Стела бързо сви вдясно и пропусна колата на КФОР да я задмине. Другите шофьори направиха същото. Километър и половина по-назад имаше табелка с ограничение на скоростта до деветдесет километра, но военните се движеха най- малко със сто. Откакто пристигна в Македония, агентката не за първи път наблюдаваше подобна гледка. Македонците вече бяха свикнали и щом видеха кола на международните сили, просто й правеха път. Военните може би наистина бързаха, а може би просто изпреварваха всички, показвайки превъзходство на магистралата.
Младата жена караше към Тетово и си мислеше, че след всяка среща Дейл Кармак започва да й става все по-симпатичен. Дребният американец беше приятен събеседник, умееше да изслушва и не пропускаше да се пошегува, като че ли съзнателно се стараеше да я развесели. Времето беше поизтрило от съзнанието на Стела чертите от характера на собствения й баща, останаха й само далечните спомени от детството за него. Към физика изпитваше привързаност като към близък човек, сякаш се познаваха отдавна. Беше й много приятно, че намери някого, с когото да разговаря искрено, или почти искрено. Естествено, не можеше да каже на Кармак каква е истинската причина, довела я на Балканите. Но в американеца Стела откри и известна доза тъга. Не че той я демонстрираше, прост се долавяше. Физикът никога не говореше за роднини, за деца, разбра само, че съпругата му е починала преди доста време. Може би животът му не е бил лек, предполагаше тя, или е избягал от мъчителни спомени и е решил да се установи в далечната южноевропейска държава. Не й беше трудно да разбере, че зад непринудената му усмивка и чувство за хумор се криеше душата на самотник.
Едно нещо обаче много я изненада. Дейл Кармак съвсем нямаше вид на осемдесет и една годишен. Когато разбра истинската му възраст, агентката не можа да скрие удивлението си.
Дейл за втори път провери компютърната програма, сравни данните от биофотонните параметри и обърна едната тонколонка до монитора към вратата. В тонколонката беше монтиран мини предавател за психовълни, свързан и управляван от компютъра. Предавателят притежаваше обхват до петдесет метра, като вълните можеха да преминават през обикновени стени, а устройството му издържаше четири часа без зареждане. Преимуществото на апарата обаче се състоеше в нещо друго. Той успяваше да въздейства на по-труднопробиваемите човешки аури. А Стела Уикмън притежаваше точно такава аура. Повечето биофотонни полета се движеха в рамките между половин и един метър, около телата на отделни индивида имаше полета и по няколко метра, но те бяха рядкост. Кармак отдавна разбра защо наричат някои хора магнетични. Просто тяхното биофотонно излъчване беше по-голямо и по-силно от нормалното и действаше на останалите. Действието беше положително или отрицателно, според аурата на другия човек. Нещо като кръвните групи. Различните кръвни групи са трудно съвместими.
Няколко дни след запознанството с англичанката физикът я покани да се срещнат в една пицария. Поводът беше интересът му към журналистическата й дейност, желанието да разбере какво мисли за конфликта в Македония. Остана с впечатлението, че тя разговаря искрено с него. Госпожица Уикмън направи точен анализ на политическата ситуация в страната, сподели впечатленията си от други етнически конфликти на места, където е била.
Още на тази среща Дейл регистрира параметрите на аурата й и след това ги подложи на подробен анализ. За разлика от повечето хора англичанката имаше малко енергийно поле около тялото си, само десетина сантиметра. Ученият дори се учуди. Стела Уикмън беше привлекателна жена и той очакваше уредът да отчете по-високи параметри. Чрез Шенол успя да уреди нова среща с нея и първоначалните резултати от аурата й се потвърдиха. Но имаше една подробност - макар журналистката да притежаваше малко енергийно поле, то се отличаваше с изключителна плътност, а това създаваше проблеми при мозъчния контрол. Дейл Кармак сравняваше хората с такава аура с неутронните звезди - малки на вид космически тела, но с извънредно голяма плътност, способни да поглъщат други звезди. Той познаваше само няколко човека с подобно енергийно поле и се радваше, че са рядкост. За да упражнява контрол над тях, му трябваше специален апарат с много силни и устойчиви електромагнитни вълни. Засега апаратът, с който боравеше при такива случаи, имаше обхват само петдесет метра.
Дейл остави компютъра и отиде до прозореца. Очакваше всеки момент госпожица Уикмън да пристигне.
