Сутринта Стела се обади на Керъл и й каза, че ще се видят в България след два дни.
- Налага се да свърша още нещо и тогава ще се срещнем.
- Какво ще правиш? - попита разтревожено Керъл.
- Не се притеснявай, просто се налага да го направя...това е мой дълг като човек...като член на нашето общество, дори и то да не е идеално...
- За бога, Стела! - повиши глас отсреща колежката й. - За какъв дълг говориш, какво си намислила? Нали не е някое безразсъдство?
- За добро е - отговори Стела, взе си дълбоко въздух и добави: - Искам само да ми обещаеш нещо. Знам, че често те карам да го правиш, този път е за последно! Керъл, погрижи се за Изабел, ако нещо се случи с мен!
Последва пауза, после Керъл каза:
- За това може да си сигурна. Нито аз, нито фондацията ще изоставим дъщерята на най-добрата ни служителка. Успех, момичето ми!
Гласът на Керъл трепереше. И тя като млада беше правила неща, които не влизаха в изпълнението на мисиите й. В тяхната работа винаги имаше моменти, когато престъпваха правилата на фондацията и действаха от своя морална гледна точка. Не знаеше какво точно е намислила Стела, но интуицията й подсказваше, че щеше да се противопостави на нещо, което намира за нередно.
Около обяд се обади Гриша, каза, че е уредил всичко. Разбраха се да се срещнат в осем вечерта в едно село след Скопие.
- Гриша звучеше унило - повдигна рамене Виктор, след като приключи разговора. - Все едно, че беше изгубил най-малко един милион долара.
- Ами, нищо чудно! Сега доставчиците на оръжие се борят за Македония.
- Може да е изпуснал някоя солидна поръчка - предположи Стела.
Двамата повториха още веднъж плана. Преди да напуснат Крива паланка, Виктор прати електронно писмо на заместник министърката на правосъдието в България Мария Радулова.
- Започват черни дни за братовчед ти Ивайло Кондов. Ако видиш госпожа Радулова, ще разбереш, че е по-добре да попаднеш в плен на Али Баба и четиридесетте разбойници, отколкото да й станеш враг.
- Братовчед ми е мръсник - намръщи се Стела, - станал е същият като баща си. Не е наследил и частица от майка си. - Обърна се към Виктор и го изгледа:- Все пак не си ли малко гузен, ти спеше с жена му?
- Е, не всички сме съвършени. Но ако трябва да бъда точен, по-скоро тя спеше с мен. - Той се ухили. - Ти да не ревнуваш?
Стела направи крива физиономия.
Обясниха на собственика на мотела, че им се налага да се срещнат със свои приятели в Охрид и затова си тръгват по-рано. Той неохотно предложи да им върне част от предплатените пари, но те категорично отказаха. Мустакатият остана много доволен и им пожела приятно прекарване.
Гриша ги чакаше на уговореното място. Този път беше дошъл с двама бодигардове. Не се разбра от каква националност са. Носеше всичко, което му бяха поръчали. Срещата продължи около петнадесетина минути.
- Гриша е в състояние да продаде и майка си за пари, а този път не прояви никакъв ентусиазъм, че получава двойно за услугата! - учуди се Виктор, като останаха насаме със Стела.
- Най-вероятно е изгубил от някоя неосъществена сделка за Албанския национален франт? Сигурно не може да я прежали. Има хора, които станаха милионери от войните в Югославия, надминаха дори утвърдени имена в оръжейния бизнес, чийто имидж не падаше от няколко десетилетия.
- Утвърдени имена - погледна я Виктор и започна да пресмята на пръсти:- Грег Адамс, Морис Клайненберг, Патрик Фрейзър и неповторимата мадам Сабине фон Хемингер.
- Забрави Араш Салим и Дейвид Дънлоп - допълни Стела.
- Но нали Араш Салим вече е на инвалидна количка, а Дейвид, след като се ожени за стриптийзьорката, май поизгуби форма?
- Назад си с информацията. Араш е в инвалидна количка, но синовете му продължават да поддържат имиджа на фамилия Салим. А що се отнася до Дейвид, неговата стриптийзьорка се оказа много амбициозна и почти е взела бизнеса в свои ръце. Въоръжението на "Тупак Амаро" е изцяло нейно дело.
