Кюстендил беше притихнал в ранния следобед. Юнската горещина караше хората да търсят по-дебели сенки. Не се виждаха дори играещи деца. Само от време на време някое бездомно куче лениво прибягваше по улиците и отново се свираше под навесите. Листата на дърветата не помръдваха. Носеше се миризма на печено месо и това правеше въздуха още по-тежък и задушен.
Двете сервитьорки от близкото кафене се бяха отпуснали уморено под чадърите и си вееха с тефтерите. По това време собственикът не идваше. Чувстваха се толкова изтощени, че дори не си говореха. Едната леко се надигна, огледа безцелно вътрешното помещение и масите на открито и с провлачена стъпка отиде до радиото. Барманът се беше захлупил на плота и дори не вдигна глава. Момичето повъртя малко копчето, намери някаква музикална станция и се върна при колежката си. Сервитьорките въобще не обръщаха внимание на факта, че както бяха седнали, късите им униформени поли не успяваха да скрият бельото им.
Единственият посетител в заведението също не се интересуваше от прелестите им. Той пиеше втората си сода и рееше поглед към улицата и съседните сгради. Пред него имаше вестник. Мъжът беше малко под четиридесетте, не много висок, с късо подстригана гъста, черна коса. Създаваше впечатление на човек, който обича да посещава фитнес залите. Беше облечен с маркова светлосиня риза с къс ръкав и тъмен панталон. Напук на горещината, когато хората гледаха да свалят всичко излишно от себе си, той носеше вратовръзка. Деловият му вид се допълваше от скъпа кожена чанта, сложена на стола до него.
Следобедната тишина беше нарушена от шум на приближаваща кола. Пред двуетажния хотел на отсрещната страна на улицата спря черен мерцедес със софийски номер. Стъклата бяха тъмни и хората вътре не се виждаха. Предната врата отдясно се отвори, излезе мъж с внушителни размери, огледа се и тръгна към хотела. След няколко минути се върна и отново влезе в колата. Този път се отвориха двете врати отдясно. От задната излезе подобен на първия здравеняк и задържа вратата. Показа се мъж с тъмни очила, светлосив костюм и бързо закрачи към хотела. Докато влезе, здравеняците оглеждаха улицата и съседните сгради. Никой не прояви особен интерес към тях, само лежащото наблизо куче отвори едното си око и после пак задряма. Отнякъде дотича едно момче и пъргаво отключи вратата, която водеше към задния двор на хотела. Шофьорът подкара мрецедеса натам. Момчето заключи вратата след него. Здравеняците хвърлиха последен поглед наоколо и също влязоха в хотела.
Мъжът със светлосивия костюм свали очилата си и тръгна по стълбите към втория етаж. В коридора го посрещна друг здравеняк. Той кимна на новодошлия и отвори втората врата вляво.
Беше апартамент с голям хол и изглед към улицата. Щорите на прозорците бяха спуснати. Климатикът поддържаше приятна прохлада. Двамата мъже вътре погледнаха към новодошлия.
- Навън сигурно е тридесет и пет градуса - изпъшка той и се ръкува с по-близкостоящия. - Как си, Шенол?
- Трябваше да дойдеш още преди час.
- Съжалявам, имаше съвещание в президентството.
Другият мъж също се ръкува с новодошлия.
- Добре, че въобще дойде.
- Налагаше се да присъствам, Коста.
Двамата мъже говореха на македонски, но не беше трудно да се разбират с новодошлия.
- Съвещанието беше заради вас. Нещата май стават сериозни. Толкова ли не можете да се разберете?
Мъжът свали сакото си и седна на един от фотьойлите. Беше около тридесет и седем-осем годишен. Със сигурност можеше да мине за красавец, но при положение, че тежеше тридесетина килограма по-малко. Приятните черти на лицето му се губеха сред излишната мазнина, която му придаваше вид на добре изпечена погача.
Той придърпа пепелника към себе си и запали цигара.
- Бира?- погледна го Шенол.
- Да, ако вече не сте я изпили - подхвърли иронично мъжът и издуха дима.
Шенол отиде до хладилника в ъгъла, извади една бутилка, отвори я, взе чаша и ги постави пред новодошлия. После и той се настани на отсрещния фотьойл и запали цигара.