След като разчете данните на енергийното й поле, реши да я подложи на психовълните. Покани я в радиото под предлог, че Сашо Марковски иска да направи предаване с нея. Стела му беше казала, че е учила архитектура и той реши, че на слушателите на "Алис" ще е много интересно да научат как една архитекта е станала журналистка. А и самата тя изяви желание да разгледа радиото.
Дейл видя от прозореца, че англичанката пристигна на паркинга и повика Сашо Марковски в кабинета си. След малко влезе и Стела.
- Е, госпожице Уикмън, нашите слушатели са готови да се срещнат с вас - каза Кармак. - Сашо ще проведе един предварителен разговор с вас, преди да излезете в ефир.
- Предаването, в което ще участвате, се казва "Следобедна среща"- обясни Марковски. - Каним певци, актьори, фотомодели, журналисти и въобще интересни хора. По време на предаването има директна връзка със слушателите, така че може да ви задават въпроси.
- Това за интересните хора като комплимент ли да го приема? - засмя се Стела. -Предполагам, че слушателите на вашето радио са много.
- Все още не са толкова много, колкото бихме искали да са - каза Кармак. - Не успяваме да обхванем цялата страна.
- Сигурно затова строите трети предавател - предположи Стела.
Кармак леко трепна и побърза да отговори:
-Да, искаме да ни слушат повече хора.
На вратата се почука. Влезе младо момиче, облечено спортно.
- Това е нашата преводачка Марина Бранковска - представи я Сашо Марковски. Тя ще превежда в ефир.
Момичето се усмихна и двете със Стела си стиснаха ръцете. Поговориха още малко и се отправиха към студиото. Предаването започваше след петнадесет минути, щеше да продължи от два до четири следобяд.
Когато англичанката, Сашо и преводачката излязоха, Дейл се отпусна на стола и включи радиото. Явно госпожица Уикмън имаше доста набито око. Още с първото си идване беше забелязала началното строителство на новия предавател. Много хора си мислеха, че в "Алис" се прави обикновен ремонт или просто не обръщаха внимание.
В предаването Стела разказа как отначало е писала статии за обзавеждане на дома, направата на къщички за домашни любимци, подреждане на цветята в зимната градина. По-късно се насочила към друг вид журналистика. Една слушателка попита от колко години е член на Кралското географско дружество, друг се поинтересува била ли е свидетелка на войната в Руанда и Бурунди, попитаха я също разхождала ли се е върху гърба на слон в Индия. Англичанката беше весела, отговаряше непринудено и дори двамата със Сашо пригласяха в ефир на любимите си евъргрийни.
След края на "Следобедна среща" Стела отиде при Дейл. Той я посрещна от вратата и любезно я настани на един от фотьойлите срещу бюрото.
- Получи се чудесно предаване! - възторжено каза той и плесна с ръце. - Най-вероятно слушателите да изявят желание отново да се срещнат с вас.
- Не мисля да им досаждам прекалено - махна с ръка Стела.
Всъщност, причината, заради която дойде в "Алис", съвсем не беше тази да участва в радиопредавания, галейки самочувствието си на звезда. Това беше повод да пътува до Тетово. Смяташе след това да отиде до Гостивар и въобще до районите, населени предимно с албанци. Искаше също да поговори и с Кармак. Той живееше от няколко години в Македония, можеше да понаучи нещо повече от него. Освен това ученият създаваше впечатление на пацифист, който не приема етническия конфликт и от все сърце желае по-бързото му прекратяване.
Дейл се запъти към хладилника.
- Искате ли нещо за пиене, мога да ви поръчам и кафе.
- Само сода.
Физикът извади две бутилки, отвори ги, постави сламки в тях и подаде едната на гостенката си.
- Извинете, но аз ще седна там - посочи той към бюрото, - фотьойлите и диваните не са най-удобното място за мен. Столът е направен така, че кракът ми да не се напряга прекалено. От известно време получавам и болки в гърба, затова избягвам да стоя на тези аксесоари на съвременното обзавеждане - усмихна се Дейл и махна към меката мебел в кабинета. - На тях обикновено сядат гостите и подчинените ми.
- Моля ви, господин Кармак! - побърза да отговори младата жена. - Седнете там, където се чувствате най-добре.
Физикът се настани зад бюрото и побутна тонколоната напред.
