Шако отвори очи и погледна часовника си. Беше пет и половина и вече се зазоряваше. Навън се чу шум от кола. Бързо скочи от леглото и внимателно повдигна щорите. Два лъскави мерцедеса излизаха от двора на съседната голяма къща. След тях пътната врата отново се затвори. Високата зидана стена, ограждаща двора, не позволяваше на любопитните очи да надничат навътре. Отгоре върху стената имаше нагъсто набити еднометрови железни остриета. В четирите краища бяха поставени камери. През нощта цялата къща се осветяваше от мощни прожектори.
Шако разтърка очи, отиде в кухнята и включи кафеварката. Докато чакаше кафето, отново хвърли поглед към голямата къща. Всичко беше тихо и спокойно, по улицата не се мяркаха хора, само отнякъде се чуваше кучешки лай. Слънцето започна де се издига от изток и огря смълчалото се Скопие.
От известно време Шако наемаше апартамент в една триетажна жилищна сграда в албанската част на града. Предимството на този апартамент беше, че от него се откриваше гледка към къщата на Шенол Муши. Предишната вечер в двора отсреща влязоха десетина луксозни автомобила. Къщата на Шенол беше най-голямата в квартала и в нея имаше място за още толкова автомобила. През нощта един по един те напускаха. Двата мерцедеса преди малко бяха последните.
Подобно среднощно събрание в дома на богатия албанец не се провеждаше за първи път. Бившият легионер се досещаше кои са посетителите - едрите наркодилъри и предводителите на Албанския национален фронт. Шако гледаше скептично на цялата истерия около конфликта в Македония. Не виждаше смисъл обикновените македонци и албанци да се конфронтират. Вече десетина години, както държавата получи независимост, хората се отърсваха от старата федеративна система, развиваше се частният бизнес, правеха се опити за привличане на чужди инвестиции и никой нямаше сметка от една регионална война. Според Шако, този конфликт беше предизвикан от играчите в големия бизнес, наречен наркотици. Македония имаше ключово географско значение по пътя на белия прах и затова заинтересованите инсценираха конфликта. Целта беше да се контролират териториите. И понеже доста хора знаеха какво означава да контролираш пътя на наркотиците, те естествено се съпротивляваха и не искаха да изпуснат парчето от вкусната тортата. А големи играчи в този бизнес имаше и сред албанците и сред македонците. Иначе на обикновените хора се хвърляха патриотични призиви от рода на: "Да запазим страната си от шиптърите!" и "Да се освободим от македонското робство и да основем Велика Албания!". За съжаление, имаше такива, които се ловяха на подобни лозунги и искрено вярваха, че етническата и религиозната им идентичност са в опасност. В Западна Европа трудно можеха да се предизвикат същите конфликти, не заради друго, а защото държавите там нямаха географското местоположение на Балканите и наркотиците основно се внасяха за употреба при тях, а не минаваха за преразпределение към големите пазари. Шако за пореден път се възхити на дон Гатузо. Старият хитрец излезе по-умен от разните политически анализатори, журналисти и какви ли не още, които вдигнаха медийна истерия около проблемите в малка Македония. Донът беше разбрал, че това е само завеса, зад която се крият най-обикновени криминални деяния.
На Шако му оставаше да проследи къде са най-уязвимите места на Шенол и Петковски, да открие лабораториите им и заедно с Виктор и Руди да изпълнят задачата. След това ги чакаше безгрижен и охолен живот. Затвори очи и се размечта как най-приятно може да изхарчи своя дял от десетте милиона долара.
Кафето беше готово. Взе чашата и тръгна към хола, но изведнъж остра болка прониза главата му. Залитна и се подпря на стената. Все едно някой дълбаеше със свредел мозъка му. Изтърва чашата и се свлече на пода, не можеше да си поеме дъх, лицето му се кривеше. Сви се на топка и започна да стене.
Само след няколко секунда болката изчезна, свределът спря да работи. Шако разтърка слепоочията си и бавно се изправи. Чашата се беше разбила в плочките на пода. Отиде в банята и се наплиска с вода. Докато се бършеше с кърпата, се погледна в огледалото. Видя едно измъчено лице с блуждаещ поглед.
Влезе в хола и се отпусна на дивана.
