Дейл Кармак завърши блестящо и беше поканен лично от професор Макнаб за асистент в ръководената от него катедра по електротехника. Това се смяташе за голяма чест. Години наред старият професор не беше отправял подобна покана към нито един дипломант. Младежът от Сокоро прие и съвсем скоро се отказа от издръжката на Гари. Вече получаваше собствени доходи и не желаеше да има нищо общо нито с майка си, нито с втория й съпруг, нито с брат си и сестра си.
Посещенията му в родния град се разредиха, докато в един момент просто престанаха. Кони и Гари продължаваха да си живеят щастливо. Дейл научи, че брат му Рон е бил изгонен от колежа заради непристойно поведение, а след това чу, че е един от най-популярните футболисти в отбора на Далас. Веднъж, докато си купуваше вестник, зърна лицето на Моли на корицата на едно списание. Тя държеше бутилка с някаква безалкохолна напитка и се усмихваше. След време я видя да рекламира паста за зъби, часовници, кожени палта и дори шевни машини. Разбра, че е получила второстепенни роли в няколко холивудски филма, после жълтата преса се занимаваше с връзката й с нашумял актьор и после изведнъж се изгуби.
Дейл вече съвсем не се интересуваше от близките си.
Професор Макнаб беше изключително доволен от своя нов асистент. Само на двадесет и две години младежът вече имаше сериозни познания в областта както на физиката, така и на повечето естествени науки, непрекъснато четеше и се образоваше. В него професорът съзря не само сухия теоретик, но и таланта на учения-откривател.
Дейл живееше самотно, не дружеше с никого, почти цялото му време минаваше в университета, лабораторията, библиотеката.
През 1942 година Хитлер беше в своя апогей. Армията му покори цяла Европа и настъпваше на други континенти. Последният бастион, Съветският съюз, и той се огъна под ботуша на Третия райх. Дейл продължаваше да се изумява на какво се дължи силата на неуспелия художник с налудничав израз. В американската преса започнаха да излизат статии, в които се споменаваше, че германският диктатор поддържа около себе си групи от ясновидци, магьосници, медиуми и въобще хора с някакви свръхестествени способности. Говореше се, че той се е добрал до тайно познание на древните фараони. Други обясняваха, че това всъщност е магията на тамплиерите за могъщество. Имаше и такива, които смятаха, че Хитлер е открил свещения Граал и от него е получил силата да побеждава и да подчинява милионната армия на собствените си желания. Младият учен не гледаше особено сериозно на всички тези твърдения, но имаше моменти, в които наистина си мислеше, че май Хитлер е намерил разковничето на непобедимостта.
Макар войната да беше в разгара си, САЩ все пак оставаха малко встрани от арената на военните действия и тук животът течеше нормално. Всеки ден пристигаха стотици имигранти, бягащи от германската окупация. Евреите, успели да се измъкнат от лапите на есесовците, разказваха ужасни страхотии за концлагерите и изтезанията. Видни американски общественици организираха митинги и протести срещу пълчищата на Третия райх и заклеймяваха тяхното сатанинско дело.
Един ден, докато беше в лабораторията на университета, Дейл чу по радиото едно интервю с известния учен от хърватски произход Никола Тесла, емигрирал в САЩ през миналия век. Дейл познаваше много добре делото му, беше чел трудовете му, още баща му говореше с уважение за този велик учен. Сега той минаваше осемдесетте, беше болнав и забравен от по-младото поколение. В интервюто Тесла също заклейми Хитлер, говори за мира, за борбата против злото, за братство между народите. Изрази съжаление, че вече е много стар и не може да продължи да работи за благото на хората. Години наред той се беше трудил над изнамирането на нов енергиен източник, който щеше да транспортира енергия по цялото земно кълбо и с това щеше да се ликвидира бедността. Всеки човек можеше да ползва в неограничени количества от тази енергия. За голяма част от учените теорията на хърватина звучеше като химера. Той беше отдал много години от живота си именно на тази кауза, но беше спрял поради липса на средства. Професор Макнаб също се отнасяше с уважение към Тесла, но и той изказваше подозрения относно неизчерпаемия енергиен източник. През 1942 година човечеството вече от десетилетия ползваше системата на променливия ток и идеята на Тесла звучеше нереалистично. Дейл беше чел статиите на хърватина за странното енергийно захранване, наречено от самия него "Световна енергийна система".