- Изглеждате много щастлива на снимката в Африка. Исках да си поръчам вашите книги по Интернет, но се оказа, че не ги доставят в Македония.
- Наистина ли смятате да ги прочетете? - престорено учудено повдигна вежди Стела, а иначе си помисли дано възрастният мъж не започне да я разпитва подробно за "В сърцето на Индия" и "Да обикнеш черния континент".
Самата тя беше чела само сбити преразкази, пратени й от сътрудници на фондацията, в които накратко се разказваше съдържанието на двете книги
- Сигурно си мислите, че щом съм физик, не разбирам от литература, така ли? - усмихна се Дейл и погледна монитора
Бяха необходими петнадесет минути, докато излъчваните от предавателя вълни пробият по-плътните енергийни полета, в останалите случаи това ставаше за седем-осем минути. През това време Кармак се опитваше да води непринуден разговор с облъчвания обект. След като вълните блокираха съзнанието на човека, той ставаше податлив на всякакви внушения и можеше да сподели и най-съкровената си тайна, която е смятал да отнесе чак в гроба. При един такъв опит, Дейл научи, че негов служител от "Алис", преди двадесет години, е откраднал голяма сума пари от чичо си, но успял да прехвърли вината върху брат си. С годините служителят започнал да изпитва угризения за кражбата, но не беше разкрил на никого своята тайна, дори и на съпругата си.
Стела остави бутилката на масичката и се облегна назад във фотьойла. Изведнъж я обзе странно спокойствие, май трябваше да пита нещо Кармак, но от ума й сякаш всичко излетя. Все едно се намираше в стая с разреден въздух и предметите се рееха свободно, самата тя се рееше, необезпокоявана от нищо, като космонавтите от видеокадрите в космоса. Мъжът срещу нея беше много мил и възпитан възрастен господин, приличаше й на някого, но не се сещаше на кого. В кабинета се чуваше тиха музика от следващото предаване. Чувстваше се толкова добре, не искаше да ходи никъде, беше й приятно да разговаря с американеца.
Дейл внимателно наблюдаваше гостенката си. Поведението й подсказваше, че вълните са подействали. Беше се отпуснала на фотьойла, лицето й имаше щастливо и безгрижно изражение.
„Е, време е да се опознаем по-добре, госпожице Уикмън” – помисли ученият, гледайки жената пред себе си. Може би това беше наследникът, който отчаяно търсеше вече толкова време и на който щеше да повери изобретението си. Само че трябваше да изучи характера й, да надникне във всяко ъгълче на съзнанието й, да разкрие и най- дребните й тайни.
- Искате ли още сода? - попита той.
- Не, благодаря.
- Харесва ли ви Македония?
- Да.. .всъщност и те са като нас.. .тук всички си приличаме...
Стела неопределено се усмихна и започна да си играе с един кичур от косата си, очите й бяха леко притворени.
- Не смятате ли, че работата ви е много интензивна, вие непрекъснато пътувате?
- Да.. .да.. .но това ми харесва.
- От дете ли искахте да станете журналистка, госпожице Уикмън?
Агентката погледна Кармак. Този път изражението й беше не толкова безгрижно усмихнато, колкото учудено. Дейл натисна няколко клавиша на клавиатурата и отново попита:
- Като малка искахте ли да станете журналистка, госпожице Уикмън?
Стела изглеждаше смутена. Надигна се от фотьойла и оправи блузата си. Личеше си, че се опитва да си спомни нещо, но не можеше.
- Как се чувствате, госпожице Уикмън?
- Госпожица Уикмън...госпожица Уикмън - произнесе замислено младата жена. - Госпожица Уикмън преподаваше география...беше много мила...аз й бях любимката, не ми правеше забележки, когато говорех в час - изкиска се Стела.
- Госпожица Уикмън, която ви е преподавала география, ваша роднина ли беше?
- Не ми беше роднина - поклати глава агентката. - Беше ми учителка.
- А, значи сте имали еднакви фамилии?
- Нямаме еднакви фамилии. Аз избрах нейната.
Дейл се вгледа внимателно в жената пред себе си и попита отчетливо:
- А вие как се казвате?
- Ралица Велизарова Кондова.
Произнесе имената със странна, неанглийска интонация.
Физикът остана учуден. Понякога се случваше облъчваният да смеси спомените и хронологията в живота си.
Дейл направи нова настройка на програмата и погледна към Стела.