- Вие сте доста крачки преди нас. Защо не ходатайстваш за мен в твоята организация? - попита сериозно Виктор и гордо изпъчи гърди. - Виждаш, все още ме бива!
Стела се разсмя.
В Тетово се отбиха в един ресторант, но и двамата не проявиха особен апетит. Изчакаха да мине десет часа и си тръгнаха. Оставиха колата на паркинга пред жилищна сграда, където имаше и други паркирани коли. Взеха само един сак със себе си. Гриша затова се забави с един ден, за да ги снабди със специални експлозиви, които имаха силна разрушителна мощ и бяха в състояние да стопят няколко тона стомана. Освен това не бяха обемни и тежаха не повече от четири-пет килограма. Обикновен динамит и тротил можеше да им достави веднага.
Виктор се обади на Руди и Шако. Казаха му, че са в планината и наблюдават лабораторията. Изчакваха да мине полунощ. При тях всичко вървеше по плана. Пожелаха си успех и да се срещнат живи и здрави в Рим.
- Успех и на желязната дама с теб! - изкикоти се по телефона Руди. - Кажи й, че съм й простил грубите обноски към моята персона!
Виктор и Стела тръгнаха към радиото по страничен път. По крайните улици почти не се виждаха хора. Откакто започна конфликтът, жителите на Тетово се прибираха по-рано по домовете си. Страхът ги караше да бъдат предпазливи. Градът се намираше в подножието на Шар планина, а в нея се криеха бойците от Албанския национален фронт. Често откъм планината се чуваха гърмежи.
Стигнаха до малък парк и Виктор върза Кадри за едно дърво.
- Ще се забавим няколко часа, приятелю - погали го той по главата. - Бъди послушен, не вдигай много шум. Можеш да си помечтаеш за някое хубаво гадже, докато ни чакаш. Обещавам, че след това ще ти купя най-големия и вкусен кокал, който някога си виждал.
Кучето се отърка няколко пъти в него, изскимтя тихо и го близна по бузата. Виктор го прегърна с две ръце и допря главата си до неговата.
- Приличате на влюбени гейове - измърмори Стела, наблюдавайки сцената.
Виктор погали за последно Кадри и се изправи.
- Ето, че пак ревнуваш - ухили се той.
- Този път наистина ревнувам. Не съм толкова привлекателна като твоя Кадри.
Виктор я дръпна към себе си и я задържа в прегръдките си.
- Страхуваш ли се?- повдигна брадичката й той и я погледна в очите.
- Искаш да ме обидиш ли?- престорено се наежи Стела. - Аз да не съм аматьорка!
- Питам те сериозно.
Тя помълча, загледана в тъмнината и изрече:
- Винаги се страхувам. И ти се страхуваш. Ако някой ти каже, че не се страхува, ще те излъже.
Заобиколиха хълмчето и стигнаха до оградата в задната част на "Алис". На паркинга имаше един микробус и три леки коли. Минаваше полунощ. Пазачите пред входа не се виждаха. В сградата светеше само на две места. В лабораторията беше тъмно. Антените се извисяваха нагоре черни и страшни като бесилки.
Планът им беше да поставят експлозивите и после да влязат в сградата. Смятаха да проникнат през склада. Гриша се беше осведомил от своите канали, че по това време в „Алис” има малко хора - водещият на нощния блок, няколко човека от техническия състав и охраната. Охранителите трябваше да съобщят на служителите, че са получили съобщение да напуснат района на радиото, защото се очаква нападение на отрядите на Албанския национален фронт.
Виктор и Стела очакваха да настъпи суматоха, но през това време щяха да пътуват вече към България. Хората от радиото също нямаше да пострадат
- Може би трябва да ликвидираме и Кармак - каза Виктор, докато стояха до оградата. - Този човек е опасен за останалите.
- Достатъчно е да взривим радиото. Оттам се провежда мозъчния контрол над хората. Ако унищожим това, Дейл Кармак е вече стар и няма да има време да създаде нови антени и да изгради център, откъдето да излъчва вълните.
