Униформеният прегледа набързо паспортите, подаде ги на шофьора и му направи знак да тръгва. Шако кимна и потегли. Тримата приятели - Виктор, Руди и Шако отиваха към Урошевац в Косово и току-що минаха границата. Наближаваше пет следобяд и беше все още много топло. В джипа нямаше климатик. Купиха го преди няколко дни и направиха тайници за пистолетите.
Всички прозорци на джипа бяха отворени, но от това не им ставаше по- прохладно. Покрай тях мина автобус и напълни купето с прах. Шако бързо вдигна прозореца откъм своята страна.
Тук-там в градините до шосето се виждаха да работят хора. Отглеждаха овощни дръвчета, слънчоглед, картофи, боб. Един мъж, впрегнал мършаво конче в ралото, се опитваше да разоре сухите буци пръст. Руди се загледа към него.
- Отдавна не бях виждал да се оре земята по такъв начин - каза той.
- Ти какво искаш, преди две години в този район падаха бомби - обади се Шако. - Заводите не работят, хората нямат пари и са започнали да обработват земята кой с каквото може, за да изкарат нещо за ядене. Виждаш ли - посочи той към група жени с бели забрадки край пътя, - и бременните са дошли да работят.
Няколко жени, една от които в доста напреднала бременност, прекопаваха парче земя. Покрай жената се въртеше три-четригодишно дете. Тя спря, хващайки се за кръста, постоя така, подпряна на мотиката и пак продължи да копае.
- Тук хората живеят с един век назад - измърмори Руди и започна да си вее с някаква брошура.
- Ами, всички не могат да бъдат богати и да учат в най-скъпите колежи по света - леко се извърна към него Шако. Отпред до него седеше Виктор, Руди беше полегнал на задната седалка.
- Това, че семейството ми е богато, не е моя вината! - надигна се германецът. - Искам обаче да ти кажа, че много отдавна сам се грижа за себе си!
- Как се грижиш, като получаваш тлъсти чекове от татенцето ли?- изсмя се подигравателно Шако.
Руди захвърли брошурата и зае войнствена поза.
- Замълчете! - обади се Виктор и махна с ръка. - Не ми стига горещината, ами и вас трябва да търпя!
Въобще не му се слушаха дребнавите заяждания на приятелите му. Открай време Шако обичаше да се подиграва на Руди заради богаташкото му потекло. Руди пък много се обиждаше от това и беше готов три дни да доказва как от съвсем млад се е отказал доброволно от семейната издръжка, как сам се е справял с живота и колко трудно му е било да постигне всичко.
Обикновено, когато бяха тримата, говореха на френски. Той не беше роден език на никого от тях и никой не се чувстваше пренебрегнат, че не употребяват собствения му език. В Урошевац имаха среща с Гриша. Руснакът щеше да ги запознае с един човек, който да ги преведе през прохода в Шар планина, откъдето минаваха наркотиците. Тримата мъже смятаха откъм Косово да влязат в Македония и да огледат тайните лаборатории за преработка. Гриша не прояви любопитство защо искат да видят лабораториите. Неговият бизнес с наркотици беше концентриран главно в България. В Македония и Косово се занимаваше с оръжие.
За размерите на Косово Урошевац можеше да се причисли към големите градове. Шако не за първи път идваше тук и бързо намери кафенето, където беше уговорена срещата. Гриша ги посрещна широко усмихнат и се ръкува с тримата. На двете си ръце имаше общо шест златни пръстена. Макар термометърът да надхвърляше тридесет градуса, той беше облечен с бял костюм и копринена риза, разкопчана почти до средата на гърдите. Отдолу се виждаха няколко реда масивни златни ланци. Слънчевите му очила имаха малко старомоден вид, но бяха много скъпа марка.
- Приличаш на Робърт Редфорд от "Великият Гетсби"! - потупа го по рамото Руди.
На Гриша това сравнение явно му хареса и той леко изпъна рамене, премятайки с ръка косата си назад.
- Това ли е човекът? - попита Виктор и посочи мъжа до него
Беше около петдесетгодишен, среден на ръст, леко набит. Носеше синя тениска и изтъркан кафяв панталон. Имаше сериозно изражение, а черните му очи гледаха съсредоточено изпод стъклата на очилата.
- Това е Мухарем - представи го руснакът. - Той ще ви води.
- Сигурен ли е?
- Може да му имате пълно доверие, все едно се доверявате на мен - съвсем убедително отговори Гриша.
- Защо си толкова сигурен? - изгледа го Виктор.
- Едно от децата на Мухарем беше болно, аз платих за операцията. Албанците са изключително верни на хората, които са им направили добро.