- И какво, президентът ви ще прави ли официално изявление по повод конфликта?
- Не, само ние в президентството сме под пара, в министерския съвет също обсъждат ситуацията, депутатите гласуват разни закони и резолюции за военно положение по границите.
- И нашите гласуват - махна с ръка Шенол и отпи от чашата си.
Шенол Муши беше висок, слаб, тъмнокос, на четиридесет години, етнически албанец, роден в Македония. Имаше интелигентно, малко свъсено лице, и будни очи. Преди разпадането на федеративна Югославия работеше като инженер в един завод край Скопие. В края на осемдесетте замина при свои близки в Германия, стоя там година-две и след като се върна, се захвана с търговия. Най-напред търгуваше с цигари и алкохол, после започна да внася битова техника от Западна Европа, а натам да изнася машини от неработещите вече бивши социалистически предприятия и нереализираната им продукция. Обикаляше и другите югославски републики.
Враговете му разправяха, че най-много пари е натрупал по време на войната в Босна, но никой не знаеше с какво точно се е занимавал тогава. Понякога в пресата се появяваше някоя статия за неговите търговски дела, след време обаче всичко замираше. Нямаше много желаещи да се конфронтират с Шенол Муши. Той беше един от най-богатите хора в Македония, но предпочиташе да стои в сянка и известността никак не го блазнеше. В търговските регистри многобройните му фирми се водеха на имената на други лица. Беше обществена тайна, че спонсорира политици, дори и в съседни държави, но никой не се наемаше да докаже подобно нещо. Бизнесменът господин Муши не обичаше медиите да се занимават с личността му и за това знаеха всички журналисти. Но като цяло, беше учтив и почти никога не изпускаше нервите си на публични места. От няколко години жена му и децата му живееха в Германия и не идваха в Македония. Обикновено той ги посещаваше.
Третият мъж беше отишъл в банята. След като се върна, отвори хладилника и си извади нова бира.
- Казваш, че сте заседавали заради нас?- погледа той към мъжа с лице на погача.
- Притесняваме се заради мира в региона и заради политиката на Запада към нас. Този конфликт обърка плановете ни, очаквахме инвестиции, присъединителни фондове....сега...при това положение май не можем да се надяваме на много неща. Инвеститорите предпочитат вложените от тях пари да са защитени, Европа не иска за съюзници държави, които още не са решили вътрешните си проблеми.
- Че вие да не би да сте решили вашите?- изсмя се мъжът.
Беше среден на ръст, леко набит, с оплешивяваща на темето светла коса и очила. Казваше се Коста Петковски, македонец, депутат и лидер на Партията за демократични промени. Беше малко странно в момент, в който омразата между македонци и албанци растеше с всеки изминал ден, представители на двата етноса да седят заедно и съвсем спокойно да разговарят. Всъщност Коста и Шенол се познаваха от много години и бяха приятели. Навремето учеха заедно в Белград, станаха машинни инженери и после започнаха работа в завода край Скопие. След разпадането на Югославия и превръщането на Македония в самостоятелна държава Коста се втурна в политиката и успя да навлезе доста навътре. Това беше вторият му депутатски мандат. На партийните избори преди година спечели гласовете на съпартийците си и стана лидер на Партията за демократични промени. Тя разполагаше с дванадесет депутатски места в парламента, т.е. не чак толкова много, но все пак достатъчно, за да се съобразяват с тяхното мнение. Поради политическата си ангажираност, Коста не участваше директно в бизнеса, но в действителност бяха партньори с Шенол. Нито по време на косовската криза през 1999 година, нито сега, когато и в Македония избухна подобен етнически конфликт, двамата мъже не развалиха добрите си отношения. Иначе избягваха да ги афишират много пред обществото.
- Може и да не сме решили съвсем проблемите си, но поне не се бием - каза българинът.
- Е, не е чак толкова невъзможно и при вас да стане - погледна го Шенол.
Българинът само сви устни, но нищо не отговори.
- Какво става със суровината? - попита Коста. - Лабораториите ни преработиха почти всичко, всеки момент ще спрат. Трябва ни нова.
- Не обирате ли нивите си?
- Малко е, не можем да работим на пълни обороти.
