- За понеделник ще искам да напишете съчинение за това какво сте правили вие и близките ви през почивните дни. Максимално се постарайте да използвате миналите времена.
Ванеса стана, показвайки, че урокът е приключил. Курсистите, повечето млади хора и само двама-трима над четиридесет години, започнаха да прибират тетрадките и учебниците си. Тръгвайки си, минаваха покрай преподавателката и й пожелаваха приятна почивка. Тя усмихнато им кимаше.
Ванеса изчака и последният човек да напусне стаята, огледа се в малко огледалце, сложи червило на устните си и също излезе.
Близо до университета беше спрял син форд. Шофьорът й махаше. Тя го видя и се запъти към него.
- Свърши ли за днес?- попита на английски той. Беше около двадесет и пет годишен, спортно облечен.
- Да, готова съм.
- Тогава да тръгваме.
- Ами, да тръгваме.
Ванеса хвърли чантата си на задната седалка, седна отпред и отвори прозореца. Още преди два дни Джакуп й предложи да отидат заедно до Прищина, каза й, че има работа там и след това ще се поразходят. Агентката веднага се съгласи. Отваряше й се възможност да огледа Косово.
- Колко урока имаше днес?- попита младежът. Стараеше се да говори английски добре.
- Три. Няколко студента искаха още един час допълнително, но аз отказах, заради уговорката с теб - усмихна се Ванеса. Понякога, когато искаше, тя можеше да бъде невероятно чаровна и предразполагаща събеседника си.
Джакуп също се усмихна и отвори жабката. Вътре имаше десетина диска.
Извади един, огледа го и пак го остави.
- Това не.... - измърмори той, този път на албански и продължи да рови.
Ванеса гледаше през прозореца.
Най-накрая младежът одобри диска го постави в аудио устройството. Беше някаква американска попгрупа.
- Харесва ли ти?- погледна той спътницата си.
- Да - кимна момичето и се усмихна.
- Трябва ли да ходиш утре в Благоевград?
В гласа му се долавяше известно огорчение.
- Трябва, Артър ще ме чака.
- А вие......ти и Артър......толкова сериозна ли е връзката ви?
- Ние се познаваме отдавна, станахме приятели, но какво значение има това?- опита се да отклони темата Ванеса.
- Просто питам - измърмори младежът и замълча.
Джакуп Байрами вземаше частни уроци по английски от Ванеса и се представяше за бизнесмен. Тя не отказваше на поканите му за разходка и ресторант, защото можеше да научи нещо. Даваше си сметка, че младежът обича да се хвали и да си придава по-голяма важност, но въпреки това познанството й с него не беше безполезно. При последните им две срещи той се опита да я ухажва по-настойчиво, но Ванеса не го отблъсна. Все още беше рано. Обясни му само, че има сериозна връзка с един мъж на име Артър, преподавател в университета в Благоевград. Албанецът малко ревнуваше. Още от Адем, в Германия, тя разбра, че албанските мъже са доста ревниви. Това се потвърди и сега, в Македония. Албанците не понасяха факта, че момичето, към което са проявили интерес, може да има друг приятел. За омъжените албанки извънбрачните връзки бяха рядкост. Съпрузите им не прощаваха подобни прегрешения.
Наближиха границата с Косово. Виждаше се контролно-пропускателен пункт.
Джакуп намали и спря. Един сержант от международните сили на КФОР се приближи към тях и им поиска документите. Беше англичанин.
Младежът подаде документите си. Сержантът обстойно ги разгледа и без да му ги връща, отиде до Ванеса.
Тя усмихнато показа паспорта си.
- О, вие сте англичанка! - грейна лицето на мъжът.
- Да, преподавателка съм в университета в Скопие. Отскоро съм тук.
- И аз съм отскоро, от три месеца. Как ви се струва, харесва ли ви Македония?
Сержантът имаше разговорлив вид. Явно срещата със сънародничката му го зарадва.
- Интересна държава - отговори с усмивка Ванеса и като сниши глас, добави:- Е, била съм и на по-хубави места.