- А ти защо плати за операцията?
- Славянска душа - голяма душа! - каза без стеснение Гриша и лъчезарно се усмихна.
Руди също се ухили. Той много добре познаваше проявите на неочаквана щедрост и самарянство у руснака. В началото му беше трудно да си ги обясни, но после наистина започна да ги отдава на славянската му природа.
- Говори ли английски или някакъв друг европейски език?- попита Виктор и кимна към мъжа.
- Говори сръбски и албански, те също са европейски езици - наблегна на последните думи Гриша.
- Имах предвид западноевропейски - направи се, че не забелязва намека му шведът.
- Говори само сръбски и албански.
- А ти как се разбираш с него?
- На сръбски, не е толкова по-различен от руския.
Виктор помисли малко и попита непознатия на сърбо-хърватски:
- Какво си работил преди?
Мъжът изглеждаше учуден.
- Вие хърватин ли сте?- чак сега се обади той.
- Баща ми беше хърватин.
- Завърших математика в Загреб преди двадесет и шест години. Получих стипендия и отидох да следвам там.
- Учител ли си?- този път Виктор се учуди.
- Да, повече от двадесет години преподавах в Призрен. Сега училището ни е съборено.
- В Призрен ли живееш?
- Живеех преди, сега обикалям различни места.
- А семейството ти?
- Жена ми и децата са в Крагуевац.
- Крагуевац... - замисли се Виктор, - това не е ли в Сърбия?
Мъжът кимна.
- Но нали преди две години бягахте от сърбите, защо си ги пратил там?
- Бягахме от бомбардировките. Наши приятели сърби прибраха жена ми и децата в къщата си.
Гриша любопитно следеше разговора. Шако и Руди нищо не разбираха от това, което си говореха Виктор и албанецът. Още преда няколко дни тримата приятели се договориха с Гриша да платят две хиляди долара на човека, който ще ги преведе през прохода,
Виктор даде парите на руснака и се обърна към Мухарем:
- Веднага, след като се върнем, Гриша ще ти ги даде.
Мъжът кимна. Гриша го потупа по рамото, каза му няколко думи и се раздели с групата.
До Призрен четиримата пътуваха мълчаливо. Когато стигнаха в града, вече минаваше осем. Решиха да вечерят. Мухарем ги заведе в един малък и не особено чист ресторант. Храната обаче беше добре приготвена, но единствено Руди си изяде порцията. Албанецът хапна само едно пържено яйце, филия хляб и малко салата.
Шако и Виктор поровиха тук-там из чиниите си и ги оставиха почти пълни. И двамата бяха напрегнати. Руди изяде и техните гарнитури, каза, че не е сигурен кога ще има възможност да яде пак.
След като се нахраниха, се качиха в джипа и излязоха от града. Мухарем посочи на Шако един черен и не особено равен път. След тридесет-четиридесет минути стигнаха до някакво село. Албанецът каза да спрат пред малка къща. Слезе, отключи пътната врата и направи знак на шофьора да вкара джипа в двора.
- Сигурен ли си, че е добре джипът да остане тук? - попита го Виктор.
- Да. В селото живеят петдесет човека, няма войници от КФОР, всички се познаваме.
Мъжете изчакаха да се стъмни съвсем, облякоха се с подходящи дрехи, извадиха пистолетите от тайниците в джипа, взеха раниците и потеглиха към Шар планина. Мухарем остана със същите дрехи, само си сложи един шушляков елек и преметна през рамо малка торбичка.
Отначало пътят не беше стръмен, но постепенно започнаха да се изкачват по- трудно. Гората ставаше все по-гъста. Очите им се напрягаха, взирайки се в тъмнината, избягваха обаче да използват фенерчетата си. Разчитаха единствено на луната. Тя не беше напълно оформен кръг, но поради безоблачното нощно небе успяваше да им осигури малко светлина. Мухарем вървеше най-отпред, оказа се невероятно пъргав.
"Сигурно е водел учениците на планински екскурзии през ваканциите" - мислеше си Виктор и се стараеше да не изостава. Той вървеше след водача.
- Има ли животни? - попита по едно време Руди.
- Има мечки, но не са в този район – успокои го албанецът.
След около три часа той направи знак да спрат.
- Проходът е съвсем наблизо - обърна се Мухарем към Виктор.
- Има ли вероятност някой да минава оттам по това време?
- Не ми се вярва, но за по-сигурно ще заобиколим.