- Утре вечер камионът минава границата ни. Турците също имат сметка да продадат стоката си. Вдругиден лабораториите ви ще имат вече материал.
- Само вашите митничари да не започнат да се правят на герои - каза скептично Шенол. - Плащайте им повече, ако пък продължават да се перчат, има други начини да пресечете желанието им за подвизи.
- Е, аз за какво съм! - погледна го дебелият.
- Искам само да ти припомня какво стана с камиона през март! - отговори заядливо албанецът. - Сто килограма хероин!
- Още не мога да забравя! - въздъхна Коста.
- Знаете, че тогава не бях в страната - с оправдание в гласа произнесе българинът.
- Добре, няма да се връщаме на стари издънки! - махна с ръка македонецът и го погледна в очите. - Много внимавай утре да не стане същото, загубата ще бъда голяма! Няма да можем да доставим навреме преработената стока в Щатите. Знаеш какви са конкурентите в този бизнес, само чакат малко да закъсаш и веднага ти лапват пазарите, които толкова трудно се спечелват.
Българинът гузно замълча и отпи голяма глътка от чашата. Случката със заловения на митницата хероин, идващ от Турция, и на него носеше неприятни спомени.
- Този път всичко ще е както трябва - каза убедително той.
Шенол извади два листа от една папка и му ги подаде. Българинът ги погледна и подсвирна.
- Толкова много! - извика той и се вторачи в събеседниците си. - Албанският национален фронт да не се състои от петдесет хиляди човека!
- Ние воюваме - съвсем спокойно отговори Шенол.
- Оръжие за двадесет милиона долара! - присви подпухналите си очи българинът и се наведе към него! - Извинявай, приятелю, но тия не ги разправяй на един съветник по националната сигурност! Това е за някой друг.
- Македонската армия също има нужда от добро въоръжение - подхвърли Коста.
Разговорът, който се водеше, би изглеждал доста странен на случаен човек. Представителите на двата враждуващи етноса, без да се притесняват, искаха оръжие от един и същи човек, по едно и също време.
Дебелият направи няколко крачки из стаята, погледна през щорите и се обърна към събеседниците си. На лицето му имаше лукаво изражение.
- Коста, вашата армия и полиция се въоръжават от собствените ви арсенали. Вие, уважаеми, се опитвате да правите бизнес с толкова много оръжие. Предполагам, че вече имате клиенти, иначе едва ли бихте поръчвали.
Двамата мъже мълчаха.
Българинът се доближи към тях.
- Знаете, че ще разбера - ухили се той, - а и надали друг ще ви даде. Чехите и поляците чакат пред вратата на Европейския съюз и знаят как ги оглеждат отвсякъде, не биха рискували с вашата поръчка. Примерното поведение ще им донесе повече от двадесет милиона долара.
- Има и други - обади се Коста.
- Кой - румънците ли?- погледна го българинът. - Съмнявам се, че точно сега ще ви изпълнят поръчката. И те се натискат за членство в Европейския съюз.
- А вие не се ли натискате?- подхвърли иронично Шенол.
Дебелият не му обърна внимание и продължи:
- Е, още нещо да ми кажете?
- Добре, де - измърмори Коста, - имаме клиент.
- Така си и знаех! - потри ръце българинът, взе си нова бира, отпи голяма глътка и подпухнала му физиономия грейна. - Двадесет процента!
- Двадесет процента! - викнаха в един глас двамата му събеседници.
- Опитваш се да ни изнудваш ли!?- изгледа го изумен македонецът, свали очилата си и започна нервно да ги трие с носната си кърпа.
- Въпрос на бизнес - кротко изрече българинът и потупа дебелата си буза.
- Десет! - отсече Шенол, взирайки се напрегнато в него.
Българинът помълча, бърчи вежди минута-две и каза:
- От мен да мине, петнадесет! - не криеше великодушието в гласа си. - Но само защото в момента сте в криза - допълни той.
Другите двама се изгледаха. Дебелият тактично изви глава.
- Добре- кимна Коста, - петнадесет.
- Това вече е друга работа, момчета! - ухили се българинът и потупа Шенол по рамото. Той не помръдна, една веничка на скулата му леко затрепери.
