Когато Кони и Майкъл Кармак се ожениха през 1918 година, войната беше към края си. Младото семейство реши да се премести от Аризона в Ню Мексико.
Настаниха се в малкото градче Сокоро. Майкъл беше телефонен техник - особено ценена по онова време професия. В този период из всички щати масово се строяха телефонни централи, прекарваха се кабели и въобще хората горяха от желание да се снабдят е новата комуникационна система. Младият мъж много бързо си намери работа. Жителите на Сокоро също искаха да изпробват прочутото изобретение на Бел.
През 1919 година се роди първото им дете Рон, една година по-късно Дейл, а след още две дъщеря им Моли. Не след дълго Майкъл успя да купи хубава къща, семейството се позамогна. Джефри Монсън, собственикът на телефонната централа в Сокоро, хареса младия техник и го направи свой заместник. Кони си нае домашна помощничка и започна да се събира със съпругите на по-известните мъже в градчето. Децата растяха добре. Рон определено се интересуваше от спорта и не обръщаше чак толкова голямо внимание на учението, а Моли от малка се очертаваше като красавица и кокетка. За разлика от своя по-голям брат, Дейл залягаше над учебниците, особено му вървеше математиката, но проявяваше и голям интерес към техниката. Майкъл с удоволствие водеше сина си в телефонната централа. Момчето с часове разглеждаше странните устройства, наблюдаваше техниците и беше на върха на щастието, когато му даваха да завие някое винтче или да свърже жиците. Майкъл Кармак се гордееше с по-малкия си син.
Дейл не се увличаше по спорта, не обичаше да се шляе безцелно като съучениците си и предпочиташе да чете или да прекарва свободното си време в работилницата зад къщата. А и без това брат му и другите момчета не го канеха много-много в компанията си. Дейл беше доста дребен и хилав за възрастта си, имаше твърда като тел рижа коса и безброй лунички по лицето. Съучениците му го бяха кръстили Морковчето. По-малкият син на Майкъл Кармак мразеше този прякор, но не можеше нищо да направи. Връстниците му бяха по-едри от него и силите му нямаше да стигнат да ги набие. Затова след училище се прибираше вкъщи и гледаше много да не им се мярка пред очите.
Всяка година в края на пролетта и началото на лятото в град Албукерк се провеждаше голям панаир. На него отиваха хора от целия щат Ню Мексико, че дори и от съседните щати. Дейл беше десетгодишен, когато Майкъл реши да заведе децата си на панаира. Момчето обаче отказа да отиде. Щяха да пътуват с приятелите на брат му Еди и Шон и техните бащи. Дейл мразеше Еди и Шон, те непрекъснато му се подиграваха, викаха му Морковче, а понякога дори го биеха. Брат му Рон не само че не го защитаваше, но му се подиграваше заедно с тях.
Майкъл как ли не се опитва да придума по-малкия си син да отиде с тях на панаира, но Дейл беше категоричен. Майка му също остана в Сокоро. Първите дами на градчето използваха, докато съпрузите им отсъстват, и провеждаха своите женски сбирки. Освен че разменяха рецепти за сладкиши, разглеждаха модни списания и обсъждаха най-новите клюки, те порядъчно пийваха домашно приготвени ликьори. В края на сбирките всички бяха весели и дори завършваха с песни и танци. Съпрузите знаеха, че половинките им не пият само лимонада на женските си партита, но им прощаваха малките прегрешения.
След като Майкъл и децата заминаха, Кони си облече най-новата рокля на точки и премени Дейл в един натруфен и изключително неудобен костюм. После го огледа критично и се захвана с прическата му. Това представляваше по-трудната задача. Твърдата и непокорна коса на момчето не се поддаваше лесно на обработка. Половин час госпожа Кармак се труди над главата на сина си, мокри го, маза го с разни гелове, пръска го с лак и накрая реши, че е успяла да оформи прилично прическата му.
- Е, скъпи - огледа го за последно тя, - Лиз много ще се зарадва, като те види. Ще си играете целия следобяд!