Повървяха още половин час. Движеха се по силно наклонена тясна пътека, после изведнъж започнаха да се спусках надолу. За да не паднат, се хващаха за храстите. Мухарем се движеше като дива коза. Спираше за миг, ослушваше се и пак продължаваше. Когато наближиха, отново им направи знак да спрат.
Проходът беше широк не повече от пет-шест метра и към стотина дълъг. Високите скали страховито се накланяха над него. На едно място правеше остър завой и за миг човек дори не можеше да види небето. Чувстваше се като заклещен в капан. Виктор беше прочел някъде, че този проход е бил спасителният изход за местните хора от векове. Бягали са от вражески племена, от разбойници, от турци. Сега го ползваха за трансфер на наркотици. Предположи, че пренасят товара с животни, защото друго превозно средство не можеше да мине оттук.
И тримата си отдъхнаха, когато преминаха.
- Този проход е по-непристъпен от африканската джунгла – измърмори Руди и погледна назад към черната паст.
Вървяха още няколко часа. На места гората ставаше гъста и труднопроходима, на друга се разреждаше. Минаха през две малки водопадчета. На едно място чуха шум, бързо залегнаха на земята и извадиха пистолетите. Мухарем обаче остана прав и им направи знак. че няма опасност. Оказа се, че е сърна. И тя се скиташе през нощта по планината. Не се изплаши и премина спокойно на няколко метра покрай тях.
Цяла нощ се движиха из планината и към призори Мухарем ги заведе до лабораториите. Каза, че знае точно къде се намират, защото няколко пъти е ходил там. Виктор не го попита какво е правил. При несигурния живот, който косовци водеха от няколко години насам, всеки гледаше да припечели нещо. Може би бившият учител по математика превеждаше през прохода магаретата, натоварени с наркотици и пращаше парите на семейството си в Крагуевац.
Тримата мъже заеха подходящо място за наблюдение. Лабораториите се намираха близо до някакъв курорт. Виждаха се мотелите и неработещата въжена линия. Личеше си, че мястото е било любимо за много скиори, имаше чудесни писти. Не беше трудно да се отгатне, че тук се намира и лагерът на бойците от АНФ.
Виктор, Руди и Шако останаха да наблюдават района през деня. Храна си носеха, а вода наоколо имаше колкото искаш. Мухарем разполагаше само с пакет бисквити. Те му предложиха от своята храна, но той отказа, обясни, че бисквитите са му достатъчни. Докато тримата наблюдаваха, албанецът или спеше, или гледаше замислено планинските върхове, или плетеше малки венчета от цветя и тревички.
Следобяд Виктор изведнъж почувства силни болки в главата, беше направо нетърпимо. Не по-добре изглеждаха и приятелите му. Руди току ходеше до близкото изворче, топеше главата си в него и пак се връщаше. Шако също го последва един- два пъти, но каза, че не му минава. И Мухарем не се чувстваше добре, защото започна да търка челото и слепоочията си. По едно време бръкна в торбичката си, извади синя кутийка и си взе една таблетка от нея. Виктор прочете на кутийката "Ропамекс".
- И ти ли гълташ от тези хапчета? - учуди се той.
- Да. Като дойда на това място, винаги ме боли глава. Сигурно е от височината, знам ли... "Ропамекс" ми препоръча един приятел македонец - каза Мухарем и му подаде кутийката.
Руди и Шако също си взеха по едно хапче, след час четиримата глътнаха по още едно. След като Стела му показа лекарството за първи път, Виктор също си го купи и установи, че главата спира да го боли от него. И на Руди и Шако действаше добре. В момента обаче никой от тях не носеше "Ропамекс", от главоболието ги спаси Мухарем.
Върнаха се в селото до Призрен на следващата нощ. Успяха да видят това, от което се интересуваха. И тримата бяха на мнение, че не е невъзможно да пробият охраната около лабораториите само че най-удачно щеше да бъде да действат откъм Косово. Откъм Македония нямаше да успеят да стигнат до сърцето на планината. Изникваше обаче един друг проблем и отново се налагаше да викат на помощ Гриша. Оръжието и взривът, които той им достави, се намираха в Македония, трябваше да ги прехвърлят в Косово.
Виктор даде още две хиляди долара на Мухарем. Стана му симпатичен, а и изпита съжаление към него. Албанецът по принуда се занимаваше с тази работа. Страдаше, че не може да работи вече като учител.
- Сега сигурно ще успея да изпратя семейството си в чужбина - зарадва се той и черните му очи светнаха зад стъклата на очилата. - Отдавна събирам пари, ама все не достигаха
- Колко деца имаш? - поинтересува се Виктор.
- Четири - три момчета и едно момиче. Най-малкото ми дете с на девет години.