За двадесет години живот на наемник бившият легионер беше преминал какви ли не изпитания, беше убивал, беше бягал като диво животно от враговете си, беше стоял буден по три денонощия, бяха го измъчвали по най-садистичния начин, но все успяваше да се спаси. Вроденият му оптимизъм и веселият нрав оставяха зловещите спомени назад в миналото и не му пречеха да изпитва удоволствията на настоящето, нито обременяваха бъдещето му. Въпреки всичко обаче, Шако беше притеснен. Подобна болка изпитваше за втори път, откакто е в Македония. Случи се и двата пъти да е вкъщи, първият път не можа да се свести десет минути, имаше чувството, че дробовете му ще се пръснат от липса на въздух.
По стечение на обстоятелствата, месец, преди да се обади Виктор и да му предложи да се включи в задачата, се наложи да си направи пълни медицински изследвания. Ухапа го кучето на съседката и личният му лекар реши, че изследванията са необходими. Резултатите показаха, че е напълно здрав. А и самият той се чувстваше в отлично състояние. Не можеше да си обясни само на какво се дължи тази връхлитаща го ненадейно болка.
В осем часа Шако излезе от апартамента и отиде в офиса си. Успешно играеше ролята на бизнесмен и няколко пъти посети Дирекцията по приватизация на бившите държавни обекти. Македонците се радваха на всеки интерес от страна на чужди бизнесмени. Разразилият се конфликт и сведенията по западните медии, че в страната се водят въоръжени сражения, отблъскваха инвеститорите. Шако прояви интерес към един западнал цех за пластмасови изделия и фабрика за консервиране на плодове и зеленчуци. За да изглежда дейността му съвсем правдоподобна, нае офис, обзаведе го луксозно и сложи на вратата голяма табела "Давила брадърс". Този път дон Гатузо не прояви характерната за него стиснатост и даде възможност на изпълнителите на поръчението му да бъдат по-истински в превъплъщенията си.
Офисът се намираше в македонския квартал на Скопие, помещаваше се в голям апартамент и повечето жилища в сградата бяха превърнати в офиси на различни фирми или адвокатски кантори. "Давила брадърс" обаче имаше едно голямо предимство - намираше се съвсем близо до апартамента на Коста Петковски. За разлика от своя приятел Шенол македонският депутат живееше в новопостроена луксозна кооперация.
Точно в девет без петнадесет пред кооперацията спря джип "Чероки". Коста, заедно с двамата си бодигардове, се качи и джипът потегли.
Шако излезе веднага след тях и ги проследи с опела си. Джипът се движеше на юг. Стигна град Струмица и влезе в него. Недалеч от центъра зави по една малка уличка и хлътна в двора на съвсем обикновена на вид къща. Още докато двигателят работеше, пътната врата се затвори. Два часа по-късно от двора излязоха двата мерцедеса на Шенол Муши и охраната му. Петковски го последва след тридесетина минути.
Това беше поредното рандеву между албанеца и македонеца. Бившият легионер вече знаеше разписанието им. Шенол и Коста се срещаха или в България, или в южната част на Македония, където обстановката беше по-спокойна. Винаги идваха един след друг и си тръгваха поотделно, никъде не демонстрираха близките си отношения.
Ванеса беше напрегната и мълчаливо се возеше до Джакуп. За първи път отиваше в Тетово. Много често обаче пътят след Тетово, към Гостивар и селата във вътрешността на Шар планина биваше затворен като най-опасният район в Македония. Тук се водеха боевете между отрядите на Албанския национален фронт и македонските сили за сигурност. Периодично се чуваха гърмежи и избухвания на снаряди. Голяма част от жителите на града бяха избягали, същото се отнасяше и за селата. По медиите непрекъснато се говореше, че албанските терористи не позволяват на своите сънародници да напускат домовете си и насила ги държат там. Говореше се също, че от всяко семейство АНФ изисква по един войник. През последната седмица агентката забеляза, че напрежението между двата етноса се изостри. Разчу се за няколко случая, в които терористите вземаха заложници и се гавреха с тях. Македонците, от своя страна, побесняха при вида на обезобразените. Те също предприеха акции на отмъщение. Чупеха албанските ресторанти и магазинчета, изливаха яда си върху невинни хора от другия етнос в селищата, където те бяха малцинство. Обстановката в страната се нагорещяваше.
