Тримата бойни другари и бивши легионери Виктор, Шако и Руди се срещнаха в Загреб, обсъдиха новата задача и плана за действие. Решиха най-напред Шако да замине за Македония. Той знаеше албански (беше син на италианец и албанка), щеше да се представя за служител на италианска инвестиционна компания, която оглежда места за своите инвестиции в бившите югорепублики. Под това прикритие имаше възможност да се запознае с обстановката и да събере информация за набелязаните хора. Макар да беше служил във Френския легион и сметките му да се пълнеха от съвсем различни на инвестиционната дейност занимания, преди години Шако завърши икономка в Париж и дори поработи известно време в истинска инвестиционна компания. Буйната му натура обаче не можа да остане затворена дълго между четирите стени на офиса. Жаждата му за приключения го отведе в легиона. Там се срещна с много други авантюристи или просто мъже, които искаха да боравят повече с физическата си сила, отколкото с умствената си. Виктор, Руди и Шако бяха от тези, които съчетаваха двете и затова след службата в легиона станаха едни от най-търсените наемници.
През свободното си време бившият легионер се занимаваше с малкия си ресторант в Рим. Виктор избра Шако, защото беше умен, съобразителен и предан другар. Освен това притежаваше и едно много ценно качество - умееше да предразполага хора, още в първата минута предизвикваше симпатии у събеседника си. С охота разправяше безброй вицове на четирите езика, които говореше перфектно. Именно тези негови качества му донесоха прякора Шако. Истинското му име беше Паоло. При операция в Африка на легионерите им се наложи да прекарат известно време при едно племе. Хората бяха дружелюбни с белите мъже, но Паоло стана техен любимец. Около него непрекъснато имаше група деца, които не го оставяха сам, дори когато спи. Вождът на племето толкова хареса легионера, че един ден тържествено му предложи ръката на единствената си неомъжена дъщеря. Паоло не знаеше как да постъпи - от една страна, не смяташе да прекара остатъка от живота си женен за африканка, от друга, не искаше да обиди вожда с отказа си. Наистина се намираше пред сериозна дилема. На помощ му дойде Виктор. Посъветва го да каже, че има проблеми с възпроизводството. Това имаше ефект. Вождът много се натъжи, когато научи за повредата в родовите функции на своя избранник, но оттегли предложението си. В неговото племе на бездетието не се гледаше с добро око и той не искаше да обрече дъщеря си на доживотни подигравки и присмех. Така Паоло успя да се отърве, но му остана прякора Шако. Вождът беше решил да го наричат така, след като му стане зет.
Виктор и Руди купиха от Загреб едно почти ново ауди и заминаха за София. Бяха получили от Емилио част от сумата за разходи. Искаха да открият българската връзка и оттам да тръгнат към Шенол Муши и Коста Петковски. През това време Шако щеше да разучи ситуацията в Македония.
Отседнаха в хотел "Радисън" поради две причини. Първо - беше на удобно място, в самия център на София и второ - подхождаше на положението им. Виктор се представяше за бизнесмен от туристическия бранш, който търси контакти с партньори от Балканите. Руди влезе в ролята на негов икономически съветник. Говореше интелигентно, носеше безупречни костюми и приличаше на юпи. Беше винаги гладко избръснат, а скъпите очила с позлатена рамка (без диоптър) имаха за цел да променят излъчването на красивото му лице в друга насока. Трябваше да изглежда като компетентен специалист, чието мнение се цени от шефовете.
Руди беше на тридесет и четири години, малко по-млад от Виктор и Шако. Постъпи в легиона, преди да навърши осемнадесет. Произхождаше от семейството на богат немски индустриалец. Баща му го пратил да учи в престижен английски колеж, но жадният за приключения юноша един ден просто избягал. След службата в легиона често вземаше участие в поръчките на Виктор.
- Е, сега какво?- попита Руди.
Двамата се настаниха в стаите си, изкъпаха се, преоблякоха се и се срещнаха отново във фоайето.