Англичанинът се разсмя с глас. Двамата войници, които стояха малко по- встрани, също се разсмяха.
Джакуп със сериозно изражение ги наблюдаваше.
- Колко време ще останете тук?
- Учебната година вече свърши, но се оказа, че има много хора, които искат да учат английски, водя няколко курса.
Сержантът се наведе към прозореца.
- Скопие е само на няколко километра оттук. Защо не се отбивате от време на време при сънародниците си, ще ни бъде много приятно.
Без много да се крие, той оглеждаше стройната дребна фигура на Ванеса.
- С най-голямо удоволствие! - дари го с щедра усмивка тя. - Срещите със сънародници наистина започват да ми липсват.
Сержантът върна паспортите на двойката и им пожела приятен път. Джакуп потегли. Ванеса помаха от прозореца.
Когато контролно-пропускателният пункт остана зад гърба им, албанецът погледна към спътничката си.
- Сержантът те оглеждаше много нахално.
- Просто се зарадва, че вижда своя сънародничка - небрежно отговори Ванеса.
- Не беше точно така - измърмори младежът.
Тя се направи, че не го чува.
Влязоха в Прищина, в албанската част, и спряха пред триетажна бяла къща. Около нея имаше висока зидана стена. Повечето големи къщи бяха оградени по същия начин.
Джакуп изсвири няколко пъти с клаксона и след малко масивната врата се отвори. Излезе мъж със суховато лице, малко под четиридесетте. Прегърнаха се с Джакуп и започнаха оживено да разговарят. Младежът посочи с глава към колата. Мъжът кимна. Джакуп отиде до Ванеса и отвори вратата.
- Това е най-младият ми чичо, Брахим. Не говори английски.
Ванеса се ръкува със суховатия мъж. Той направи някаква гримаса, наподобяваща усмивка. Зъбите му бяха жълто-кафяви.
- Аз знам малко албански - каза момичето.
- Откъде сте го научили?
Черните очи на мъжа я изгледаха изпитателно.
- Учих го няколко месеца, преди да дойда тук и в момента продължавам да вземам уроци от мои колеги в университета. Езикът ви не е много лесен - усмихна се тя.
Мъжът нищо не каза, този път дори не направи гримасата, наподобяваща усмивка.
Влязоха вътре. Имаше голям двор и градина с много цветя. Няколко деца се пръскаха с вода от маркуча, сложен в една леха, и крещяха. Мъжът им извика и те бързо се умълчаха. Джакуп им раздаде шоколади.
Брахим поведе гостите си зад къщата. Там имаше маса, пейки и столове. Две липи правеха сянка. Няколко разноцветни розови храста оформяха арка и нисък плет, заобикалящ кътчето за сядане. Миришеше много приятно.
Джакуп предложи на Ванеса един стол, а той се настани на съседния. Чичо му също седна. Децата дойдоха при тях, но застанаха няколко метра встрани и вече не вдигаха много шум.
- Предполагам, че ще пиете кафе?- обърна се мъжът към Ванеса.
Тя кимна, Джакуп също. Чичо му извика по посока на къщата. След малко се появи жена със забрадка, носеше голяма табла. Беше около тридесетгодишна. Застана до масата, гледайки към мъжа си. Той й кимна и тя сервира трите кафета и няколкото вида сладкиши. Брахим й нареди да донесе и вода. Жената се спусна към къщата и бързо се върна с чашите. Постави ги пред гостите и пак застана до масата, като куче, което чака нова заповед от господаря си. Мъжът й каза да се прибира и тя безшумно се скри навътре.