После го качи в колата и потеглиха към дома на госпожа Брадфорд, където се провеждаше сбирката. Госпожа Брадфорд беше съпругата на кмета. Господин Брадфорд и двете им по-големи деца също заминаха за панаира. Остана само седемгодишната дъщеря Лиз. Дейл въобще не се блазнеше от мисълта, че ще играе с Лиз. За него тя беше същата лигла и глупачка като сестра му Моли. Единствената причина, която го караше да търпи натруфения костюм и фризьорската самодейност на майка си, беше работилницата на господин Брадфорд. Той имаше най-голямата и най-добре обзаведена домашна работилница в Сокоро. В свободното си време кметът обичаше да ремонтира разни машинки, разглобяваше ги, правеше нови и разполагаше с куп инструменти. Дейл беше влизал няколко пъти в нея и винаги оставаше удивен, а освен това и завиждаше на господин Брадфорд. Работилницата на баща му имаше по-скромен вид.
След като пристигна в дома на кмета, Кони веднага се присъедини към другите дами. Те опитваха новия ликьор с бадеми на госпожа Дейвис - съпругата на ветеринарния лекар. Лиз беше издокарана в дантелена розова рокличка с голяма панделка на кръста. Още щом видя Дейл, тя му се изплези тайно и го ощипа по ръката. Дейл, също тайно, силно дръпна косата й. Лиз му се изплези още веднъж и избяга при майка си. Момчето целеше точно това, нямаше никакво намерение да се занимава е малката лигла. Госпожа Брадфорд му позволи да отиде в работилницата на съпруга й.
Дейл дотолкова се увлече по отверките, клещите, ключовете и безбройните интересни неща на кмета, че не усети кога е свършила сбирката. Първите дами на Сокоро, спокойни, че съпрузите им няма да си бъдат у дома тази вечер, бяха попрекалили с ликьора на госпожа Дейвис. Всички изглеждаха весели, със светнали погледи и шумно си вземаха довиждане с домакинята. Госпожа Брадфорд не правеше изключение от общото настроение. Кони се отправи към колата с леко залитаща походка. Дейл се настани на предната седалка до нея. Майкъл не позволяваше на децата си да пътуват отпред. Жена му също, но този път се задоволи да каже само:
- Дейл, защо не седнеш отзад? Знаеш, че баща ти не разрешава да пътувате отпред.
Момчето се направи, че не я чува, смъкна прозореца надолу и се загледа към отиващите си дами.
Кони постоя минута-две, усмихна се неопределено, помаха още веднъж на приятелките си и се качи в колата. Тананикаше си някаква песничка и дори запя на глас. Беше започнало леко да се смрачава, но тя не сметна за нужно да включи фаровете. Къщата им се намираше на десетина минути път.
Кони се разпя по-силно и с повече чувство. Дейл я слушаше отегчен. Майка му не за първи път беше в такова настроение след дамските сбирки.
На петдесет метра от къщата на семейство Скот имаше завой, после следваше бензиностанцията и на още двеста метра по-нататък тяхната къща.
Кони зави и точно в този момент откъм бензиностанцията се зададе камион. Тя не можа да реагира, изпусна волана, закачи странично близкото дърво, колата продължи да лъкатуши, излезе от пътя и се обърна.
Дойдоха хора, шофьорът на камиона също се притече на помощ на катастрофиралите. Първо измъкнаха Кони, тя гледаше неразбиращо. Чувстваше се все още замаяна от ликьора. По-трудно извадиха момчето. Колата беше затиснала десния му крак.
Кони се оправи бързо, имаше само навехната ръка и няколко драскотини. Лекарите обаче не можаха да помогнат напълно на Дейл. Оказа се, че неговата травма е много сериозна и щеше да куца до края на живота си. Остана инвалид на десет години.