- Сега можем да хапнем - каза Виктор, като приглади с ръка все още мократа си коса.
- Вече проверих, ресторантът на втория етаж е затворен за посетители. Заради някакъв коктейл.
- Мисля, че има ресторант и на последния етаж.
Виктор се приближи до стоящото наблизо пиколо и го попита къде могат да вечерят. Момчето, на добър английски, любезно го информира.
- Да вървим - обърна се младият мъж към своя приятел.
В ресторанта имаше малко посетители - най-вече гости на хотела. Но все още беше рано, обикновено идваха повече хора след девет часа, а сега беше едва осем без петнадесет.
Двамата мъже заразглеждаха менюто.
- Препоръчвам ти да си вземеш някое национално ястие - каза Виктор. - Няма да съжаляваш.
- Откъде знаеш, да не си бил и друг път в България?
- Нали съм половин балканец, имам понятие от кухнята в региона.
- Тогава оставям избора на теб, но.... - Руди вдигна показалец, - ако се разочаровам, ще ви застрелям господин Бенгстон.
- Тук ли ще го направите или в стаята, господин Халдер?
Двамата мъже се разсмяха. Виктор извика сервитьора и започна да му диктува. Той старателно си записваше поръчката.
След като се раздели с Ванеса и Артър, Стела се свърза по сателита с Керъл. Съмишленици на фондацията бяха изработили самостоятелна сателитна връзка между агентите. Наблюдаван отстрани, изстреляният в орбита спътник изглеждаше нефункциониращ и не пораждаше съмнения. За да бъдат отстранени всякакви опити за подслушване, около спътника обикаляха други по-малки спътници с големината на баскетболни топки. Те създаваха щит около него, а излъчваните от тях лъчи отблъскваха натрапниците.
Стела предаде на Керъл, че Артър и Ванеса засега не са открили местонахождение на складове за ядрени материали. Обясни й за фалшивите пари и наркотиците.
- В момента това не ни засяга - каза Керъл. - Намирането на базите е по- важно.
- Може би в Слънчев бряг ще успея да науча нещо. Летният сезон вече започна, собствениците посещават хотелите си, възможно е търсеният от нас българин да се появи.
- Бъда по-контактна. Срещай се с политици, с бизнесмени, с хора от елита, вземай интервюта от тях, разпитвай ги за плановете им.
- Точно това правя. В морските градове също ще разузнавам за бази. Не отхвърлям възможността да има и там. Черно море е границата между Русия и България. Ако навремето съветските военни са вкарвали ядрени компоненти и оръжие в своя сателит, най-вероятно са го правели по море.
- Бъда внимателна! - каза загрижено Керъл. - Щом се наложи, аз и Раул също ще дойдем.
- Копнея да те видя в ролята на сластолюбива богата вдовица! - засмя се Стела.
- Май и някои други копнеят да ме видят в тази роля.
- Моля те, сложи си онази страхотна червена перука.
- Я стига! - гласът на Керъл прозвуча ядосано.
Връзката прекъсна.
Стела постоя замислена няколко минути и тръгна към банята, смяташе да отиде на вечеря. След това щеше отново да поразсъждава над плана за действие и да огледа отвсякъде бъдещата си стратегия.
- Съжалявам, госпожо - с извинителна усмивка каза сервитьорката, - но тази вечер има коктейл. Може да посетите панорамния ресторант.
Стела кимна и се отправи към асансьора. Не за пръв път ресторантът беше затворен за обикновени посетители. Дали заради комфорта или близостта до парламента и повечето държавни институции, но тук често се правеха коктейли, най-вече от политици и политически партии.
Зарадва се, че в другия ресторант имаше свободни маси. Още щом влезе, оберкелнерът се приближи към нея с тържествена стъпка. Той с гордост носеше двадесетината си излишни килограма. Къдравата му коса беше старателно сресана назад в опит да се изгладят чупките по нея. От вида на мъжа се излъчваше увереност и достолепие. Говореше с школуван бас и на много добър английски. Стела му обясни, че е сама и би желала някое по-тихо място. Сервитьорът кимна и тържествено я поведе. Младата жена хареса масата. Беше встрани от центъра и се намираше до прозореца с изглед към нощна София. След минута един по-млад сервитьор донесе шише с минерална вода, отвори го и наля в чашата.