Ванеса сви юмруци и ги мушна под покривката. Подобно отношение към албанките виждаше не за първи път, откакто пристигна в Македония. Положението на жените тук не беше по-различно от това в арабския свят. Повечето момичета се женеха рано – още преди да навършат осемнадесет години. Или по-скоро бащите им намираха женихи, без да ги питат предварително. Малко момичета се женеха по любов. От ранна възраст у албанската жена се възпитаваше покорство към мъжете - бащата, братята, по-късно и съпруга. Мъжете стояха на по-високо социално стъпало. Момичето знаеше, че един ден, когато се омъжи, то става робиня на своя съпруг и трябва да изпълнява всяка негова прищявка. Ванеса беше наблюдавала такова отношение към албанските жени и в Германия, сред роднините на Адем. Много малко албанки успяваха да избегнат традиционния начин на живот. Това се случваше най-вече в по-образованите семейства. Но понякога и в семейства, в които мъжете имаха престижни професии, съпругите им живееха затворени вкъщи. По принцип, малко бащи пускаха дъщерите си да учат, повечето бързаха да ги задомят по-рано. На една двадесетгодишна неомъжена албанка се гледаше вече като на стара мома. Животът на омъжените жени минаваше между високите дувари на къщите. Те се грижеха за децата, чистеха, готвеха и слугуваха на всички, по-високо стоящи от тях - съпруг, свекър, свекърва, неомъжените братя и сестри на съпруга, чичовци, лели и всякакви други роднини. Иначе албанските мъже правеха това, което пожелаят. Извънбрачните връзки бяха табу за жените им, но за тях самите нямаше никакви забрани.
- Това съпругата ви ли беше?- обърна се Ванеса към суховатия мъж.
Той мълчаливо кимна.
- Може би трябваше да се запозная с нея.
Ванеса искаше да ядоса албанеца. Тя много добре знаеше, че мъжете нямаха навика да канят жените си да присъстват на разговорите им, още по-малко пък да ги запознават с гостите си. Жените биваха викани само да поднесат почерпката или да свършат някоя слугинска работа.
- Тя в момента има работа - изломоти Брахим, но се виждаше, че никак не е доволен от предложението на англичанката.
- Може би ще се запознаем, след като я свърши или пък аз ще отида при нея - каза момичето и невинно се усмихна.
Мъжът изсумтя.
Джакуп започна да го разпитва как е, как са приятелите му, как е животът в Прищина. Оказа се, че чичо му има хранителен магазин и се снабдява с продукти от Македония и България. След бомбардировките преди две години икономиката в областта почти спря. Внасяха се дори стоки от първа необходимост. Албанците бяха очаквали, че намесата на НАТО ще направи животът им по-добър, но надеждите им не се оправдаха. Великите сили не възстановяваха конституцията от 1974 година, която им даваше правата на автономия. През 1989 година Слободан Милошевич отмени тази конституция. Когато през 1999 година започна стълкновението със сръбската армия, албанците поставиха исканията си за независимост. Сега, две години по- късно, ООН не приемаше такъв вариант и предлагаше Косова да остане в рамките на бивша Югославия. Но докато траеха преговорите, косовци живееха в ничия област. Бяха нещо като протекторат, полудържава, полуавтономия. Нямаха дори лични карти, получаваха временни документи за самоличност. А срещу такива документи никое чуждо посолство не издаваше визи. Някои се опитваха да ползват старите си югославски паспорти, но повечето се страхуваха от гнева на сънародниците си. Антиюгославските настроения тук все още бяха много силни.
Ванеса и друг път беше идвала в Косово. Направи й впечатление, че международните войски от КФОР и международните полицаи непрекъснато правят проверки на косовците, искат им документи за самоличност, проверяват колите им. Всички коли тук бяха с регистрации от Македония, Югославия, България, Гърция, Германия и други страни. Шофьорите не можеха да регистрират колите си на свое име, защото Косово не беше държава. Караха с разрешителни от други собственици.
По едно време Брахим стана и се извини, че трябва да се обади по телефона.
На Ванеса й се стори, че Джакуп изглежда малко напрегнат.
Чичото се върна и разговорът за живота в Косово продължи. Момичето също вземаше участие. Децата отново започнаха да вдигат шум.
По пътеката към тях се зададе млад мъж на годините на Джакуп. Той усмихнат се ръкува с всички, а Ванеса огледа с нескрит интерес.
- Това е братовчед ми Али - представи го Джакуп.