- Не се знае. Той е богат, притежава средства да построи системата отново. А сигурно има и ученици, които е обучил.
- Не ми се вярва - поклати глава Стела. - Може и да бях под негов контрол, но си мисля, че Кармак, макар и гениален, е самотник в науката. Ако е имал асистенти, те са били по-скоро пионки, ръководени от него, а не негови ученици. Освен това, наистина е вече стар. Полякът нали е казал, че системата тук е градена от шест-седем години. Дейл Кармак няма да има още толкова време да изгради нова.
- Дано си права!
- Мисля, че съм права, но случайно, ако не съм и той поднови дейността си на някое друго място, пак ще го открием.
Към един часа двамата охранители излязоха навън, обиколиха вяло паркинга, изпушиха по цигара, говорейки си, и пак се прибраха. Личеше си, че ги мързи.
Стела и Виктор изчакаха още половин час и влязоха в двора на радиото. Преминаха през същата пролука, през която беше минал Виктор преди два дни. Явно никой не беше я забелязал. Започнаха да се промъкват към паркинга, стараейки се да не попаднат в светлините на прожекторите.
Антените бяха разположени на около четиристотин квадратни метра. Мястото беше оградено с висока три метра телена ограда. На оградата имаше метална врата, която беше заключена. Стела и Виктор поставиха част от експлозивите до оградата. Материалът, който им даде Гриша можеше без проблем да стопи металните конструкции на двете антени и третата недовършена. Нагласиха часовниковия механизъм за тридесет и пет минути. За по-кратко време имаше вероятност хората от радиото да не успеят да избягат. Освен това двамата трябваше бързо да напуснат района и да тръгнат към България. Бавенето щеше да доведе македонските части за сигурност, затваряне на границите. Времето беше от решаващо значение за успеха на операцията.
Насочиха се към задната част на сградата, близо до лабораторията. Вратата на склада беше заключена. Стела внимателно я огледа.
- Прав си, няма охранителна система - прошепна тя.
С отварянето на вратата се зае Виктор. Вече имаше опит от миналата вечер и не се затрудни много. Натисна леко дръжката и се заслуша, но не се чу вой, тичане или друга суматоха.
- Колкото и да е гениален, явно Дейл Кармак все пак не е съвършен - поклати глава Виктор. - И добре че не е, иначе щеше да ни е по-трудно да проникнем.
В склада беше тъмно. Стараеха се да не вдигат шум.
- Останалата част от експлозива ще сложим тук - каза тихо Стела. - Лабораторията се намира в съседство.
- Добре - кимна Виктор. - И без това взривът ще бъде много силен и ще разруши цялата сграда.
След като свършиха, излязоха от склада и тръгнаха по коридора. Имаше няколко чупки по него. Само на едно място светеше слаба лампа. В лабораторията и съседните помещения беше тъмно. Чуваше се предаването по радиото. Водещият беше дал няколко думи, а слушателите трябваше да съставят кратко стихотворение с тях. За най-оригиналните стихчета щеше да има награди.
Стигнаха до централната част на сградата. Близо до входа се намираше стаята на охранителите. Имаше остъклена стена, вратата беше отворена. Долавяше се шум от телевизор.
Стела кимна на Виктор и той застана зад нея, с пистолет в ръка. Тя се доближи до вратата и се усмихна лъчезарно.
- Здравейте, момчета! - каза на македонски и бързо извади своя пистолет, насочвайки го напред.
Виктор пристъпи зад гърба й. Охранителите се опулиха. Единият беше много млад, другият наближаваше четиридесет.
- Станете и двамата! - заповяда им Стела. Този път говореше на български, но знаеше, че мъжете я разбират. – Ти - посочи тя към по-младия, - изключи телевизора!
Охранителите сдървено се надигнаха от столовете. Продължаваха да се пулят.
- Изключи телевизора! - повтори Стела.
Младежът бавно се размърда. Отиде до телевизора и го изключи. Нямаше дистанционно управление.
Виктор не ги изпускаше от поглед.
- Елате по-близо! - нареди им Стела. - Внимавайте! Без глупости!
Мъжете се приближиха. По-възрастният леко насочи дясната си ръка надолу, но Стела го изпревари.