Отначало майка му се чувстваше гузна, защото тя беше виновна за катастрофата. С времето обаче започна да забравя и спря да изпитва неудобство, гледайки куцукащия си син. Пак тръгна на женските сбирки. Кони имаше повърхностен и лекомислен характер, не се отличаваше и с особена интелигентност.
Майкъл така и не разбра каква е истинската причина за катастрофата, прие го за нещастно стечение на обстоятелствата. Дейл не издаде майка си, че след онази сбирка беше пияна. От ден на ден обаче започна да я мрази все повече и повече. Виждаше я как си тананика из кухнята, как се смее весело, докато говори по телефона и омразата му към нея растеше. Тя му причини недъга, който щеше да носи до края на дните си.
Момчето съвсем се затвори в себе си, не общуваше с никого, нямаше приятели. Вече дори не обръщаше внимание, когато съучениците му викаха Куцото морковче и смешно се клатушкаха, имитирайки походката му. Спря да разговаря дори с близките си. Разменяше с тях само банални реплики от всекидневието. Сега цялото си време прекарваше над книгите и в работилницата. Майкъл виждаше, че синът му страда и съзнателно загърбва околния свят и не знаеше как да му помогне. Момчето и към него се отнасяше със същото безразличие, както и към останалите. Единственото, което бащата можа да направи, за да зарадва поне малко сина си, беше да поразшири работилницата и да купи още инструменти. Дейл не каза нищо, не му благодари, но започна дори и през нощта да остава в нея.
Рон, който стана най-добрият футболист в училището, гледаше със снизхождение на брат си и също му се подиграваше. Моли мислеше само за нови дрехи и момчета и дори не му обръщаше внимание. Дейл избягваше да я среща из къщата, до смърт го дразнеше нейното съжалително възклицание:
- Ах, горкичкият ми брат!
Сестра му растеше повърхностна и лекомислена като майка си.
Когато Дейл беше на петнадесет години, Майкъл неочаквано почина. Удари го ток, докато поправяше електрическата инсталация. Кони потъгува около година и се ожени за Гари Банкс Той беше вдовец, минаваше шестдесетте и притежаваше най- голямото ранчо в околността. Никой в града не разбра как точно стана тяхната връзка, защото преди това богатият господин Банкс и семейство Кармак не поддържаха близки отношения. След женитбата обаче Кони и децата й заживяха доста разкошно. Гари имаше само една дъщеря от първата си жена, но тя беше щастливо омъжена за някакъв богаташ от Тексас и рядко посещавайте баща си.
Господин Банкс се чувстваше самотен и прие децата на Кони като свои собствени. Въпреки възрастта си той имаше запазена фигура, беше висок, силен и обичаше да показва, че още го бива. Рон веднага стана негов любимец. Майкъл нямаше някакво специално отношение към спорта. Към Моли Гари се отнасяше като към красива кукла, глезеше я, купуваше й дрехи и беше готов да изпълни всеки неин каприз.
Кони се чувствайте щастлива, започна да се облича по последна мода, направи си нова прическа.
Богатият фермер не знаеше как да постъпи единствено с Дейл. Момчето беше затворено, не говореше много и предпочиташе да стои в стаята си. Атлетичният Гари Банкс не изпитваше особени симпатии към хилавите дребосъци, още повече недъгави дребосъци, но все пак Дейл беше син на Кони и се отиваше да поддържа някакви отношения с него. С Рон се гордееше като със собствен син.
Дейл не само не харесваше новия мъж на майка си, но и съвсем искрено му завиждаше. Не можеше да разбере защо природата е толкова щедра към едни и изключително неблагосклонна към други. Когато в неделя близките му отиваха на църква, той оставаше вкъщи. Бог се беше отказал от него още с раждането му, затова и не се чувстваше задължен да го почита. Освен това науката се развиваше все по-бързо и с всяка стъпка доказваше, че стои по-високо от божествената сила. Момчето отдавна не вярваше, че там горе на небето, в златен трон, седи един белобрад старец, а около него кръжат ангели. Това бяха залъгалки за простите и неуки хора. Бъдещето на света принадлежеше на науката.