Младежът доста мисли върху думите на стария учен, отново препрочете някои негови теории и реши, че трябва да се срещне с Тесла. Това обаче не беше никак лесно. Хърватинът от години живееше в хотел и не обичаше да го безпокоят, на вратата му винаги висеше подобна табелка, рядко отговаряше и на телефонните обаждания.
Дейл обаче употреби всичката настойчивост, на която беше способен. Получи няколко затръшвания на телефонната слушалка и категорични откази, докато един ден Тесла му определи час за среща. Младежът със свито сърце прекрачи прага на хотела, където живееше ученият. Беше съвсем обикновен евтин хотел.
Дейл разучи много добре биографията на хърватина Преди години той беше живял и на по-луксозни места, но впоследствие изгубил всичко. В момента в цяла Америка се ползваха неговите патенти, но нито една фирма не му плащаше за авторското право. Тесла проявяваше своеобразна гордост и не искаше да съди никого заради неизплатени хонорари. От десетилетия във всички сфери на икономиката, както и в нормалния живот, се ползваше неговото откритие за променливия ток. Когато дошъл в Щатите, тук все още се говорело за електричество на принципа на постоянния ток, откритие на Едисон. Хърватинът успял да докаже, че високочестотният променлив ток е по-ефикасен от използвания досега постоянен. Най-напред Едисон отричал това твърдение, но впоследствие разбрал неговата достоверност и го внедрил в промишлеността и в живота. Всички облаги се паднали на Томас Алва Едисон, а не на истинския откривател Тесла. Първата хидроелектроцентрала на Ниагарския водопад работеше пак с изобретение на Тесла, но много малко учени и инженери си спомняха за това. Може би една от най-неприятните истории беше тази с радиото. Всички радиотехници и радиоинженери по света с благоговение споменаваха името на изобретателя на радиото италианеца Маркони само че това не беше истината. Вярно че Маркони беше осъществил първата радиовръзка през Атлантическия океан, но това станало, след като откраднал разработките на Тесла. Години преди това италианецът беше работил като негов асистент. Хърватинът отдавна достигал до решението на въпроса за предаване на радиосигнал на далечно разстояние, но поради ангажиране на вниманието си върху "Световната енергийна система" той беше оставил това откритие на заден план. Маркони, като най-обикновен крадец, се възползвал от откритието му, докато бил негов асистент, и по-късно се окичил с лаврите на откривател. Тесла беше коментирал скромно в пресата тази отявлена кражба.
И с други интересни неща от биографията на Тесла се запозна Дейл и с нетърпение тръгна към хотела.
Посрещна го много висок слаб мъж с болнав вид. Говореше тихо и правеше чести паузи, за да си почине. Изглеждаше самотен и нещастен. Когато младежът го видя, за момент забрави собствените си проблеми - недъга, комплексите от дребния си ръст. Едно нещо у Тесла обаче не се беше променило от тежестта на времето - очите. Имаше будни сини очи. За тези очи му беше споменал и професор Макнаб и ги нарече "славянски очи". Макнаб си спомняше лекциите на Тесла, които слушал като студент. Хърватинът беше близо двадесет години по-стар от него.
На първата среща Тесла повече задаваше въпроси. Разпитваше младежа откъде е, с какво точно се занимава, харесва ли му работата в университета, какво мисли за победите на германската армия, знае ли къде се намира Балкански полуостров. От време навреме прекъсваше разговора, гребваше шепа зърно от една
купа и отиваше до прозореца да храни гълъбите. Те явно бяха свикнали с това и не се страхува да кацат по ръцете и раменето му. Старият мъж им говореше нежно на някакъв неразбираем език. Дейл предположи, че е на родния му хърватски.