- Казах без глупости! - изгледа го тя. - Сложете си ръцете зад главата!
Виктор пребърка мъжете. В по-възрастния намери портативна сигнална система. Явно той смяташе да натисне бутона за тревога.
От джоба на единия охранител се чу сигнал на радиостанция. Търсеха ги от централата на охранителната фирма.
- Кажи, че всичко е нормално! - насочи пистолета към главата му Стела. - Разбра ли, всичко е нормално! И без тайни кодове и сигнали!
Виктор взе на прицел другия мъж.
По-възрастният, в когото беше радиостанцията, я извади с треперещи пръсти от джоба си и натисна едно копче.
- Обект номер седем - чу се от другата страна, - има ли проблеми при вас?
Стела допря дулото в главата му.
- Всичко е нормално - каза дрезгаво той.
- Добре, хайде лека служба!
Сигналът отсреща изключи.
- През какъв период от време ви се обаждат? - попита агентката, като продължаваше да опира дулото в главата му.
- На един час - отговори охранителят.
- Сигурен ли си? Не е ли на половин час? Ако ме лъжеш, ще те оставя инвалид с единия крак - посочи тя със свободната си ръка към левия му крак.
- На един час - повтори мъжът.
- От централата им се обаждат през един час - каза бързо на френски Стела.
- Добре - отговори Виктор, наблюдавайки мъжете. - Имаме още двадесет и пет минути. По-младия, нали?
- Действай.
Виктор замахна и удари по-младия охранител. Младежът се свлече на пода.
- Какво правите?- извика колегата му и пристъпи напред.
- Спокойно - продължи да го държи на прицел Стела. - Не е мъртъв. Налага се да го направим. След няколко часа ще дойде в съзнание.
Виктор нарочно удари младия охранител, той беше по-дребен. Другият имаше яко телосложение. По-късно щеше да носи колегата си, за да го изведе от обсега на взрива.
Стела се огледа. Стаята не беше малка. В единия край имаше голямо бюро.
- Занеси го зад бюрото! - каза тя.
Охранителят хвана колегата си за рамене и го завлече зад бюрото.
- Сега ме слушай добре - застана пред него младата жена, като продължаваше да държи пистолета насочен напред. - Искам да ми кажеш колко човека има в момента в сградата.
Мъжът се замисли.
- Четирима.
- Къде се намират?
- Един водещ, един на пулта и един техник...и още един...той е в другата част...
- И той ли работи в радиото?
- Не точно...той е приятел на господин Кармак...господин Кармак има няколко приятели, те правят нещо в другото крило на сградата...не знам.. .понякога остават и вечер там...
- Разбрах - прекъсна го Стела. Явно охранителят говореше за лабораторията и за някой от екипа на Кармак.
- Остават двадесет и една минути обади се Виктор.
- Почти свършвам. В радиото има още четирима човека - отговори му Стела и пак погледна към охранителя. - Имаш ли от тази стая връзка с цялата сграда, можеш ли да се обадиш на хората, които са тук?
- Да - кимна мъжът и посочи телефонната централа. - Мога да им се обадя по интеркома. - Помисли и добави: - Има и високоговорители, чуват се навсякъде.
- Високоговорители...добре. Сега искам да се обадиш и да кажеш, че сте получили съобщение от Албанския национален фронт, че в сградата има бомба. До три минути всички да напуснат района, да излязат извън оградата. Водещият да не съобщава нищо в ефира, за да не плаши слушателите, да пусне нон-стоп музика. Сега повтори какво ти казах!
Мъжът повтори. Стела слушаше внимателно.
- Водещият да не съобщава нищо в ефира, ясно ли е? Да пусне музика! Хайде!
Охранителят отиде до телефонната централа, натисна няколко копчета, светна червена лампичка. Взе слушалката и каза това, което му нареди Стела.
- По-бързо! Да излязат до три минути през главния вход! - изрече в ухото му тя. - През главния вход!
Мъжът повтори в слушалката. След като свърши, Стела изгаси копчетата по централата и го погледна.