- Къде сте родена?
- В София - спокойно отговори тя.
- В България?
- Да.
- Значи сте българка?
- Да.
- А родителите ви от каква националност са?
- И те са българи.
Дейл Кармак си взе дълбоко въздух, настани се удобно на стола и започна разпита. Но това, което научи, разби всякакви негови предположения за журналистката. Стела Уикмън или Ралица Кондова му разказа всичко - за живота си в България, за смъртта на баща си, за алчния си чичо, за Нигерия, за изнасилването, за срещата с Керъл, за фондацията, за мисиите, защо е в Македония, какво търси, защо се е сближила с Шенол.
След два часа и половина физикът седеше облакътен на бюрото и за първи път в живота си изглеждаше толкова объркан. Преди години, когато намери записките на Тесла, беше изумен. Сега не знаеше какво да направи. Жената пред него се оказа перфектно обучена агентка към някаква международна организация. Беше гледал много филми на тази тема, но не предполагаше, че и в реалната действителност можеха да съществуват подобни неща. Организацията, или фондацията, към която работеше мнимата журналистка, разследваше радиационно излъчване от Македония. Едва сега Дейл Кармак разбра защо госпожица Уикмън му се видя странна още в началото и защо, когато подреждаше пъзела, отделните парчета от него уж си пасваха, а се получаваше някаква причудлива картинка.
- Благодаря за разговора и за това, че дойдохте в нашето радио – каза Кармак и се надигна от стола.
Имаше нужда да размисли. Облъчването щеше да влияе на Стела още няколко часа. След това тя щеше да си спомня само, че е била на среща с него, че е участвала в някакво предаване и че са разговаряли, но без да си спомня за какво точно.
Жената стана, изтупа някаква невидима прашинка от блузата си и оправи без нужда косата си. Имаше разсеян вид, очите й блуждаеха из стаята.
Физикът отвори вратата, стисна ръката й за довиждане и добави:
- Това със сигурност няма да е последната ни среща, госпожице Уикмън.
- Благодаря за поканата - усмихна се неопределено Стела и тръгна по коридора. Вървеше бавно и някак неестествено изпъната, поклащайки чантата си напред-назад.
- Госпожице Уикмън - извика след нея Дейл, - бъдете внимателна, докато шофирате. По това време движението към Скопие е доста натоварено. И винаги давайте път на колите от КФОР.
Стела спря и леко се извърна към него. На устните й имаше закачлива усмивка.
- Подценявате ме, господин Кармак. Аз съм най-внимателният шофьор, когото познавате. А, що се отнася до колите на КФОР, откакто съм в Македония, разбрах, че трябва да им отстъпвам предимство.
Физикът отиде до прозореца.
Все така бавно и с изпънато тяло Стела стигна до колата си. Дълго търси ключа, най-накрая го намери, качи се и запали. Излезе от паркинга и потегли към Скопие.
Дейл вдиша слушалката и каза на секретарката в другата стая:
- Зоран Батич да дойде при мен.
Не след дълго в кабинета влезе млад мъж, среден на ръст, върху дънките и тениската носеше бяла престилка.
- Седни, Зоран - посочи му фотьойлите срещу бюрото физикът.
Мъжът седна и преплете пръсти на скута си. Имаше слабо, интелигентно лице. Не беше се бръснал от два-три дни.
- Не си имал време дори да се избръснеш - изгледа го Дейл.
- Искам до седмица да сме готови. Бранимир откри грешката и сега се опитваме да я отстраним и да видим какво ще се получи.
- Смятате до седмица да се справите?
- Ами, да.
- Добре, но засега се налага другите от екипа да работят сами. Имам една задача за теб.
- Да, господин Кармак, както кажете.
- Видя ли жената, която участваше в предаването на Сашо днес?
- Да, слушахме в лабораторията. Стела Уикмън, английската журналистка, нали? Видях я, като си отиваше.
- Добре ли я видя?
- Да - усмихна се леко мъжът. - Симпатично момиче, пет минути не можа да си намери ключа от колата.
Дейл замълча, барабанейки с пръсти по бюрото. Зоран търпеливо чакаше.
- От днес започваш да следиш госпожица Уикмън - каза Кармак и подаде едно листче на мъжа с бялата престилка. - Това е адресът й. В сградата, където се е настанила, дават квартири на чужденци - журналисти, наблюдатели на събитията. Ще се опиташ да намериш свободен апартамент възможно най-близо до този на госпожица Уикмън. Ще я издебнеш, когато не е в квартирата си и ще поставиш апаратурата във всички стаи.