Наред с обикновените въпроси Тесла го попита какво мисли за енергията. Младият физик изрази мнение, че има още много неоткрити неща за заобикалящите ни планети, за космическото влияние върху Земята, за Слънцето като мощен енергиен източник. Освен това каза, че науките трябва да си сътрудничат по-тясно помежду си, че трябва да се открива общото между тях и да се прилага. Спомена за ренесансовите учени като Леонардо да Винчи например, които не са се ограничавали само в една област.
- Отделните науки са като отделните държави - повдигна рамене Дейл. – Не може една държава да се откъсне съвсем от останалия свят и да живее така. Същото е и с различните научни области. Прогрес ще има само ако хората комуникират помежду си и учените почерпят един друг от опита си, колкото да не се вижда на пръв поглед връзка между физиката и поезията или музиката например.
Тесла внимателно слушаше младия физик, но нищо не каза, когато се разделиха, не поиска да се срещнат и друг път. Дейл предположи, че той се чувства вече много стар и изтощен и няма желание да се среща с никога. Гледайки го с какво умиление говори на гълъбите, започна да си мисли, че страда и от някакво мозъчно заболяване. Старият човек беше вече пътник за другия свят.
Минаха няколко месеца от тяхната среща. Дейл почти забрави за нея, работеше упорито над проект за използване на елекричеството в музиката. Най-неочаквано, през една топла октомврийска вечер, Никола Тесла му се обади. Поиска да се срещнат. Наближаваше полунощ, но младежът се съгласи. Изпитваше жал към самотния учен. Може би и самият той, ако доживееше до неговата възраст, щеше да изглежда така.
Тесла го посрещна оживен, сините му очи блестяха възбудено. Говореше за някакво свръхмощно и свръхразрушително оръжие, чиято сила ще вразуми света. Спомена за ултразвук, който ще спира вражеските подводница, за атомната енергия, която може да се използва и за военни, и за мирни цели. Дейл го слушаше и не разбираше нищо. Изглежда старецът беше сънувал. Разделиха се чак призори, но младежът не проумя и дума от монолога му. След седмица Тесла отново му се обади. Той вече почти не излизаше от стаята си, носеха му храната. От време на време идваше племенникът му и друг никой. Дейл започна да го посещава винаги, когато имаше възможност. Чувстваше някаква необходимост да го прави, нещо като почитание към човека, посветил целия си живот на науката. Тесла не беше създал семейство. При тези срещи хърватинът продължаваше да говори за атомната енергия, за електромагнитните вълни и неосъществената от него "Световна система". Вадеше разни чертежи, показваше ги на младежа, после чертаеше нови и му обяснаваше как може да стане това. Дейл само кимаше, но не схващаше нищо. Теориите на Тесла му звучаха като фантазии.
Една вечер, когато си тръгваше от хотела на Тесла, на младежа му направи впечатление, че една кола с двама мъже в нея беше паркирана на отсрещната страна на улицата. Същата кола и същите мъже бяха тук и когато дойде преди два-три часа. Не отдаде голямо значение на това и ги отмина. Следващия път обаче те пак бяха тук. Мъжете оглеждаха зорко кой влиза и кой излиза от хотела, имаха вид на полицаи. Дейл започна да ги наблюдава по-упорито. Хотелът не беше луксозен, посещаваха го най-обикновени хора, имаше и такива като хърватския учен, които живееха постоянно в него. Предположи, че може би следят някого. Войната беше в разгара си, от Европа непрекъснато идваха нови и нови имигранти, в пресата се появяваха съобщения, че в страната влизат и немски шпиони. Не след дълго Дейл разбра, че мъжете наблюдават хотела заради Тесла. Това откритие доста го озадачи, какво можеха да търсят от стария учен? Реши обаче да не му казва, за да не го безпокои излишно. Не каза и на племенника му.
При едно поредно гостуване Тесла му подаде картонена кутия, привързана с канап и му намекна, че вътре има важни неща. Каза, че му ги подарява, защото е разбрал, че е добър човек и че ще стане голям учен.
- Ще ти бъдат от полза, млади човече! - взряха се в него сините очи на хърватина. - Внимавай как ще постъпиш с тях! Те трябва да се използват само за благото на хората.