- Ти застани пред вратата на стаята. Ние ще сме зад теб. Внимавай какво правиш. Всяка излишна дума или мимика може да коства твоя живот и на колегата ги. Ако те питат защо не излизаш, ще кажеш, че чакаш всички да излязат. Ако те питат къде е колегата ти, ще кажеш, че е тръгнал да проверява сградата. Ясно ли е?
Мъжът кимна и застана пред вратата. Ризата му беше мокра на гърба.
Виктор се сви зад бюрото. Стела се прикри зад един висок шкаф до остъклената стена. И двамата държаха на прицел охранителя и площадката пред стаята.
По стълбите се чу тропот, показаха се двама мъже и една жена. Имаха изплашен вид. Започнаха един през друг да задават въпроси на охранителя, но той замаха с ръце и им каза бързо да напуснат района. Те се затичаха навън. Охранителят леко се обърна назад. Стела му кимна. След по-малко от минута се показа друг мъж. И той започна да задава въпроси, но охранителят и на него отговори по същия начин.
Стела изчака няколко секунди и попита иззад прикритието си:
- Това ли са всички хора?
- Да. Няма други.
Охранителят беше пребледнял, адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу.
- Остават петнадесет минути - обади се Виктор и се изправи.
Стела се приближи към охранителя.
- В радиото наистина има бомба - каза тя, гледайки го в очите. - Ще излезем отзад през склада. Ти ще носиш колегата си на гръб. Ще можеш ли?
Мъжът преглътна и изрече хрипкаво: "Да".
- Вземай го! - нареди жената. - И побързай! Нямаме много време!
Виктор излезе от стаята и погледна към главния вход. Навън нямаше никой. Две от колите на паркинга липсваха. Служителите бяха послушали охранителя. Виждаше се една кола, спряла на шосето преди входа за двора на "Алис". Явно някой от радиото чакаше на безопасно разстояние да види какво ще се случи.
Тръгнаха към склада. Най-напред вървеше охранителя, метнал на гръб колегата си. Чуваше се музика от предаването. Преминаха централната част на сградата и стигнаха до полуосветения коридор. Движеха се възможно най-бързо. На последната чупка на коридора, малко преди склада, пред очите на Стела се мерна сянка, смесвайки се с тази на охранителя. Усети удар през ръцете си, изтърва пистолета и в следващия момент се оказа сграбчена от едър мъж. Не можеше да помръдне, мъжът беше огромен. Долови борба зад гърба си и с крайчеца на окото си видя, че и Виктор е в лапите на подобен огромен мъж. Най-вероятно мъжете ги бяха причакали зад някоя врата по коридора.
Чу се изстрел, охранителят изтърва колегата си и се свлече на пода. Последва втори изстрел и тялото на изпадналия в безсъзнание младеж се сгърчи. Стела не можа да види кой стреля, защото исполинът не й позволяваше да помръдне, но не беше нито един от двамата им нападатели. Явно имаше и трети.
Мъжете ги завлякоха в една стая. Беше слабо осветена. Тук се намираше централата за парното отопление на сградата. Сложиха им белезници и ги вързаха за горните тръби. Стела едва успяваше да стигне земята с върха на пръстите на краката си. Трябваше да положи усилие, за да се обърне. И Виктор беше вързан по същия начин. Гледаше я напрегнато и тихо прошепна:
- Единадесет минути...
- Няма време, нали? Колко минути остават още - петнадесет, десет?
От тъмнината в дъното се показа Дейл Кармак. Застана пред Виктор и го огледа, после се спря пред Стела.
- Не вярвах, че някой може да противодейства на системата ми - поклати глава той. - Оказа се, че има още неща, които трябва да науча.
- Как разбра, че сме тук? - попита Стела, без да сваля поглед от него.
Дейл вдигна глава към нея и се засмя.
- Гриша ми каза. Ела тук, приятелю, покажи се! - помаха с ръка той.
Откъм тъмния ъгъл се приближи Гриша. Очите му бяха безизразни. Нямаше я характерната веселост на лицето му. Изглеждаше някак примирен и покорен. Не погледна нито към Стела, нито към Виктор. Просто гледаше пред себе си.
Младата жена си спомни, че вече беше виждала двамата едри мъже. Бяха с руснака вчера, когато им даде експлозивите.