Али седна, но след две-три минути пак стана.
- Всъщност...братовчеде, ако може да ми дадеш колата си за половин час. Нали знаеш, че майка ми ходи на инжекции заради пневмонията. Ще я заведа до болницата и пак ще дойда.
- Няма проблем! - услужливо възкликна Джакуп. - Ето ти документите и разрешителното!
Али отново се ухили на Ванеса и тръгна през двора.
- Изкарал съм разрешително и за братовчед ми - обърна се към нея Джакуп. - Понякога се налага и той да кара колата.
- А вие все така ли сте живели - попита Ванеса, - едната част от роднините в Македония, другата в Косово?
- Имаме роднини и в Албания - обади се Брахим. - Но това тук също е Албания.
Ванеса не сметна за необходимо да му напомня, че "това тук" е по-скоро Косово.
- Преди да се разпадне Югославия, бяхме все една държава - изсмя се младежът.
Чичо му строго го изгледа.
- Извинете - каза момичето, - ще имате ли нещо против, ако ви помоля да разгледам къщата? Никога друг път не съм била в тази част на света и за мен е много интересен вашият бит. Може би, когато се върна отново в Англия, ще напиша книга за живота на албанците.
- Щом искате - сви рамене Брахим.
- Аз ще я разведа, чичо - стана от стола Джакуп и поведе Ванеса към къщата.
На първия етаж имаше голяма кухня и още по-голям хол. Бяха обзаведени със скъпи мебели и модерна битова техника. Агентката си помисли, че нейното скромно двустайно жилище е много далеч от този лукс. Всъщност тя рядко се задържаше дълго време на едно място, обикновено ползваше многобройните квартири на фондацията в различни държави, но все пак притежаваше малък апартамент в Южна Англия, в красиво градче на брега на океана. Само че там й се събираше да живее най-много месец-два през годината. Иначе разполагаше с добри финансови възможности, позволяващи й да си купи луксозен апартамент дори и в скъпите квартали на Лондон. Но предпочиташе семплите неща, а и от сърце мразеше домакинската работа.
Жената на Брахим режеше зеленчуци на кухненската маса и когато Джакуп и Ванеса влязоха, тя се изправи и срамежливо ги изгледа.
- Здравейте! - приближи се към нея момичето. Говореше на албански. - Аз съм от Англия, казвам се Ванеса. Вие как се казвате?
Жената продължаваше да гледа срамежливо и мълчеше. Беше навела глава и забрадката закриваше част от лицето й.
Джакуп въобще не й обръщаше внимание, а и не се сещаше да я запознае с гостенката. Взе един морков от купата и го загриза.
В стаята влезе Брахим.
- Хайде де, отговори, като те питат! - строго заповяда той на жена си.
Тя вдигна плахо очи и изгледа Ванеса.
- Здравейте! - каза още веднъж момичето и дружелюбно се усмихна.
- Здравейте - почти шепнешком произнесе жената и пак наведе очи.
- Как се казвате?- доближи се още по-близо към нея англичанката.
Жената се притесни. Може би за първи път, откакто се беше омъжила, някой проявяваше интерес към нея, несвързан с домакинската работа, обслужването на гостите или грижите за децата.
- Отговори, де, отговори! - изломоти ядосано Брахим.
- Казвам се Сабрие - отново шепнешком произнесе жената.
Ванеса я огледа по-добре. Беше млада, дребна, дори по-дребна от нея. Имаше бяло лице и големи светлокафяви очи. Забрадката скриваше косата й. Приличаше на жена, свикнала да се подчинява и да изпълнява, без свой живот, без дори собствено аз. Нещо подобно на инвентар от голямата къща.
Едно от децата се промуши в кухнята, скри се зад майка си, но продължи да подава глава и с любопитство да разглежда гостенката. Беше момиченце на около три-четири години.
Ванеса клекна, хвана го за ръката и запя някаква песничка. После започна да прави стъпки вляво и вдясно, все едно, че танцува. Момиченцето спря да се крие зад майка си и показа дребните си бели зъбки. Черната му коса беше сплетена на две плитчици.