Дейл реши, че Тесла може би усеща края си и е решил да му подари нещо лично. Не очакваше в кутията да намери кой знае какво, но поблагодари и каза, че това е голяма чест за него. На излизане от хотела си помисли, че няма да е добре да се появи с кутията пред мъжете. Щеше да привлече излишно вниманието им. Затова мина през задния вход и остави кутията до храстите в близката градинка. После се върна обратно и излезе през главния вход. Мъжете само му хвърлиха бърз поглед. Бяха свикнали да го виждат често.
Когато се прибра, Дейл отвори кутията. Вътре имаше записки, чертежи, снимки на кулата, построена от Тесла за "Световната енергийна система". По време на предишната война правителството беше разрушило тази кула, защото решило, че може да бъде използвана за шпионски цели. Младежът разгледа повърхностно съдържанието на кутията и я бутна в един шкаф. Щеше да й обърне повече внимание някой друг път.
Наближаваше краят на 1942 година. Тесла прекара празниците сам, по собствено желание. Дейл също беше сам. На първи януари 1943 отиде да поздрави учения за новата година, но той го върна от вратата. Лежеше в леглото мъртвешки блед и гледаше накацалите по перваза гълъби. Младежът си тръгна, не искаше да му пречи в самотата. След няколко дни дойде отново в хотела. Камериерката го посрещна разтревожена. Преди три дни господин Тесла наредил никой да не го безпокои и оттогава не се обаждал, не е поръчвал дори и храна. Жената не знаеше какво да прави. Решиха да влязат в стаята. Тесла лежеше неподвижно, вперил безжизнени очи в прозореца. Повикаха лекар и той констатира, че смъртта е настъпила преди повече от двадесет и четири часа. Управата на хотела се обади на племенника му. Но преди той да дойде, дойдоха мъжете, които наблюдаваха хотела. С тях имаше още двама. Представиха се за служители на ФБР. Започнаха да претърсват стаята, търсеха сред бюрото и книгите. Дейл отдавна беше забелязал, че до гардероба има малък сейф. Предположи, че Тесла държи там семейни реликви и лични вещи. Не вярваше да има много пари или скъпоценности. Ученият получаваше скромна пенсия и не живееше богато. Служителите на ФБР разбиха сейфа. Вътре имаше само книжа. Взеха ги. Младият физик доста се чуди защо са им книжата на стария учен. Неговата "Световна система" за доставяне на неизчерпаема енергия така и не се беше осъществила.
На погребението Дейл се разплака. Никола Тесла беше посветил живота си на науката. Много хора му се присмиваха и не приемаха идеите му, но той просто беше изпреварил времето, в което живееше. Откритията на хърватския учен се ползваха навсякъде, но той не беше спечелил от тях. Други забогатяха от неговата гениалност.
Младият физик продължаваше да се занимава с академична работа. Войната претърпя обрат, непобедимата немска армия беше отблъсната от руснаците. Държавите, противнички на Третия райх, решиха да обединят усилията си и да се справят с Хитлер.
Най-неочаквано професор Макнаб почина. Работата в катедрата пое професор Райли. Той беше значително по-млад, чаровен, имаше нестандартно научно мислене и студентките припадаха по него. Още в началото Дейл и Райли не се харесаха. Професорът не искаше някак да приеме, че грозноватият студент може да е толкова способен. Той си имаше собствена теория за интелигентността. Смяташе, че тя върви ръка за ръка с физическата красота. Само надарените от Бога външно хора бяха надарени и умствено. Естествено Райли започна да толерира асистентите, които покриваха тази негова представа за развитие на човешката личност. Куцият физик остана на заден план в катедрата, въпреки че той беше не само най-талантливият от всички, но и най-работливият.