Дейл знаеше какво изпитва Гари към него, но разбра и още нещо. Фермерът се чувстваше неудобно в негово присъствие и може би нямаше да има нищо против да го отдалечи от дома си.
Един ден момчето просто заяви, че иска да учи в Ню Йорк. Кони зяпна и след като се опомни, каза, че щом толкова иска да учи, може да отиде в Оклахома, Далас или някое друго по-близко място. Ню Йорк се намираше на хиляди километри от Сокоро. Но Дейл беше непреклонен, искаше да учи в Ню Йорк.
Гари не се опъва много, за него беше добре дошло да изпрати по-малкия си доведен син някъде далеч. Освен това таксата в университета не представляваше проблем за финансовите му възможности. Момчето правилно беше преценило как ще постъпи вторият му баир. То замина за Ню Йорк и се записа във факултета по физика. Гари му отпусна щедра издръжка.
Още през първата година Дейл се прояви като блестящ студент и направи впечатление на преподавателите си. Интересите му обаче не се ограничиха само с физиката. Започна да изучава химия, биология, дори психология и философия. Ходеше на семинари, на курсове и кръжоци. Навремето Майкъл беше купил пиано и трите му деца свиреха по малко. В Ню Йорк Дейл поднови заниманията си по музика. Щедростта на Гари Банкс му позволи да си наеме хубав апартамент. Едната стая обзаведе като лаборатория. Освен това парите му стигаха и да си купува много книги и да следи най-новите научни открития.
Втората половина на тридесетте години на двадесети век се характеризираше с бурно развитие на науката и техниката, производствените мощности непрекъснато се усъвършенстваха, подобряваше се качеството на продукцията. В началото на Втората световна война Америка беше една от най-развитите държави в света и продължаваше да настъпва напред. Довчерашните конкурентки Англия и Франция едва смогваха на темпото й. Хитлер тласна Германия в друга посока. Сталин непрекъснато тръбеше за творческия гений на съветските учени, но огромната страна беше раздирана от проблемите на новата социалистическа система и не можеше да съперничи равностойно на западните страни.
Преподавателите на Дейл повтаряха, че в най-скоро време Съединените американски щати ще изпреварят Европа и ще заемат първостепенно значение в световната икономика и политика. Обръщаха се към студентите, защото те бяха бъдещето на страната, и им казваха, че трябва да се гордеят, че са американци. Дейл наистина се гордееше, че е гражданин на тази велика страна и искаше да работи с всички сили за нейното благо. Щеше да работи, участвайки в научния процес. Той почти нямаше свободно време. От университета се прибираше в квартирата и продължаваше заниманията си в лабораторията. Получи разрешение лично от ректора да изкара обучението по физика в съкратен срок и да запише втора специалност. Младежът избра биология, но продължи да се занимава и с психология и музика.
Когато войната започна, някои от колегите му, обхванати от патриотизъм, се записаха като доброволци. Дейл обаче знаеше, че за него няма място в армията, там не приемаха инвалиди. Завиждаше на състудентите си, които идваха в университета с военните дрехи, за да се сбогуват и после заминаваха за фронта. Момичетата им се хвърляха на враговете и ги изпращаха със сълзи на очи. Сълзи течаха и от очите на куция студент само че той плачеше от мъка и от яд, че не е здрав като другите младежи и не може да отиде заедно с тях да защитава родината си. Чувстваше се непълноценен, ненужен, човек второ качество. Виждаше и какво е отношението на колегите му към него. Подмазваха му се, когато трябваше да им помогне при лабораторните упражнения или по време на изпит, но никой не го канеше на студентските събирания или ако го поканеха, го правеха с половин уста. Хранеше се сам в университетската закусвалня, в междучасията пак се разхождаше сам. Момичетата не му обръщаха внимание, говореха с него само когато искаха някаква помощ и после отново го забравяха до следващия изпит.