- Абсолютно във всички ли?
- Да, във всички, без банята. Ще правиш записи и после ще ми ги даваш. Ще държиш непрекъсната връзка с мен. Ще следиш госпожица Уикмън с кого се среща, кога излиза, къде ходи. - Дейл помълча малко и продължи:- Искам подробен отчет за всичко, ясно ли е?
- Да - кимна мъжът. - Само че работата в лабораторията...
- За нея не се притеснявай - прекъсна го физикът. - Другите ще продължат без теб. Ти още сега тръгваш за Скопие и ще търсиш свободен апартамент. Когато го намериш, ще платиш за два месеца напред. Започваш да следиш госпожицата и ще разбереш какво е разписанието й. За апаратурата ще се разберете с Бранимир. Докато ти я слагаш, той ще следи Стела Уикмън да не ви изненада. После Бранимир отново се връща в лабораторията, а ти оставаш в Скопие.
Докато Дейл говореше, Зоран не изпускаше нито една дума от устата му. Целият беше в слух.
- Друго, друго... - Дейл извади две пачки банкноти - едната долари, другата македонски денари. Подаде и кредитна карта на Зоран. - Щом свършат тези пари, ще теглиш от картата.
- Коя кола ще използвам? попита Зоран.
- Ти коя предпочиташ?- погледна го Кармак.
- Ами.. .фолксвагена.
- Добре.
Физикът порови из чекмеджето, извади ключовете и му ги подаде. Зоран ги взе и излезе от кабинета.
Дейл Кармак постоя замислен няколко минути и защрака по компютъра.
Зоран Батич беше сърбин или по-скоро баща му беше сърбин, а майка му македонка. Когато преди няколко години Дейл реши да се установи в Македония, се захвана да търси подходящи специалисти, с които да работи над предавателите. На Зоран попадна случайно. Младият мъж току-що се беше разделил с приятелката си и се чувстваше самотен и депресиран. Освен това предприятието, в което работеше, предстоеше да бъде затворено и той щеше да отиде на улицата. На Дейл не му беше трудно да го уговори да работа за него. Подложи Зоран на пълен мозъчен контрол и го превърна в свой най-предан асистент. Младият инженер се оказа и талантлив специалист. Покрай него Дейл откри още трима човека, които включи в екипа си и ги подложи на психовълните. Зоран беше негов главен помощник. Лабораторията се намираше непосредствено до оградата на радиото. Там имаше и обзаведени стаи, в които учените някога оставаха да пренощуват. Кармак разполагаше с жилища в Скопие и Тетово, но повечето време прекарваше в радиото.
Естествено, Дейл не остави в ръцете на асистентите си достъпа до всички тайни за мозъчния контрол. На Зоран възлагаше и някои по-специални задачи, като например проследяването на отделни хора, слагането на подслушвателна апаратура в домовете им. Младият мъж изпълняваше задачите, без да задава излишни въпроси.
Стела наближаваше Скопие. Музиката по радиото спря и един женски глас обяви: "Часът е точно двадесет". Погледна часовника на таблото и се учуди. Нима беше пътувала час и половина от Тетово до Скопие? Обикновено това разстояние се вземаше за не повече от тридесет-четиридесет минути. Да, сети се, че спря да погледа брезовата горичка край магистралата. Дръвчетата бяха млади, все още непораснали достатъчно, близо до тях минаваше рекичка. На едно място рекичката се разширяваше и правеше нещо като малък басейн. Няколко деца се къпеха в него. Не разбра на какъв език говорят, може би бяха албанчета, може би македончета, а може би и от двата етноса. Всъщност, за децата конфликтът в страната нямаше значение, той беше за възрастите.
Стела спря пред квартирата си и излезе от колата. Хорхе, съседът, й стоеше на прозореца по потник и като я видя, й извика нещо. Тя не го разбра, но му махна с ръка и се усмихна. Испанците сигурно пак щяха да правят купон и я канеха.
Хвърли чантата си на дивана и включи телевизора. Отново говореха за конфликта, за сраженията, за преговорите между двете страни, за намесата на чуждите дипломата. Изключи го. Повтаряха все едно и също.