От известно време Дейл се занимаваше с един проект в областта на електромагнитната индукция. В няколко списания излязоха негови статии, в които той обясняваше теорията си. Това предизвика дискусии сред научните среди в цяла Америка. Някои се възхищаваха от изобретателността на младия физик, други не искаха да приемат разсъжденията му. Райли обаче остана много недоволен. Неговият асистент правеше самостоятелни изяви зад гърба му. Професорът си науми да го изгони от катедрата. Враждата между двамата се засили, Райли не пестеше и подигравателни забележки по негов адрес, но Дейл не му обръщаше внимание. Когато излезе поредната му статия, професорът просто не издържа, намери му куп абсолютно несъществуващи недостатъци в работата и му каза, че трябва да напусне катедрата. За асистента обаче се застъпи деканът на факултета и Райли трябваше да преглътне неприязънта си към Дейл. Но от този ден нататък той стана два пъти по-взискателен към младежа. Започна да му поставя такива изисквания, каквито не поставяше на никой друг.
През този период войната вече премина в последната си фаза. Хитлер непрекъснато отстъпваше. Виждаше се близкият крах на Третия райх.
Обратът във военните действия даде възможност на учените от Европа да подновят заниманията си. Половин година, след като излязоха статиите на Дейл, в университета се получи писмо на много уважаван френски учен, лаурет на Нобелова награда през тридесетте години. Френският учен споделяше, че от няколко години работи върху проблема, който засягаше Дейл и самият той беше стигнал до почти същите резултати. Освен това изявяваше желание да си сътрудничи с американския физик Кармак. В университета бяха приятно изненадани от това писмо, деканът се зарадва, че е постъпил правилно, застъпвайки се за младежа. С това обаче отношенията между Райли и неговия асистент не се подобриха. Професорът дори започна да крие от Дейл резултатите от изследванията, които правеше целият екип.
Наред с академичната работа Дейл постьпи и като консултат в една фирма за медицински уреди. Работеше на хонорар. Чувстваше, че има желание да помогне за развитието на науката и техниката. Благодарение на него фирмата усъвършенства един от уредите за елекрошокова терапия. Младежът не изостави и заниманията си по биология, психология и музика.
През 1945 година войната приключи с пълна победа на съюзниците. Последиците за Германия бяха катастрофални. Хитлер се самоуби. Дейл отново се изненада на този обрат. На кинопрегледите немският диктатор изглеждаше толкова самоуверен в победата. Войниците и гражданите бяха марионетки в неговите ръце, изведнъж обаче всичко се обърна. Дали това беше съдба или нещо друго, никой не можеше да отговори.
Голяма част от времето си младият физик прекарваше в библиотеката. Обикновено в съботните вечери той и още няколко възрастни учени бяха единствените посетители. Дейл обичаше това време. Беше по-спокойно, нямаше шушукащи, хихикащи и непрекъснато тропащи из залата хора.
В една съботна вечер, в края на юни, когато човек не можеше да се размине по улиците от разхождащи се, асистентът отиде в библиотеката. Даде поръчката си за книгите и зачака. Библиотекарката - червенокоса красавица с дълги мигли отегчено хвърляше погледи на неколцината посетители и от време на време се оглеждаше в малко огледалце, оправяйки някоя къдрица. Поръчките се изпълняваха от друг служител.
След половин час търпението на Дейл започна да се изчерпва. Нямаше много читатели и трябваше отдавна да му донесат книгите. Отиде при библиотекарката и я попита защо се бави поръчката му. Тя го изгледа с досада, неохотно се надигна от стола и тръгна към хранилището. Видът и поведението й доста напомняха за Вики Куин. Дейл я последва.
- Ей, Алис, защо се бавиш толкова? - провикна се червенокосата красавица, когато влязоха в хранилището.
Чуха се тихи стъпки.
- Госпожице Шелдън, не мога да намеря книгата на Джон Конди.
Гласът беше неуверен.
- Как така не можеш да я намериш? - повиши интонацията си библиотекарката и тръгна по посока на гласа.
Дейл вървеше след нея.
До един от рафтовете стоеше дребно момиче и оглеждаше книгите. Когато видя младежа, то бързо се извърна и някак странно сгуши глава в яката на блузата си.
Библиотекарката също започна да оглежда рафта.
- Ето! - изведнъж извика тя. - Ами книгата е на подвързия. Как не си могла да видиш бележката? Това ти е за втори път тази седмица!