- Гриша се оказа много добър обект за обработка - потупа го по рамото Кармак. - Нямах никакви проблеми с него. Между другото, ти беше по-трудна, но и с теб се справих - обърна се той към Стела.
- Ти не си човек, ти си човешки изрод! - изсъска презрително тя.
Физикът не се обиди от думите й, продължи да говори по същия спокоен начин:
- Да, справих се с теб, госпожице Уикмън или по-точно Кондова, докато не се появи той - и посочи с пръст към Виктор. - Твоят любим развали всичко. - Кармак поклати глава. - Исках да оставя уреда в твои ръце, ти щеше да го управляваш. А може би двамата с господин Бенгстон щяхте да го управлявате. Никога досега не бях срещал мъж и жена, които така идеално да си пасват като вас двамата. Щях да ви направя владетели на най-мощното оръжие - мозъчния контрол. Но вие решихте да действате примитивно, решихте да го разрушите. Е, добре, разрушете го, вече прекалено много хора разбраха за него, по-добре да изчезне от Македония. Но...има толкова други места по-света, където може да бъде построено отново.
Дейл замълча и направи няколко крачки, влачейки десния си крак. Гриша продължаваше да гледа пред себе си. Едрите мъже стояха встрани.
- Защо си направил този уред? Защо искаш да управляваш света? - извика Стела. Лицето й беше бяло и изопнато. Погледът й не се отместваше от Кармак.
- Защо ли?- приближи се той към нея, повишавайки глас. - На теб харесва ли ти този свят? Харесват ли ти войните, насилието, мизерията, гладът? Затова го измислих! - крещеше физикът. - Вече няколко хилядолетия човечеството се движи в един затворен кръг и не може да излезе от него! Ако има бог, той не е създал нашата планета за това - да се избиваме един друг и да се ограбваме, да трупаме богатства, които не можем да използваме и за три живота и в същото време някъде да умират деца от глад! Някой трябваше да сложи край на това! Петдесет години се трудих над този уред! Исках да създам един нов свят, без убийства, без мизерия. Свят, в който хората да живеят мирно и щастливо! Исках да имам наследници на делото си! Избрах теб, мислех да привлека и твоя любим!
Дейл замълча. Лицето му беше червено. Дишаше тежко.
- Но вие не ме разбрахте! Решихте, че съм сатана. Е, добре, нека бъда сатана. Само че ще отида на друга място и там ще построя същите антени! Сбогом!
Кармак направи знак на Гриша и мъжете. Единият от тях го грабна на ръце и го понесе навън. Заключиха вратата. Тропотът по коридора се отдалечи.
- Колко остава?- извика Стела, обръщайки се към Виктор.
- Малко повече от три минути! Опитай се да се придвижиш до края на тръбата, можеш да се измъкнеш оттам! - кресна й той
Стела започна да се огъва, направи опит да се повдигне, но беше невъзможно. Виктор, плувнал в пот, се мъчеше да стигне до края, където имаше по-малка и по-нестабилна тръба.
- Няма да успеем! - спря изведнъж младата жена и се обърна, колкото може назад.
- Имаме минута и половина...
Виктор също спря и я погледна.
- Съжалявам, че те срещнах толкова късно - каза тя, опитвайки се да се извърне още към него.
- Имах един приятел, беше мормон - Виктор я гледаше в очите. - Казваше, че когато човек умре и се разкая пред бог или който и да е там в отвъдното, независимо какъв е бил на земята, отива в Селестиалното царство. Това е нещо като рая. Надявам се да се видим там, скъпа, и никога повече да не се разделяме...
- И аз се надявам да...
Силен взрив разтърси околностите на Тетово. Пламъците лумнаха към нощното небе, сякаш се опитваха да докоснат звездите.
На шосето към града беше спряла кола. Дейл Кармак гледаше взрива.
Стела Уикмън и Виктор Бенгстон бяха много подходящи за негови наследници, но имаше още шест милиарда човешки същества, между които можеше да избира. Освен това изчисленията му показваха, че на планетата се оформят няколко подходящи места за провеждане на мозъчен контрол. Трябваше да продължи. Човешката цивилизация не можеше да съществува в този вид. Петдесетгодишният му труд не биваше да отиде напразно.