Ванеса беше изпълнявала мисии и на други места по света с етнически конфликти и знаеше как се развиват. Искрата пламва и после пожарът на взаимната омраза изпепелява, ако не всичко, то по-голямата част. Акциите на отмъщение не спираха, нито един от етносите не искаше да отстъпи. Намесваха се други държави, ООН, но омразата не се изчерпваше. Хората се озлобяваха, забравяха, че довчера са живели съвсем нормално със съседите си и искаха разплата. Ванеса знаеше и още нещо - рядко подобен конфликт избухваше от нищото, първопричината винаги трябваше да се търси в намесата на трета страна.
Сега пътуваха с микробус. Отзад имаше кашони с храна, а иначе в тайниците пренасяха наркотици за преработка. След пътуването до Прищина Ванеса още три пъти мина по същото трасе с Джакуп. Реши да действа с хитрост. Започна да изказва положително мнение за дейността на АНФ, показа съпричастност към идеята за Велика Албания. Недоверието на нейния приятел постепенно се стопи и той стана по-разговорлив. Момичето дори демонстрира по-сериозни симпатии към него. Не беше особено приятно, но работещите за фондацията прибягваха и до този трик. Сигурно нямаше агентка, която поне веднъж да не е използвала женския си чар по време на мисия. Мъжете също го правеха, когато се наложи. Само че никой не обичаше да говори за това. На Ванеса й се случваше не за първи път. Преди пет-шест години беше любовница на един африкански диктатор в продължение на няколко месеца. Той си падаше по бели миньончета и по време на управлението му имаше сигнали за няколко изчезнали туристки, отговарящи на подобно описание. Освен това обичаше да препарира главите на противниците си и да ги окача по стените. Благодарение на Ванеса диктаторът беше свален, а армията му от главорези спря да тероризира населението и да пълни затворите с хора, които не искаха да приемат тази форма на еднолична власт.
Преди да влязат в Тетово, зад волана седна Ванеса. Градът, построен в котловината, наброяваше над петдесет хиляди жители, предимно албанци. Върховете на Шар планина се извисяваха над него. Крайните къщи се белееха по склоновете на самата планина.
Ванеса караше бавно. На много места се виждаха бронетранспортьори и военни коли. Войниците се въртяха около тях. Полицаите също циркулираха нагоре-надолу из града. Чуваха се само единични гърмежи на километри от Тетово. В момента течеше двадесет и четири часово примирие между македонците и Албанския национален фронт.
Хората набързо пресичаха улиците. Някои гледаха от дворовете си. Повечето магазини бяха затворени.
Когато излязоха от Тетово, Ванеса се обърна към Джакуп и го хвана за ръката. Той нервно пушеше.
- Спокойно - усмихна се момичето, - остави аз да се оправям.
Той само кимна.
След два километра ги спря военен патрул. Ванеса подаде паспорта си и попита дали някой знае английски.
Един капитан се приближи към микробуса.
Тя му обясни защо е в Македония и каза, че заедно със свой студент носят храна на хората в селата, които са под обсада на терористите. После отвори вратата на микробуса, показа кашоните и подкани капитана да ги провери. Той надникна в два-три от тях и махна с ръка.
- Знаете, че този район е опасен, нали?- попита македонецът, след като им върна паспортите. - Отивате там на своя отговорност.
- Знаем, господин капитан – погледна го миловидно Ванеса, - но хората, които са в селата, се нуждаят от храна. Сред тях сигурно има и деца.
Капитанът направи знак да потеглят и тръгна към следващата кола. Бяха френски журналисти. Операторът започна да снима патрула, но един от войниците гневно изрече нещо и бързо прикри обектива с ръка.
Когато отминаха, Ванеса и Джакуп отново смениха местата си. В тази територия вече нямаше македонски патрули.
Шосето се движеше успоредно на железопътната линия. След като пресече малка рекичка, микробусът зави и продължи по черен път. Над дърветата се виждаха въжетата на неработещия лифт. Мяркаха се и няколко хотела, сигурно отдавна опустели. Там се намираше най-известният курорт в Шар планина Попова шапка.
Приближаваха към някакво селце. Табелката беше изтръгната и захвърлена на земята. Ванеса не можа да прочете какво пише на нея. Имаше женска скулптура в цял ръст, а отстрани надпис на македонски "Добре дошли". Някой обаче се беше опитал да го скрие с червена боя, но някои букви все още личаха. Със същата боя, на роклята на жената, беше нарисуван двуглав орел и надпис "Смърт за македонците!".