- Поръчката ви ще бъде изпълнена след петнадесет минути - усмихна се любезно той.
Стела също се усмихна и каза, че не бърза. Младежът се отдалечи към кухнята.
Последните слънчеви отблясъци розовееха на запад, а небето ставаше все по- тъмносиньо. Уличните светлини вече бяха включени. Потокът от хора и коли пред хотела намаляваше. Стела се загледа през прозореца към паметника на руския цар, помогнал за освобождението на българите от турско робство, после се обърна към намиращия се съвсем близо да хотела университет. По този път минаваше за училище преди двадесет години. Училището се намираше в улицата зад хотела. Спомни си колко хлъзгави ставаха жълтите павета, когато валеше сняг. Пешеходците пристъпваха внимателно, а някои заобикаляха паметника и вървяха по тротоара пред хотела. Една снежна утрин, когато беше във втори или трети клас, закъсняваше за училище и се опита да бяга, но се подхлъзна и за малко не попадна под гумите на минаващата кола. Някаква жена успя да я задържи. Тя беше дори по-изплашена от малкото момиченце. После жената я заведе до училището и през цялото време се опитваше да я успокои, а самата тя беше пребледняла и трепереше. Стела не каза за този случай на родителите си, защото те винаги й повтаряха, че трябва да тръгва навреме за училище. Тя обаче винаги пристигаше в последния момент, иначе ставаше рано, но все нещо се случваше да я забави - я се зачиташе в някоя книга, я се заглеждаше в хората по улицата или се спираше пред витрините.
Младата жена се усмихна. Това беше толкова, толкова отдавна и толкова много неща се случиха оттогава. Спомни си последния ден, когато отиваше на училище, преди да замине с майка си за Нигерия. Валеше мокър сняг и всичко изглеждаше сиво и скучно. Петнадесетгодишното момиче не обичаше зимата и с нетърпение очакваше да отиде в топлата африканска страна. Ако някой му беше казал, как ще протече животът му през следващите двадесет години, щеше да си помисли, че му разправят екшън филм с добри и лоши герои. Но този филм се оказа истински. В киното добрите герои показваха свръхчовешки физически умения, държаха в напрежение зрителите, когато им предстоеше среща с лошите и в повечето случаи филмът имаше щастлив край - добрите побеждаваха. Всеки един от действащите агенти във фондацията знаеше какво означават безкрайните тренировки, каляването на организма стъпка по стъпка, усвояването на самодисциплината и психоконтрола над собственото физическо тяло. Това беше дълга и упорита работа. Имаше агенти, които започваха с голям ентусиазъм, но просто силите им не издържаха или се плашеха, че могат да попаднат в плен и да бъдат изтезавани. Отказваха се и оставаха само съмишленици на фондацията, помагаха с други средства, но не вземаха пряко участие в операциите. Действащите агенти бяха най-издръжливите и тренираните. Иначе и те имаха своите човешки слабости, болки и копнежи. Стела беше попадала в плен. Знаеше какво е да те изтезават, да припадаш от болка, да очакваш всеки момент в затвора, където те държат, да нахлуят лошите и да правят с теб всичко, каквото си поискат. Засега обаче колегите й винаги успяваха да я измъкнат от лапите на враговете. От много години беше в този занаят, беше се посветила на него. Знаеше, че може да умре в поредната мисия, но отдавна свикна с тази мисъл, свикна и с живота, който живееше. Беше прочела в един роман, че по-добре да умреш с куршум в сърцето, отколкото да остарееше, да обеднееш, да останеш самотен и някой ден съседите да те намерят, захапал картонена кутия от глад.