И за кой дявол фондацията я изпрати в Македония, след като не се интересуваше от проклетия конфликт. Нито Ванеса, нито тя откриха ядрени материали. Ванеса дори заплати с живота си за това. Кой въобще даваше подобна информация? Шенол също нищо не знаеше за това. Шенол... Стела се замисли. Дали не трябваше да се видят тази вечер. Не, не беше за тази вечер, а и той не я интересуваше. Защо Керъл я накара да се сближи с него, като той си беше един най-обикновен балкански наркобос? От фондацията отдавна трябваше да разберат, че в Македония няма нищо интересно. Дейл Кармак беше толкова мил човек. Можеше да говори с него като със собствен баща. Да, баща, почти беше забравила как изглежда родният й баща.
Стела влезе в кухнята, повъртя се безцелно из нея, обиколи апартамента, пак отиде в хола и включи телевизора. Започна да превърта каналите и спря на едно място. Беше някакъв сапунен сериал. Действието се развиваше на екзотично място, героите носеха ярки шарени дрехи и пиеха коктейли под сламените чадъри на барчетата край морето. Беше много-много красиво. Сети се, че обеща на Изабел да я заведа това лято на море. Да, непременно трябва да я заведе. Ще отидат на едно такова красиво и екзотично място. А може би...защо пък не, ще вземат и Даниел. Дали не трябваше да им се обади? Не, не, не биваше да ги безпокои. С Даниел...с Даниел се чуха преди седмица...или не, чуха се още докато беше в Слънчев бряг. Каза и, че фирмата е получила поръчка да реформира лятната къща на някаква голяма клечка. Даниел й спомена името, но вече й изхвръкна от главата, май беше политик...а може би нещо в сферата на изкуството. Няма значение! Даниел сега имаше работа!
Още утре щеше да говори с Керъл да прекъснат тази мисия. Беше безсмислено, в
Македония нямаше нито ядрени материали, нито ядрено оръжие. Тогава щеше да си вземе отпуска и да заминат с Даниел и Изабел на някой тихоокеански остров. Защо пък точно на тихоокеански остров, можеше да отидат и на Индийския океан.
Тихоокеански остров...някой наскоро й говореше за подобно място, но...но не си спомняше за кое точно място. Дали пък не бяха Маршаловите острови, или Соломоновите острови, или пък Каролинските острови.. .да, Каролинските острови. Ще си вземе отпуска и ще отидат тримата на Каролинските острови. Как ли се стигаше дотам?
Стела беше вперила поглед в телевизора. Героите от сериала се любуваха на морето и от време на време отпиваха от чашите с шарени чадърчета и набучени по края резенчета портокал. Как й се пиеше точно такъв коктейл! Само че...само че не се намираше на тропически остров. Но и в Скопие беше пила някъде от подобна чаша с чадърче и резенчета портокал. Не си спомняше къде точно, но щеше да потърси...да, ще потърси.
Стела изключи телевизора и тръгна навън, но се върна, напъха няколко банкноти в джобовете си и излезе. Мястото, където беше пила коктейла, се намираше наблизо, може би на десетина минути пеша от квартирата. Нямаше да взема колата. Да, трябваше да мине покрай големия магазин за кристал, после покрай книжарницата и веднага вдясно. Ето, че се сети!
- Моите хора се справиха, всичко е прехвърлено в Косово! - произнесе с тържествен глас Гриша и направи знак на сервитьора. - За мен уиски, а за теб?
- Водка - каза Виктор.
- Е, Витя - потупа го свойски по рамото руснакът, - казах ти, че Гриша е сериозен бизнесмен и може да му имате доверие.
Виктор само кимна, думата "бизнесмен" не беше най-точната, с която можеше да нарече събеседника си, но това в случая нямаше значение. Досега приятелят на Руди им свърши доста полезна работа. Преди няколко минути двамата се срещнаха в клуб "Хавана" в Скопие. Бившият легионер се радваше, че въпросът с прехвърлянето на оръжието е решен.
Гриша огледа заведението и махна за поздрав на няколко човека. Всичките имаха вид на криминални типове, които след поредната акция се обличат в скъпи дрехи и се правят на баровци. Самият Гриша също се беше пременил в елегантен светлокафяв костюм с тъмносиня кърпичка на бели точки в горното джобче на сакото. Обувките и коланът на панталона му струваха колкото половингодишната заплата на един македонски работник. Този път беше зализал назад не особено гъстата си коса и това му придаваше още по-тарикатски вид. За разлика от него Виктор изглеждаше неглиже. "Хавана" се славеше като едно от най- изисканите заведения в Скопие и там държаха на доброто облекло. Не спряха Виктор на входа само заради Гриша. Съдържателят на клуба беше негов близък приятел и бизнес партньор.