- Това е най-малката ми дъщеря, Бригита, роди се в Германия и затова я кръстихме с немско име - каза Брахим и небрежно погали детето по главата.
- Бригита - усмихна се Ванеса, - кажи ми на колко години си?
Момиченцето изведнъж стана сериозно, после вдигна дясната си ръчичка, помисли малко и сви палеца си, в погледа му обаче имаше известно колебание и то сви още едно пръстче.
Англичанката се разсмя, вдигна го на ръце и го разцелува. Майката изглеждаше горда. Бащата не обърна внимание. Джакуп се занимаваше с някакви видеокасети.
Ванеса разгледа и втория и третия етаж на къщата. Там имаше спални за съпрузите, за децата и за гостите. Всичко беше много луксозно. Правеше впечатление и изрядната чистота. "На Сабрие никак не й е лесно да чисти такава огромна къща, а трябва още да готви, да пере и да гледа децата"- помисли си тъжно агентката.
Скоро се върна братовчедът Али. На Ванеса отново й направи впечатление, че Джакуп изглежда напрегнат. Брахим хвърли изпитателен поглед към новодошлия.
- Я да видя дали не си ми повредил колата! - уж ядосано каза Джакуп и се засмя пресилено.
Двамата мъже излязоха на двора. Ванеса се опита да ги проследи дискретно през прозореца на кухнята, но оттам нищо не се виждаше. Изведнъж Брахим с неочаквана словоохотливост започна да й обяснява колко време е строил къщата, къде е работил в Германия, за да спечели пари. Сабрие мълчаливо режеше зеленчуците на масата. Бригита вече съвсем приятелски се въртеше около гостенката и дори я попипваше по дрехите.
Братовчедите се върнаха. Джакуп изглеждаше по-спокоен.
- Е, видяхме се, чичо - обърна се той към Брахим, - другата седмица пак ще дойда. Ако Ванеса се съгласи, ще взема и нея. Нали иска да опознае живота на албанците. Надявам се да разказва хубави неща за нас, като се върне в Англия.
Опитваше се да се шегува и да изглежда непринуден.
Ванеса се сбогува със всички, разцелува Бригита и другите деца.
Качиха се в колата и потеглиха.
Момичето се изви назад, извади цигарите си от чантата и изведнъж усети, че нещо под нея не беше както трябва. Седалката стоеше напред и й се струваше по-неудобна, отколкото на идване. Обърна се и потърси запалка. Джакуп й поднесе огънче, ръката му леко трепереше. Тя му се усмихна и издуха дима. Той само разтегна устни и се загледа съсредоточено в пътя.
Агентката се облегна назад и внимателно се размърда. В седалката под нея имаше нещо. Малкото място не позволяваше да се скрие оръжие, най-вероятно бяха наркотици. В главата й събитията бързо се подреждаха едно след друго. Али беше взел колата не за да води майка си в болницата, а за да сложи наркотиците. Джакуп я покани на това пътуване, за да може по-лесно да ги пренесе. Английският й паспорт не създаваше проблеми на контролно-пропускателните пунктове. Бяха я използвали за "муле" на езика на наркопласьорите.
- Ще пуснеш ли пак онзи диск?- попита мило Ванеса.
- Да, разбира се, само да го намеря.
Отново говореха на английски. Джакуп бързо затърси из жабката. Момичето се стараеше да не се издава, че е разбрало играта.
Наближаваше привечер и слънцето вече се криеше зад върховете на дърветата. Последните му лъчи хвърляха червеникави отблясъци в минаващата наблизо неголяма река. Беше тихо и спокойно. По нищо не си личеше, че на няколко десетки километра оттук се водят сражения между бойците от Албанския национален фронт и македонските сили за сигурност.