Една случка остави особено тежък спомен у него. Професор Макнаб беше изключително стриктен и заядлив със студентите, ако решеше, че някой не отговаря на неговите критерии за интелигентност, можеше да го къса на изпит безброй пъти, докато набелязаният нещастник не се откаже от следването Професорът казваше, че висшето знание не е за масова употреба, а за избраници, които трябва да го заслужат с много работа и постоянство. Също така обичаше да дава тежки курсови задачи, а определяше за тяхното изпълнение невероятно кратки срокове.
Веднъж Макнаб постави самостоятелни задачи на студентите от групата на Дейл. Срокът за изпълнение беше една седмица. Всички, с изключение на младия Кармак, се паникьосаха. Младежът обаче реши, че курсовата работа ще му отнеме не повече от четири-пет дни.
Вечерта в квартирата на Дейл се позвъни и той не можа да повярва на очите си, когато отвори вратата. Пред него стоеше Вики Куин - най-красивото момиче във факултета и очарователно му се усмихваше. Никога преди това не беше разговарял с нея. Откакто учеха заедно, не бяха разменили помежду си и една реплика. Вики се движеше в компанията на най-известните плейбои в университета. Освен това тя беше от много богато семейство от Филаделфия и се говореше, че има годеник, който е завършил в Харвард и работи в банката на баща си. Невзрачните дребосъци като Дейл красавицата просто не забелязваше, дори не се навеждаше да ги погледне. Само че тази вечер, желаната от всички Вики Куин, му дойде на гости. Младежът от Сокоро я гледаше глуповато и не знаеше какво да направи. Вики не се колеба дълго, влезе в квартирата и сложи на масата бутилка шампанско и сметанова торта.
- Дейл, имам рожден ден! - каза мило тя. - Не искам да празнувам с приятелите си, всички са толкова скучни и....и еднообразни! - сбърчи носле Вики и се наклони към него. - Вярно, че досега ние с теб не сме контактували много, но и ти не ми обръщаш никакво внимание. Много бих искала тази година да празнувам с теб! Нали нямаш нищо против? Кажи ми, ако не ти е приятно или си зает.
Големите сини очи го гледаха нежно, а дългите мигли леко потрепваха.
Дейл стоеше като статуя посредата на стаята и не знаеше дали това е сън или реалност. Вики Куин не само беше в квартирата му, тя искаше да празнува рождения си ден с него.
- Е, зает ли си? Искаш ли да остана? - попита отново момичето.
Дейл успя само да кимне и продължи да стои като статуя. Вики му казваше, че не й обръща внимание. Той, чието сърце биеше до пръсване, щом я видеше и не смееше не само да я заговори, но и да я погледне в очите, защото за него тя беше като мираж, като недосегаемо божество.
Момичето бързо се ориентира в квартирата, отвори шампанското, разряза тортата, намери приборите и покани Дейл да се почернят. Той малко се посъвзе.
Докато се хранеха, колежката му чуруликаше мило, разправяше разни забавни истории, опитваше се да го развесели. Когато тортата и шампанското привършиха, тя го подкани да изсвири нещо. Младежът засвири механично, пръстите му самоволно натискаха клавишите, все още не можеше да се опомни напълно. Вики се облегна на пианото и притвори очи. След това пусна една плоча, хвана го за ръката и започна да танцува. Дейл сдървено я държеше за кръста и не знаеше накъде да гледа.
- Това е любимата ми песен! Толкова е хубава! - шепнеше нежно тя и се притискаше в него.
Младежът беше плувнал в пот, спъваше се и имаше чувството, че сърцето му ще изскочи през гърлото.
Въпреки че беше притеснен, Дейл все пак забеляза, че вече е доста късно, а Вики не си тръгваше. Непрекъснато пускаше нови плочи и искаше да танцуват.
Изведнъж тя отиде до електрическия ключ и изгаси осветлението.
- Ще танцуваме на тъмно – прошепна Вики. - Така е по-романтично.