Стела не обичаше да мисли за далечното бъдеще, живееше в настоящето. Единствено правеше планове за Изабел. От дълги години внасяше голяма част от финансовите си приходи в сметката на осиновената си дъщеря. Ако с нея се случеше нещо, щеше да бъде поне сигурна, че незрящото момиче ще е осигурено до края на живота си.
- Приятен апетит! - каза младият сервитьор, след като нареди ястията на масата.
- Да..да .. .благодаря! - разсеяно отговори Стела и потърка челото си с ръка.
Не беше време за стари спомени, имаше много по-важна работа.
Момчето постоя още секунда-две до масата и се отдалечи.
- Може би чака съпруга си, приятеля си или някой друг - каза Руди и хвърли поглед към масата на Стела.
- Не прилича на омъжена. Май не е и българка, най-вероятно и тя като нас е отседнала в хотела.
- Изглежда самотната дама обсеби вниманието ти! - засмя се Руди.
- Извинявай, приятелю, но теб те познавам прекалено добре, няма с какво толкова да ме впечатлиш - повдигна вежди Виктор.
Руди махна на младия сервитьор и той бързо се приближи до тях.
- Струва ми се, че дамата до прозореца е моя позната, която не съм виждал отдавна, но не съм много сигурен. Бихте ли ми казали дали не е германка, казва се Регина Шварц?
- Не, господине - поклати глава сервитьорът. - Дамата е английска журналистка, от две-три седмици е в хотела. Казва се Стела Уикмън.
- Добре, че ви попитах! - зарадва се Руди. - Май съм се припознал.
Младежът кимна и се отдалечи.
- Това е - разпери ръце Руди, - англичанка, журналистка.
Виктор отпи от чашата с вино и погледна към масата до прозореца.
- Ако искаш, да й пратим по сервитьора бутилка шампанско...или нещо друго - предложи приятелят му.
- Тя пие само минерална вода.
- Може да е бивша алкохоличка - засмя се Руди. - Преди време в Мадрид се запознах с една журналистка - започна оживено той. - Не си спомням французойка ли беше или италианка, но много я биваше, три дни, докато бяхме в хотела....
- Спести ми, ако обичаш, подробности от интимния си живот! - прекъсна го Виктор.
- Страшно гадже беше! - въздъхна замечтано Руди и се облегна на стола.
В ресторанта влязоха група посетители, говореха на български. Мъжете бяха млади, с яки телосложения, бръснати глави и скъпи костюми. По ръцете на някои пробляскваха масивни златни гривни и пръстени. И трите момичета с тях бяха високи, грациозни и имаха вид на манекенки. Двете носеха дълги рокли, а едната прилепнал по тялото лъскав костюм.
Оберкелнерът веднага се запъти към компанията. На лицето му имаше мазна усмивка. Единият от новодошлите му каза нещо и той бързо се отправи към две централни маси. Махна картончетата с надпис "Заето", накара двама сервитьори да ги доближат една до друга и покани групата. Мъжете разкопчаха саката си и тежко се отпуснаха на столовете. Оберкелнерът кавалерства на момичетата.
Четирима подобни яки мъже с бръснати глави седнаха на съседната маса и огледаха намръщено посетителите в ресторанта. Един от групата дръпна оберкелнера за ръкава и започна на висок глас да му диктува поръчката.
- Хайде разбери кои са шефовете, кои са бодигардовете! Всички изглеждат еднакво! - каза Руди по повод новодошлите.
- Балканска работа! - махна с ръка Виктор. - Нали ги видя в Хърватска и Сърбия, същите са.
- Те май само на вид са толкова страшни, сигурен съм, че с "Макаров" едва от петия-шестия път уцелват – направи подигравателна гримаса Руди.
- Остави ги! Неандерталци! - каза пренебрежително Виктор.
Оберкелнерът и още един сервитьор донесоха поръчката на новодошлите. Бяха я сложили на две колички. Единият от яките мъже, който явно беше тартор, каза нещо на оберкелнера и посочи към оркестъра. До този момент музикантите все още не свиреха. Оберкелнерът отиде при тях. След малко те станаха от служебната маса и започнаха да настройват инструментите си. Певицата откачи микрофона от поставката, даде знак на колегите си и запя известна песен на Рей Чарлз.