Джакуп спря на контролно-пропускателния пункт между Косово и Македония. Войниците бяха други, холандци. Те реагираха по същия начин като колегите си, когато видяха паспорта на Ванеса. Тя и на тях обясни защо е тук, поговориха малко и пак потеглиха. Агентката вложи целия си чар, за да отвлече вниманието им. Не искаше и да мисли какво щеше да се случи, ако бяха решили да претърсят колата и намереха наркотиците. Този път Джакуп не реагира ревниво на дружелюбното й поведение към войниците. След като влязоха в Македония, той не изглеждаше вече толкова напрегнат.
На няколко километра преди Скопие Ванеса изведнъж почувства силно главоболие. Това не беше за първи път. Получаваше го често, откакто пристигна на мисията. Понякога след главоболието ставаше сънлива или напълно апатична към всичко и всички. В такива моменти просто лягаше и заспиваше. Отдаваше това свое неразположение на факта, че задачата в Македония никак не й харесва, предпочиташе нещо по-живо, по-действено. Тук само се разхождаше и правеше проучвания. Не само се ядосваше, но и се чувстваше малко обидена. Пратиха точно нея, а имаше други начинаещи агенти. Успокояваше я единствено мисълта, че Стела и Артър бяха особено ценени във фондацията, а щом и те са тук, значи мисията не е съвсем маловажна.
Джакуп остави спътницата си пред квартирата й, не я покани на ресторант, както друг път след подобна разходка. Изглеждаше някак вглъбен в себе си и неразговорлив. На Ванеса също не й се ходеше никъде. Прибра се в апартамента, нагълта няколко хапчета и се тръшна изнемощяла на леглото. Не включи дори телевизора, за да чуе последните новини около конфликта. Беше доволна, че поне наркотиците не им създадоха проблем. Преди да заспи, й направи впечатление, че от апартамента на младото семейство над нея, което в петък и събота вечер правеше шумни купони, този път не се чуваше нищо. "Май са отишли някъде"- помисли си агентката, намести възглавницата под главата си и заспа непробудно.
На другия ден Ванеса замина за Благоевград. Срещнаха се в квартирата на Артър. Разказа му за разходката до Косово.
- Значи са те ползвали за муле! - изсмя се той.
- Предполагам, че искат и друг път да повторим тази авантюра. Аз съм им много удобна.
- Бъди внимателна, но... - младият мъж се замисли - ...но не отказвай веднага. Първо, за да не породиш съмнения у тях и второ, това е подходящ начин да проучиш района. А и Джакуп може да започне да ти доверява разни малки тайни, да сметне, че си сигурен човек.
Когато бяха само двамата, те почти не се караха и дори работеха много добре. Изглежда за сцените им на заяждане и подигравки имаше нужда от публика. Липсата на такава спираше емоционалните им изблици.
- Вярно че преди, в Германия, съм познавала албанци, но трябваше да дойда тук, за да ги опозная по-добре. Странни хора са. Горди, свободолюбиви и в същото време изостанали в много неща. Живеят с порядки отпреди няколко века. Никъде другаде в Европа няма държава или голяма етническа група, в която хората да живеят на кланове.
- В Англия, например, много емигранти от Близкия изток живеят така – каза Артър. - Нима роднините имигранти на твоя бивш приятел Адем от Германия не са живели по този начин?
- Живееха, както и някои етноси в Лондон, Париж и на други места в Западна Европа, но те са малко, откъснати са от обществото. Една част от тях обаче се опитва да възприеме порядките на цивилизацията. Албанците на Балканите са нещо съвсем различно. Клановата система е техният начин на живот. Но има моменти, когато между клановете се поражда голяма вражда, може да продължи с десетилетия и хората от всяко следващо поколение се чувстват задължени да отмъстят за накърнената си родова чест. Понякога поводът за тази вражда са съвсем обикновени неща - бране на плодове от чужда градина, кражба на овца и още какви ли не подобни безсмислици.
- Щом им харесва, нека си живеят по този начин! - повдигна рамене Артър.
Ванеса отиде в кухнята, наля си още кафе и пак се върна в стаята. Квартирата на Артър беше дори по-малка от нейната. Тя разполагаше с кухня, спалня и хол. Колегата й имаше само кухня и една друга стая, използвана и за спалня, и за хол едновременно. Още с настаняването си той каза на управата на университета, че не желае по-голямо жилище. Също като Ванеса, не си падаше много по лукса и прекаления разкош.