Пристъпи към него, целуна го по челото, после по-надолу и меките й устни се впиха в неговите. Краката на Дейл се подкосиха. Досега го бяха целували само майка му, сестра му, бабите му, лелите му и разни приятелки на майка му. Само че това беше отдавна, още като живееше в Сокоро. Освен това те го целуваха по бузите.
Вики леко се отдръпна и прошепна:
- Защо си стискаш така устните, Дейл? Отвори ги.
Младежът я послуша, но продължи да стои сдървено. Тя отново се наведе към него и този път Дейл почувства езика й в устата си. Беше го прегърнала и пръстите й галеха врата му. После Вики се съблече, свали и неговите дрехи и го дръпна към леглото.
Тази вечер двадесетгодишният младеж спа за първи път с жена. Просто се остави в ръцете на колежката си. Тя се оказа доста опитна, на нея не й беше за първи път.
На другия ден Вики не отиде при приятелите си, по време на лекциите седеше до Дейл и въобще съвсем открито демонстрираше връзката си с него. Състудентите им останаха изумени. Никой не очакваше, че първата красавица във факултета може да се движи с грозноватия рижав студент. Момичето ни най-малко не се притесняваше, гледаше нежно Дейл, говореше му и не обръщаше никакво внимание на неразбиращите лица на другите. Той, за разлика от нея, не смееше да погледне никого. Колкото и да боготвореше Вики, си даваше сметка, че двамата са абсолютно неприемлива двойка. Тя - висока, стройна, изкусително красива, той - дребен, невзрачен, куц, половин глава под нея.
Вики дойде в квартирата му и на другата вечер. Дейл се държеше все така сдървено. Този път тя донесе печено пиле, пържени картофи и вино. След като се нахраниха, момичето изведнъж направи угрижена физиономия и каза, че трябва да се прибира, за да работи върху задачата на професор Макнаб. Дори се разплака, защото мислеше, че професорът й е дал най-сложната задача, сигурно я взел на прицел и може би ще я скъса на изпита.
- Нашите няма да ми простят, ако ме изключат от университета! - изхлипа нещастно тя.
Дейл веднага излезе от сдървението си, каза, че на драго сърце ще й помогне. Чувстваше се щастлив, че може да го направи, това беше област, от която разбираше.
- Наистина ли ще ми помогнеш? - погледна го с благодарност момичето. После го дръпна към себе си и устните й се сляха с неговите.
Още същата вечер Дейл се захвана със задачата на Вики. На другия ден пропусна две лекции, ходи в библиотеката и въобще през останалите дни се занимаваше само с това. След като свърши, започна собствената си задача. Времето за нея обаче не му стигна.
Професор Макнаб много рядко пишеше отлични оценки и Вики беше единствената, на която оказа тази чест. Между другото, самият професор остана доста изненадан. Според него красивата студентка не беше от особено ученолюбивите и прилежните. Работата на Дейл обаче го озадачи. Възрастният преподавател отдавна беше забелязал способностите на куция младеж и залагаше на него големи надежди само че сега той се представи най-зле от всички Въпреки железните си академичните принципи, Макнаб реши, че може да направи изключение и му даде срок още една седмица, за да довърши работата си. Дейл Кармак най-вероятно е бил болен или е имал семейни проблеми, опита се да си обясни лошото му представяне професорът.
Младежът не очакваше компромис от строгия Макнаб и се зарадва, че така лесно му се размина. Потърси с очи Вики, искаше да я успокои, че с него всичко е наред. Тя обаче въобще не му обърна внимание, разговаряше с колегите си и се надуваше, че е получила най-високата оценка. След занятията Дейл й предложи да хапнат заедно, но тя само махна с ръка и му каза, че е много заета. Вечерта не дойде в квартирата му. Той я чака цяла нощ, беше купил различни лакомства. На следващия ден Вики не седна до него, разговаряше с приятелките си, само му кимна с глава.
Дейл се чудеше как да постъпи, около нея непрекъснато имаше техни колеги и не можеха да поговорят насаме. Минаха още няколко дни, но той продължаваше да си мисли, че Вики е заета и след като се освободи, отново ще започнат да се срещат.