След като огледа останалите посетители, руснакът вторачи поглед в събеседника си.
- Витя, виждаш ми се нещо изморен - каза със съчувствие той. - Не ме интересува какво сте намислили, но явно не ви е леко. Ти обаче май най- много се натягаш.
- Все един трябва да се натяга повече - разсеяно отговори Виктор. Мислеше си, че щом вече боеприпасите са в Косово, значи в най-скоро време трябва да преминат към изпълнение на плана. Вчера говори с дон Гатузо и той отново прояви нетърпение.
- Знаеш ли какво, защо не се поотпуснеш малко? - наведе се напред към масата Гриша.
- Засега нямам време за отпускане.
- Хайде, стига! - махна с ръка руснакът. - И аз работя, но от време на време си давам малки почивки.
Виктор нищо не отговори, само го погледна и отпи голяма глътка от водката.
- Имам едно предложение - още по-напред се наведе Гриша, светлосините му очи блестяха хитро.
- Слушам те.
- Мога да ти осигуря компанията на приятна млада дама или две, ако искаш. - И като се ухили, добави:- Сто долара за цяла вечер, пълна програма.
На Виктор му стана забавно. Гриша обичаше да изтъква, че е почтен бизнесмен и често злословеше по адрес на сутеньорите. Наричаше ги измет, която живее на гърба на нещастните момичета и ругаеше на руски.
- Е, какво ще кажеш? - не сваля очи от него Гриша. - Мога да ти намеря каквато поискаш. - Облегна се назад и с искрено загрижена физиономия допълни:- Правя го за теб, Витя, защото си ми приятен. Готин пич си!
Виктор реши, че това е комплимент.
- Благодаря ти за загрижеността, Гриша, но аз съм женен.
Руснакът изглеждаше разочарован и отговори вяло:
- Никой не те кара да се развеждаш, просто малко разтоварване. - Но явно не беше готов да се предаде лесно и очите му пак светнаха. - За теб, като за приятел, осемдесет долара!
Виктор се постара да си придаде възможно най-сериозния вид и каза:
- Член съм на църквата "Последователи на свети Джеймс". Едно от нещата, което забранява нашата църква, е прелюбодеянието. Бог най-трудно прощава този грях на чедата си. Не искам да отида в ада, заради това, че съм се поддал на изкушението.
- Свети Джеймс... - сви устни Гриша. - А какво казва той за ползването на оръжие?
- Може, когато се налага.
Руснакът се разсмя.
- Не го познавам този светия, ама вече ми стана симпатичен.
- Никога не е късно да се посее зрънцето на вярата в душата на човек - тържествено произнесе Виктор.
- Руди обаче не е от вашата църка - закачливо го изгледа Гриша. - С него се познаваме по-подробно.
- Бог е милостив и винаги е готов да покаже вратата на храма на разкаялите се свои чеда – все така тържествено и със сериозен вид продължи Виктор. Чудеше се дали руснакът се хвана на приказките за свети Джеймс.
На бара стоеше самотна жена и си играше с чадърчето в чашата си. След малко го извади, изпи до края питието си и махна на бармана. Виктор веднага я позна, беше Стела Уикмън. Не бяха се виждали, откакто избухна взривът до нейната квартира. Реши да не я търси повече. Англичанката, както и той, си имаше своя работа в Македония. По-добре щеше да бъде да не си пречат. Тя ясно му показа, че той не означава нищо за нея, просто един флирт. Виктор смяташе скоро да напусне страната и никога повече нямаше да я види.
Барманът сложи ново питие пред Стела. Тя извади чадърчето и започна съсредоточено да го разглежда. Един тип с неприятна физиономия, седнал също на бара, не откъсваше поглед от нея.
"Какво ли ме интересува! Като е решила да спи, с когото й падне, защо да не вкара и тоя грозник в леглото си!"- ядоса се на себе си Виктор, че продължава да мисли за англичанката.
- Не е зле, дори много я бива - проследи погледа му Гриша и кимна към Стела.