Като наближиха първите къщи, Джакуп даде предупредителен сигнал с клаксона и спря. Минута след това група въоръжени мъже с черни дрехи и маски на лицата изскочиха от един двор и застанах пред микробуса.
Джакуп излезе и започна да разговаря с тях. Двама от мъжете се качиха в микробуса и продължиха към селото. Когато свалиха маските си, Ванеса видя, че са много млади, около двадесетгодишни. Те я оглеждаха любопитно.
Спряха пред една къща. На агентката й направи впечатление, че селото изглежда пусто и необитаемо. Къщата беше оградена с характерната за този край висока зидана стена. Всички влязоха вътре. Още щом прекрачиха прага, към тях се затича едро куче с ръждивосива козина и тъпа муцуна. Подмина въоръжените младежи и Джакуп и спря пред Ванеса. Завъртя се около нея, изръмжа и оголи вълчите си зъби.
- Терминатор, тук! - чу се глас на албански.
От къщата излезе висок мъж около тридесет-тридесет и две годишен. Беше облечен със същите черни дрехи, каквито носеха войниците, които ги посрещнаха в началото на селото. На ръкава му имаше емблема с бродиран двуглав орел и надпис на албански "Велика Албания".
Джакуп и мъжът се прегърнаха. После младежът каза:
- Това е нашата помощничка Ванеса.
- Здравейте- усмихна се момичето, стараеше се да си придаде възможно най-дружелюбния вид. - За първи път виждам такова куче, каква порода е?
Говореше на албански, защото не беше сигурна дали мъжът срещу нея знае английски. Той ни най-малко не се постара да отговори на дружелюбния й вид, сивосините му очи я огледаха преценяващо и чак тогава каза:
- Откъде знаете нашия език?
- Учих го няколко месеца, преди да дойда тук, сега също продължавам да го уча.
- Защо ни помагате? Много хора ни наричат терористи и разбойници.
- Всеки си има мнение - изрече непринудено момичето.
Сивосините очи продължаваха да я изучават.
- Вие знаете какво има в микробуса, освен храната, нали?
Ванеса се досещаше, че отговорът й ще е определящ за по-нататъшното отношение на бойците от АНФ към нея.
- Да, знам - каза тя и погледът й се спря върху мъжа. - Понякога, една кауза, която се води в името на свободата, оправдава средствата за финансиране. Вие се борите за по-доброто бъдеще на вашия народ.
Беше чула подобна фраза в един филм. Опита се да я произнесе със същата интонация и изражение на лицето.
Албанецът помълча известно време и намръщената му физиономия малко се разведри.
- Казвам се Исмаил Аземи, командир съм на един отряд бойци от Албанския национален фронт. Ние ще победим враговете си, Аллах ни помага, защото се борим за свободата!
Ванеса кимна утвърдително, но беше убедена, че нито Христос, нито Аллах, нито Буда, Йехова или каквото и да е името на бог, той би оправдал убийствата на невинни хора, рязането на полови органи, изтезанията. Нямаше и такъв бог, който да оправдае търговията с вещества, от които неговите земни творения губеха разсъдъка си, превръщаха се в отрепки и вървяха постепенно към смъртта. А в същото време други трупаха огромни печалби от това.
Джакуп остана много доволен, че англичанката и командирът намериха общ език. Исмаил Аземи не се славеше с дружелюбието си, особено към чужденци.
Всички влязоха в къщата. Беше голяма, на три етажа. Около стените бяха наслагани мебели и дюшеци, до прозорците имаше подпрени картечници и гранатомети.
Четирима младежи започнаха да разтоварват микробуса, най-напред извадиха кашоните с храна, после наркотиците от тайниците.
Агентката предположи, че лабораторията за преработка на наркотичните суровини е някъде наблизо. Селото се намираше на закътано място, навътре в планината. "Това място е идеално за складиране на ядрени материали" - помисли си тя и погледна масивната гривна на ръката си. Всъщност тя само приличаше на гривна, беше уред за отчитане на радиация, но не такъв съвършен, какъвто имаше Артър.
Сърцето й се сви. Уредът отчиташе радиационно излъчване, не високо, но все пак излъчване.
Младежите бяха разтоварили микробуса и отнасяха кашоните с храната и наркотиците. Исмаил говореше по мобилния си телефон, Джакуп беше извадил своя и се канеше да се обади на някого.