- Знаеш ли - погледна към своя колега момичето, след като седна отново на дивана, - научих за един много странен албански обичай.
- Нали не си забравила, че си пратена с друга цел в Македония, не с етнографска?
В погледа на Артър имаше весело пламъче. Ванеса обаче не му обърна внимание и продължи:
- Обичаят се казва виргъреша.
- Прилича ми на някаква храна. Вкусна ли е?
- Не е храна - поклати глава тя. - Виргърешите са нещо като амазонките. Смели, силни, влизат в бой с врага.
- Албанският национален фронт да не е съставен от подобни амазонки? Ако е така, ясно защо македонската армия демонстрира ентусиазъм в сраженията с тях. То и аз бих се поборил малко с такива....ъъъ...вирги....или там, каквито бяха...
- Виргъреши - поправи го Ванеса. - Но, за твое съжаление - погледна иронично към младия мъж тя, - Албанският национален фронт е съставен от яки и кръвожадни мъже. При един от последните сблъсъци бяха пленили трима войници, съвсем млади момчета - в гласа й имаше тъга. - Изтезавали са ги нечовешки, преди да ги убият. Отрязали са половите им органи, натъпкали са ги в устите им, гаврили са се с тях.
- Аз също разбрах за това от Интернет - промълви Артър. - Видях снимките и... - той поклати глава - и не можах да разбера каква е причината за тази жестокост. Не вярвам тези мъже от Албанския фронт да са правили подобни неща в досегашния си живот, да са рязали пениси и уши.
Младият мъж замълча и допи кафето си на един дъх. И в други мисии беше виждал подобни садистични творения и всеки път си задаваше един и същи въпрос - кое кара нормалните хора да стават извратени убийци. За тези по рождение или обременените след преживян шок, беше ясно, но за останалите, които до един момент са водели съвсем обикновен живот и изведнъж се преобразяват в садисти, не можеше да разбере.
- Не знам - продължи след малко той - как те, които говорят за конституционни права, искат да накарат цивилизования свят да повярва в каузата им, когато постъпват като примитивни диваци.
Ванеса се намръщи и каза ядосано:
- Има и такива, които ги защитават, опитват се исторически да обяснят жестокостта им. Казват, че десетилетия наред властта в някогашна комунистическа Югославия е потъпквала правата им, опитвала се да ги претопи, да ги накара да забравят етническия си произход.
- Може и да ги е карала, но не им е рязала половите органи! - повиши глас иначе спокойният Артьр.
- Казват, че по времето на Тито непокорните албанци, особено тези от Косово, са били пращани в затворите. А там не са се отнасяли особено ласкаво към тях.
- Знам, че е било така! - махна с ръка Артър. - Порових се малко в историята, преди да дойда на мисията.
- Тогава?- изгледа го Ванеса.
- Просто не мога да нарека обикновените убийци борци за свобода, революционери или нещо подобно. Понятието убийци е еднакво в цял свят. Само че в юридическата практика има и друг термин - "убит при особено мъчителен начин". Знаеш ли какво означава това?
Артър беше сериозно възбуден. Уравновесеният математик рядко изпадаше в подобни състояние, но тази тема му напомни ситуацията в Чили, смъртта на родителите му.
Ванеса се досещаше, че спомените от детството са възбудили гнева на колегата й и се опита да го успокои:
- Е, македонците също не прощават. Цивилните нападат заведенията на албанци, особено в райони, където те са малцинство.
- Нормално е! Теб като те бият, ти ще стоиш ли? Няма да стоиш и ти ще се защитаваш. Кръвта води до нова кръв, отмъщението до друго и така се получава един затворен кръг. Отмъщението и реваншизмът са заложени в човешката психика. Видя какво стана в Босна, Руанда и Бурунди и много други райони по света с етнически конфликти. Това е физически закон - всяко действие предизвиква равно по големина противодействие.