Веднъж, докато беше в библиотеката, реши да си почине. Излезе в коридора и се облегна на перилата до бюста на Галилео Галилей. Стълбите продължаваха надолу към първия етаж, а точно под бюста коридорът правеше чупка. Обикновено студентите слизаха да разговарят там, за да не пречат на читателите. В момента отдолу се чуваше разговор. Дейл се заслуша, стори му се, че разпозна гласа на Вики. Наистина беше тя. Обясняваше на приятелките си колко непохватен е бил той в леглото, подиграваше се на външния му вид, на недъга му Момичетата се превиваха от смях. Красавицата се смееше най-силно.
Дейл залитна и се хвана за бюста на Галилей, все едно някой го преряза през корема. Предметите започнаха да играят пред очите му. Беше постъпил като най- обикновен глупак Знаеше, че не е красавец, но си помисли, че Вики е оценила интелигентността му, знанията му и затова го е харесала. Повярва в нейната искреност и безкористност, но тя го стъпка като червей, без дори да се интересува дали го боли, дали чувства нещо. Може би въобще не е имала рожден ден, когато дойде в квартирата му първия път. Просто номер, за да го накара да й напише курсовата работа.
Дейл се беше свил до бюста - смачкан, предаден, унизен.
Изчака момичетата да си отидат и излезе от скривалището си. Тръгна безцелно из града, от очите му течаха сълзи. Бършеше ги и продължаваше да върви из улиците на Ню Йорк, без да знае къде отива. По някое време спря и се огледа. Беше започнало да се смрачава, пред него светеше надписа на някакво кино. Дори не обърна внимание на заглавието на филм, купи си билет и влезе.
Кинопрегледът започна с кадри от Германия. От половин година войната беше в разгара си. Досега германската армия печелеше само победи. Наричаха Хитлер "завоевателя на двадесети век", сравняваха го с Наполеон, Александър Македонски и ненаситните за нови колонни римски императори.
Дейл седна на крайния ред в киносалона. Тук можеше да си поплаче до насита, никой нямаше да го види и да му се подиграва. Посетителите не бяха много.
Неволно той се загледа в екрана. Хитлер произнасяше реч пред събралото се на площада множество. Хиляда хора - жени, мъже, деца го гледаха с нямо обожание, поглъщаха всяка негова дума и от време на време викаха в екстаз: "Хайл Хитлер!". Дейл и друг път беше виждал подобни сцени от Германия и всеки път си мислеше, че хората на площада приличат на марионетки, управлявани от кукловода на трибуната. Не можеше да разбере обаче едно - с какво този дребен, не особено красив човечец със смешни мустачки караше хората да го боготворят и да изпълняват заповедите му. Те го гледаха като хипнотизирани, готови да направят всичко, което им нареди. Войниците му бяха предани до крайност и може би заради това германската армия печелеше победа след победа.
"Къде се крие силата на този човек? - чудеше се студентът по физика. - Ами че Хитлер е направо карикатура, а те го възприемат като бог. Дали не притежава някаква магическа сила, дали не им въздейства психически по някакъв начин?"
След тази вечер Дейл още няколко пъти ходи да гледа кинопрегледа, прочете биографията на Хитлер и по никакъв начин не можа да си обясни факта как мъжът със смешните мустачки е спечелил одобрението на няколко милиона германци и е застанал начело на голямата държава. Не беше нито много образован, нито особено интелигентен. Може би причината се криеше в нещо друго?
Постъпката на Вики остави голяма незарастнала рана в душата му. Красавицата вече дори не го поздравяваше и отново спря да го забелязва. Дейл трудно преодоля нейната подигравка, дни наред ходеше отчаян и оскърбен, но разбра едно - той не беше красавец и никога нямаше да стане, жените не го харесваха и ако някоя от тях се правеше на мила като Вики, то сигурно постъпваше така от най-обикновени скрупули. Обеща си никога повече да не попада в подобен капан. Вече имаше имунитет.