- Една позната! - махна с ръка Виктор и отмести очи от бара.
- Тя също ли е член на вашата църква?- лукаво се ухили насреща му руснакът.
- Не знам, не сме говорили на религиозни теми.
- По ми се вярва да е последователка на Бакхус - изкикоти се Гриша.
Стела изпи и тази чаша и направи знак на бармана да й донесе ново питие. Докато чакаше, се завъртя на стола и огледа заведението. Погледът й попадна на Виктор и тя леко сбърчи вежди, все едно се опитваше да се сети откъде го познава.
На него му направи впечатление, че за първи път я вижда такава, имаше разсеяно и блуждаещо изражение. Дали пък не беше пила прекалено много?
- Твоята позната май иска да ти се обади - намигна му Гриша.
- Не знам, може би не е сама.
- Мъжът на бара стана и се приближи до Стела. Усмихвайки се, изглеждаше още по-неприятен, отколкото със сериозно лице.
- Знаеш ли – изведнъж каза Гриша със загрижен тон, - ако мацката ти е позната, изведи я оттук. Познавам оня тип, който отиде да я сваля, много е кофти.
Виктор си мислеше, че не го интересува, че не е негова работа, а и англичанката умееше сама да се справя с натрапниците. Въпреки това не издържа и стана.
- Май наистина ще трябва да я изведа, вижда ми се доста пияна. Благодаря ти за услугата, Гриша! Ако възникне проблем, пак ще ти се обадим.
Стисна ръката на руснака за довиждане и се отправи към бара.
Неприятният тип се беше залепил за Стела и редеше някакви несвързани изрази на английски.
- Извинете, дамата ми е колежка. Утре ни чака работа - каза на английски Виктор, без да се интересува дали мъжът го разбира добре или не.
Извика бармана, плати сметката на Стела и я поведе към изхода. Тя се подчини. Когато излязоха навън, продължи да върви до него. Виктор мълчеше.
- В това "Карибско небе" имаше черешка, а истинският коктейл е с манго - каза изведнъж жената.
Бившият легионер учудено я погледна. Стела Уикмън, която винаги имаше съсредоточен и проницателен поглед, сега изглеждаше някак различно - беше разсеяна.
- Искаш ли да те изпратя до квартирата? - попита Виктор.
- Защо не - усмихна му се тя. - Вашата компания ми е много приятна, господин Бенгстон. Нали така ви беше името?
"Дали пък не ми се подиграва?" - помисли си Виктор, но продължи да върви с нея.
Стигнаха до входа на сградата, където се намираше квартирата й и Стела започна да опипва джобовете си, извади един ключ и го размаха развеселена.
- Това е за апартамента, а за тази врата просто съм го забравила.
Виктор я изгледа, подвоуми се няколко секунди и извади малка метална пластинка. Огледа се. Наоколо не се виждаха никакви хора, само една котка като чу шум, пробягна покрай уличната лампа и потъна в тъмнината. Той внимателно вкара пластинката в ключалката, завъртя я няколко пъти и отвори вратата.
- Господин Бенгстон - плесна с ръце Стела, - вие ме спасихте от участта да прекарам нощта на улицата или в някой бар!
- Радвам се, че успях да помогна - усмихна се бегло той.
Жената влезе във входа на кооперацията.
- Е, не искате ли да се качите с мен, господин Бенгстон? Не си спомням дали имам с какво да ви почерпя, но все нещо може да се намери.
Обърна се и тръгна към стълбите.
Виктор не знаеше какво да направи. От една страна, я ненавиждаше, че два пъти го нарани и му се подигра, от друга, я желаеше с цялото си тяло. Блъсна вратата и тръгна след нея.
Стела влезе в апартамента, без да включва лампите, и спря посредата на хола. Уличното осветление проникваше на ивици през щорите.
Виктор не се колеба дълго и я сграбчи в прегръдките си. Люби я диво и грубо, сякаш й отмъщаваше за обидите, после я галеше, като й шепнеше нежни думи. Този път тя се остави в ръцете му. Беше неадекватна.
По-късно Стела заспа, но Виктор не затвори очи. Тя се гърчеше в съня си, бранеше се с ръце и непрекъснато говореше за някоя Изабел. Бившият легионер пушеше в леглото и се опитваше да си отговори на много въпроси, свързани с жената до него, но нито един смислен отговор не му идвате наум.