Гласът й звучеше строго, сякаш се караше на момичето.
- Извинете, госпожице Шелдън - промърмори тихо то.
- Съжалявам, господине, но книгата не е тук в момента. Можете да я потърсите отново след седмица - обърна се към Дейл красавицата.
Той само кимна и се опита да зърне пак момичето от хранилището, но то тръгна някъде между рафтовете, все така със сгушена в яката глава.
При следващите си посещения в библиотеката Дейл инстинктивно търсеше с поглед момичето. Сам не знаеше защо го прави, сякаш нещо му пречеше да се концентрира върху текста, който четеше. Успя да го види няколко пъти, но то се появяваше само за миг, бързо оставяше поръчаните книги на определеното място и пак потъваше в лабиринта на рафтовете. Беше повече от дребно, някак съвсем невзрачно, носеше ниски обувки, обличаше се в сиви, кафяви и черни цветове. Сигурно посетителите в библиотеката въобще не го забелязваха.
Веднъж на библиотекарката, не червенокосата, а една по-възрастна, й се наложи да излезе за малко и момичето трябваше да я замести. То седеше с наведена глава зад бюрото и от време на време плахо поглеждаше към читателите. Чак сега Дейл разбра причината за странното му поведение. Имаше голямо родилно петно на лицето, започваше от средата на дясната буза и отиваше надолу към врата. Затова през цялото време държеше главата си сгушена в яката. На Дейл му стана много мъчно за него, може би заради това все се криеше сред рафтовете, срамуваше се от белега си.
Един следобед, съвсем случайно, младият физик срещна момичето от хранилището в университетската закусвалня. То се свиваше на най-крайната маса и мълчаливо се хранеше. Държеше се така, сякаш не искаше на никого да пречи с присъствието си. Дейл се подвоуми и тръгна към него.
- Може ли да седна при вас? - застана до масата той.
Момичето изплашено вдигна глава, после бързо сгуши обезобразената си страна в яката и прошепна тихо:
- Да, моля.
Дейл не толкова чу отговора, колкото се досети какво му казва. Постоя известно време мълчаливо и после захвана някакъв банален разговор за времето, за скорошния празник на университета. Алис, разбра, че се казва така, го поглеждаше срамежливо и отговаряше едносрично. По здравата страна на лицето й бяха избили червени петна.
След тази първа среща Дейл я изчака няколко пъти след работа. Тя се държеше все така плахо. Веднъж той преодоля собствената си стеснителност и я покани на ресторант. Младият физик вече имаше доста добри доходи, като по-голямата част от тях идваха от хонорара му на консултант във фирмата за медицински уреди. След войната този бизнес се разрастна. Дейл спокойно можеше да си купи луксозна кола, но не искаше да прави впечатление в университета и да дразни излишно Райли. И без това никой не знаеше за втората му работа. Задоволи се с една по-обикновена кола. Не си падаше също по марковите дрехи, почти не ходеше на купоните на колегите си, не беше бохем и даваше парите си главно за книги и ново обзавеждане на собствената си лаборатория.
Дейл заведе Алис в едно много луксозно заведение, самият той също за първи път отиваше там. Никой от колегите му нямаше финансова възможност да покани приятелката си на такова място. Докато оберкелнерът ги водеше към предварително запазената маса, Алис на няколко пъти се спъна от притеснение. Почти беше скрила лицето си под яката на сакото. Дейл също се чувстваше неудобно. Имаше усещането, че всички тези хора, седнали по масите, облечени с хубави дрехи, гледат единствено него и сакатия му крак. Когато най-накрая стигнаха до тяхната маса, видя, че в очите на момичето бяха избили сълзи, ръцете му трепераха и не можеше да произнесе една дума.
Изведнъж сърцето на младия физик се сви. Двамата с Алис - невзрачни, недъгави, жалки, не бяха за това място, тук идваха само красиви, щастливи и необременени с комплекси за физическа непълноценност хора. Дейл скочи, грабна момичето за ръка и влачейки по пода крака си, го задърпа към изхода. С последни сили стигнаха до паркираната кола и се скриха в нея. Алис плачеше. Дейл нежно я прегърна, целуна я по белега и повдигна главата й.