Артър дори беше станал и вървеше нервно напред-назад, рошейки от време на време косата си.
- Всъщност, аз не ти обясних какво точно представлява обичая виргъреша - опита се да смени темата Ванеса. - Искаш ли да научиш, сигурна съм, че не си го чувал?
Младият мъж отиде в кухнята и се наля чаша вода. Когато се върна, имаше по-спокоен вид. Емоционалният му изблик, породен от минали спомени, беше преминал.
- Е- погледна той към колежката си, - разкажи ми за този обичай.
- Виргъреша се прави в родове, в които се раждат само момичета. Обичаят цели да умилостиви някакви сили, за да се родят и момчета. Виргърешата се заклева пред старейшините на клана, че никога няма да се омъжва и ще остане девствена. След клетвата тя приема мъжко име, реже косите си, облича се в мъжки дрехи и започва да се държи като мъж. Не върши и никаква женска работа. Родителите й я наричат също сосе, превежда се като последната, с която свършва родът. Но ако и след това не се роди момче, името сосе става проклятие. Това показва краят на този род.
- Ти тогава ставаш за виргъреша, нали мразиш домакинската работа.
- Аз съм половин виргъреша - засмя се Ванеса. - Между другото, чак петото дете на майка ми се роди момче. Аз бях осемгодишна тогава. Баща ми направи голямо тържество.
- Освен това и още нещо ти пречи да си стопроцентова виргъреша - делово отбеляза Артър, на устните му имаше лека усмивка.
Ванеса го погледна.
- Мисля, че не си останала девствена чак досега.
- Ами няма теб да чакам, флегматик такъв! - озъби му се тя.
- Не съм се и надявал - скромно отбеляза той и продължи да се подсмихва.
Колежката му излезе на терасата.
- Ще съобщя на Стела - каза тя, след като влезе отново, - че освен радиацията от бомбите с обеднен уран, които самолетите на НАТО хвърлиха преди две години над региона, не откривам никакви други ядрени материали.
- Може пък информаторите от фондацията да са сметнали остатъчната радиация от обеднения уран за ядрени материали и да са алармирали Управителния съвет.
- Не знам какво да мисля вече. Казаха, че наркотиците не ни интересуват. А и това главоболие - направи гримаса момичето, - за целия си досегашен живот не съм нагълтала толкова хапчета. Ех, само да свърша тук и да замина за Иран! Откога чакам тази задача!
Тя се загледа замечтано през прозореца.
- Тъй като не съм пазарувал - каза Артър, - мога да ти предложа да отидем да хапнем навън Наблизо има една пицария, правят страхотни спагети и пици.
- В Скопие ям само пици, откога си мечтая за един голям и сочен "Бьоф Строганов"- въздъхна тя.
- Сега пък "Бьоф Строганов"... - измърмори замислен младият мъж, - не знам дали има точно това, но се сещам за един ресторант...
- Да вървим тогава! - подкани го поривисто Ванеса.
- Има и още нещо - спря пред вратата колегата й. - Тази вечер ти ще спиш на дивана, омръзна ми всеки път да се правя на кавалер и да ти отстъпвам леглото си.
Ванеса го изгледа гневно.
- Искам да ти кажа, уважаеми колега агент, че ако не трябваше да се правим на влюбени, отдавна да съм си взела хотел. Знам, че нарочно се настани в такъв тесен апартамент, за да ме караш да спя на продънения ти диван.
- Имаш и друга възможност - кротко отговори той. - Мога да ти постеля на земята.
Момичето замахна да го удари, но той беше подготвен, хвана ръката й, докосна я нежно с устни и каза:
- Да вървим да търсим "Бьоф Строганов", любов моя!
- Обаче ти ще черпиш, слънце за очите ми! - прошепна в ухото му момичето и го целуна.
Прегърнаха се и излязоха.
В лятната съботна вечер много хора се разхождаха по улиците на Благоевград. Двамата влюбени се притискаха един в друг и нежно си шепнеха. Бяха толкова щастливи и безгрижни, че чак будеха завист.