Ванеса се приближи до него, усмихвайки се притеснено.
- Тук някъде има ли тоалетната?
Той я заведе до една постройка, отстрани на къщата и се върна при другите, набирайки номер по мобилния си телефон.
Момичето отвори вратата и се огледа. Беше сравнително голямо помещение - баня и тоалетна. В предната част на двора се чуваха гласовете на албанците.
Затвори и сложи резето. После свали гривната си. Нямаше съмнение, уредът отчиташе радиационно излъчване със сила под средното ниво. " Може би базата е по-навътре в планината"- помисли си Ванеса. Трябваше да се обади на Артър, той знаеше къде се намира тя в момента.
В банята имаше малко прозорче. Погледна през него и видя, че никой не я следи. Извади мобилния си телефон и застина. Нямаше сигнал. Натисна няколко копчета, но безуспешно.
"Как е възможно! - изуми се момичето. - Че това е толкова съвършен апарат!"
Отвори леко вратата и застана почти до прага, но сигнал не се появи. Ванеса не искаше да повярва. Телефонът, който работеше безотказно в джунглата и руската тайга, й изигра коварна шега в Македония. Но откъде тогава Джакуп, Исмаил и другите имаха връзка? Направи й впечатление, че още двама-трима албанци също говореха по мобилните си телефони. Това беше просто невероятно!
Опита за последен път и ядосана се отказа. Трябваше веднага да съобщи на фондацията, агентите имаха нужда от още по-усъвършенствани връзки.
Излезе от банята и се запъти към мъжете.
Исмаил продължаваше да говори по телефона, след като затвори, отиде при
Джакуп и Ванеса.
- Изпълнихте задачата си - каза с равен глас той. - Можете да си вървите.
На момичето му направи впечатление, че този път командирът не я гледа изпитателно, сивосините му очи бяха някак незаинтересовани от околния свят и блуждаеха към върховете на Шар планина. Свирепото на вид куче се свиваше в краката му и апатично следеше подскачащото наблизо врабче.
"Нищо чудно и командирът да е наркоман, рано или късно, повечето търговци също започват да употребяват стоката си - помисли си Ванеса. - А от скука може да дава дрога и на кучето, да види как ще му действа. То също изглежда дрогирано."
Качиха се с Джакуп в микробуса. Исмаил и другите останаха безучастни към заминаването им. Тя се учуди още повече, когато на излизане от селото, бойците, които ги посрещнаха, само апатично им махнаха и отново се прибраха в скривалището си.
Джакуп гледаше в стъклото пред себе си, но не караше внимателно. Движеха се по черен път и той на няколко пъти мина през големи дупки, а можеше да ги заобиколи. Последния път микробусът така се раздруса, че Ванеса подскочи и удари главата си в тавана.
- Бързаме ли занякъде? - не издържа тя и погледна ядосано младежа.
Той не й обърна внимание, продължи да кара през дупките.
Момичето включи радиото, намери станция с македонски песни и усили звука. Знаеше, че приятелят й ненавижда македонските песни, искаше да го подразни, заради лошото каране.
Джакуп въобще не реагира, продължи да кара по същия безумен начин.
"И моят човек май е взел някоя и друга доза, без да го видя" - реши Ванеса и погледна мобилния си телефон. Продължаваше да няма обхват.
"По дяволите!"- изруга наум тя и усили още повече музиката.
Изведнъж остра болка прониза главата й, беше същата като предишните пъти. Имаше усещането, че някой здраво я стиска за врата и кръвта не може да достигне до мозъка й. Болката изчезна чак, когато наближиха Скопие. Чувстваше се толкова зле, че дори не си спомняше как минаха през патрулите.
След като се прибра в квартирата, се тръшна на леглото и моментално заспа.
На Артър се обади едва на другия ден на обяд, когато се събуди. Малко по-късно включи телевизора и застина. По новините съобщаваха, че отрядът на командир Аземи е влязъл в престрелка с македонската армия, взели в плен пет войника. Съобщиха и времето, когато се е случило събитието. Беше около час и половина, след като двамата с Джакуп напуснаха селото.
"За бога- изуми се Ванеса, - звучи направо невероятно! Бойците на Исмаил Аземи изглеждаха като отвеяни наркомани, когато си тръгнахме! Възможно ли е да са възвърнали формата си толкова бързо!"