- Ще се ожениш ли за мен, Алис?
Тя го погледна, кимна и се разрида още по-силно.
Ожениха се на другия ден, без много шум и церемонии. Дейл не сметна за нужно да се обажда на близките си. Алис беше от малко градче в Пенсилвания. Учила една години в университета, но се наложило да прекъсне и да започне работа. Беше починала майка й и баща й - дребен чиновник в консервен завод сам се грижеше за двете й по-малки сестри. Тя му пращаше част от заплатата си. Когато се обади по телефона и му каза, че ще се омъжва, той я поздрави и веднага попита дали ще продължи да изпраща пари за момичетата.
След женитбата семейството остана да живее в апартамента на Дейл. Направиха малки корекции, Дейл премести лабораторията си в едно съседно помещение и се отвори достатъчно свободно място. Не след дълго Алис забременя. Младият физик изглеждаше щастлив, за първи път в живота си той не проклинаше съдбата, която му беше отредила участта на инвалид. Може би имаше някакво провидение, което го събра със сродна душа. Колегите му също забелязаха промяната. Мълчаливият и затворен асистент стана по-разговорлив, дори участва в няколко празненства. Работата в другата фирма му носеше все по-големи доходи, но той с нищо не показваше доброто си материално положение.
Месец, преди да се роди детето, обзаведоха детската стая. Алис престана да ходи в библиотеката. Двамата с нетърпение очакваха радостния миг.
Детето се роди без особени трудности за Алис, беше момче, но имаше много сериозен сърдечен дефект и лекарите на даваха никаква надежда. Живя само една седмица. През това време рижата коса на Дейл стана сивкаво-ръждива на цвят.
След като се прибра от болницата, Алис се затвори в апартамента и не пожела да излиза никъде. Почти не говореше, стоеше по цял ден до прозореца и се хранеше много рядко. Младият мъж също страдаше от загубата на детето, но започна да се притеснява и за състоянието на жена си. От ден на ден Алис ставаше все по-зле и той се принуди да наеме медицинска сестра да я гледа. И неговата работа не вървеше добре. Щастието, обзело го няколко месеца след женитбата, беше вече минало. На двадесет и седем години Дейл имаше измъчен и състарен вид.
Един ден младият мъж намери Алис мъртва. Изпратила медицинската сестра до магазина, слязла в мазето на сградата и се обесила на една тръба.
След погребението Дейл си взе отпуска и замина за малко градче в Мексико.
Стоеше в мръсния хотел и си мислеше за миналото, за настоящето, за бъдещето. Искаше му се и неговият живот да свърши и да отиде при Алис. Ругаеше съдбата, ругаеше Бог, ругаеше целия свят за несправедливостите, които се струпваха върху него още с раждането му. Гледаше от терасата веселящите се мексиканци, слушаше пиянските им викове и любовни стонове и не можеше да проумее защо те - неграмотните, за които светът се свеждаше до малкото им градче, бяха щастливи, а той - образованият, ученият трябваше през целия си досегашен живот да търпи подигравки, обиди, презрение.
Дейл се върна в Ню Йорк. Не можеше да избяга от участта си, беше грозен, невзрачен, инвалид. Трябваше да се примири и да се приеме такъв, какъвто е. Околните се отнасяха с насмешка и пренебрежение към подобни индивиди, но той беше свикнал с тях още от детството си, беше свикнал на човешката жестокост. Щастието, което изпита за кратко, отлетя безвъзвратно. Оставаше му само едно - науката, щеше да й посвети останалата част от живота си. Нима Тесла не беше направил така? Той също нямаше семейство, нямаше дори любовница. Може би Алис го гледаше отнякъде и одобряваше това негово решение.
Младият физик се нахвърли с още по-голямо настървение върху работата. Колегите му не се учудиха особено. Някои дори казаха, че на него май само това му остава и правеха подигрвателни гримаси. Отношенията между Райли и Дейл малко се постоплиха. От началото на 1948 година техният научен екип започна да работи върху електромагнитните вълни и трептения.