Дебелият го гледаше така, сякаш искаше да го вземе в прегръдките си. Албанецът изсумтя и стана от дивана. Знаеше, че българинът иска да го ядоса.
- Имаме още една поръчка - каза след малко Шенол.
- На ваше разположение съм.
- Искаме два милиона в двадесетдоларови банкноти и един в петдесетдоларови.
- Могат да се направят до седмица....хайде, нека да са десет дни. - Дебелият изведнъж стана сериозен. - Преди месец полицаите разкриха една печатница и сега душат насам-натам, но ще стане.
- Добре, нека са десет дни - обади се Коста.
- Нещо друго?- изгледа ги българинът.
- Как са хотелите?- попита Шенол.
- Сезонът вече започна и неочаквано, но непрекъснато идват нови туристи. Мислехме, че посещенията ще са по-малко, заради вашия проблем, но има резервации до края на септември. Всъщност - отново се потупа по бузата българинът, - защо не изчакахте края на лятото и тогава да започнете да се биете? Добре, че туристите не са толкова страхливи и им се ходи на море.
Двамата мъже нищо не казаха.
Дебелият продължи:
- Смятате ли да дойдете да видите туристическите си инвестициите, нали все пак сме съдружници? Преди началото на сезона обновихме фоайето в "Нестинарка" и разширихме паркинга. В "Аврора" направихме тенис корт и фитнес зала. А, да, в "Хайдушка среща" вече има десетина ястия с дивечово месо. Намерихме един много добър снабдител. Германските туристи направо са луди по тази храна! Вечер не остават свободни маси в ресторанта, правят предварителни резервации!
- Добре - кимна Шенол. - Ти се грижиш за съвместния ни туристически бизнес.
- В Косово не харесаха последните момичета - обади се Коста.
- Че какво им е?- разпери ръце българинът.
- Клиентелата от КФОР иска да са по-млади и по-секси.
- А-а-а, виж какво - наежи се дебелият, - момичетата си бяха много хубави! Това, че вашите сводници не ги хранят и ги оставят да заприличат на сушени скумрии, си е ваш проблем! - в гласа му се долавяше обида.
- Освен това не искат циганки - каза Шенол.
- Ама има ли значение - циганки, българки, украинки, важното е момичетата да си разбират от занаята!
- Явно не си разбират - ядоса се Коста, - щом едната се е опитала да се самоубие!
- Това пък съвсем не е мой проблем! Сводници ги пребиват от бой, то и магаре да е и то ще тръгне да се самоубива при такива условия!
- Ти не ни учи какво да правим! - озъби му се Шенол. - Наша работа е как ще постъпваме с курвите!
- Щом искате да ви работят и да ви носят пари, дръжте се по-човешки с тях! - изгледа го българинът. - Моите защо не се самоубиват, защото се грижа за тях!
- Хайде стига! - махна с ръка Коста. - Знаем колко се грижиш! Като омръзнат на клиентите, ги даваш да им вземат органите!
- А нима вие не ги продавате на оня касапин, дето ви брои по три хилядарки в зелено за бъбрек, а?- изгледа го българинът.
- Поне не се правим на ангели небесни като теб!
- Въпрос на поведение - скромно отбеляза дебелият, погледна часовника си и стана. - Мисля, че се договорихме за всичко - хвърли поглед към събеседниците си той.
- Да, това е засега - кимна Шенол.
- След два дни ще ви кажа кога ще бъде готова поръчката.
Българинът се обади по мобилния си телефон и размени няколко реплики. Допи си бирата, сбогува се с другите двама мъже и излезе. Пред хотела го чакаше мерцедесът. Качи се в него и потегли.
След половин час Коста Петковски потегли със зелено ауди.
Последен си тръгна Шенол Муши. С него имаше две коли - джипът, в който се возеше той и едно беемве след тях.
Над Кюстендил продължаваше да тегне задушната следобедна горещина. По улиците беше все така пусто.
Единственият посетител в отсрещното кафе допи третата си сода, плати на сервитьорката и бързо се качи в наблизо паркирания опел.
Шако вече беше сигурен. Преди малко Коста Петковски и Шенол Муши се срещнаха със съветника по националната сигурност на българския президент. Трябваше да съобщи на Виктор и Руди какво е научил.