Новодошлите явно не харесаха песента и загледаха недоволно към оркестъра. Тарторът отново извика оберкелнера и му нареди нещо. Дебелият мъж се отправи към музикантите. Мазната му усмивка беше изчезнала и лицето му имаше унил вид. Отиде до баскитариста и размени няколко реплики с него. След минута се разнесоха ориенталски ритми. Певицата оправи косата си, пристъпи няколко крачки напред и с видимо неудоволствие заизвива глас в синхрон с колегите си.
Момичето с прилепналия костюм тръгна към дансинга, след малко и другите две го последваха. Яките мъже пляскаха с ръце и се поклащаха на столовете.
- Доколкото ми е известно от историята, турците са държали няколко века Балкански полуостров под робство и затова местното население не ги обича много, но май харесва музиката им - обърна се към приятеля си Руди.
- Това не е турска музика.
- А каква е?
- Каква, каква....неандерталска! - каза с досада Виктор и напълни чашата си с вино. Отпи и се загледа към кухнята, където сервитьорите влизаха и излизаха, разнасяйки таблите.
Руди не откъсваше очи от полюшващите се на дансинга момичета. И трите бяха много красиви, а явно и умееха да танцуват добре ориенталски танци.
Когато идваха към България, двамата мъже останаха една вечер в Белград. В ресторанта, в който вечеряха, наблюдаваха подобна сцена.
Виктор бутна приятеля си по лакътя.
- Не ги зяпай толкова! Току виж ония неандерталци дошли да те питат искаш ли нещо от майките им.
- Аз съм готов да им отговоря! - каза войнствено Руди.
- Не се занимавай с тях! Тук сме за друго, а и не забравяй - вдигна показалец Виктор, - чакат ни десет милиона!
- Десет милиона, десет милиона! - потри доволно ръце германецът и примижа с очи.
От известно време един от яките мъже се беше вторачил в Стела. Тя се хранеше замислено и въобще не обърна внимание на новодошлите. Оркестърът засвири по-бавна мелодия, мъжът каза нещо на приятелите си и се запъти към нейната маса.
- Я гледай! - извика Руди. - Един от неандерталците май хареса англичанката.
Виктор погледна натам и видя, че двамата разговарят. Остана малко учуден, якият никак не изглеждаше на полиглот.
- На какъв ли език си говорят?- каза Руди.
- И аз това се питам.
- Е-е-е! Тя се съгласи да танцуват! Самотната Дулсинея май си пада по неандерталците! - ухили се германецът.
- Може би е просто възпитана - отговори с безразличие приятелят му, но беше изненадан. Помисли си, че англичанката ще откаже. Тя обаче се усмихна и се запъти към дансинга със своя кавалер.
Виктор предположи, че е около тридесетте, съвсем обикновена на вид симпатична млада жена. Въобще не грабваше мъжките погледи така, както трите момичета от компанията. Якият пристъпваше тромаво, стискаше я здраво през кръста и се правеше на мъжкар, но определено тя водеше в танца. Виктор се вгледа по-внимателно в нея и му се стори, че прилича на някого, но не можа да се сети на кого. Потта блестеше по бръснатата глава на кавалера й, а ушите и бузите му червенееха. Противно на него, дамата му се държеше съвсем непринудено, говореше му нещо и се усмихваше любезно. Може и да не беше умопомрачителна красавица, но определено англичанката имаше много силен чар.
- Всъщност - обади се Руди, - ако трябва да избирам между трите кукли заедно и Дулсинеята, въобще няма да се поколебая и ще избера нея. Интересна жена... .дори много интересна!
- И аз съм на същото мнение.
- Само че тя харесва такива като оня тип!
- Не съм сигурен. Тя само танцува с него.
Песента свърши. Якият се поклони тромаво на англичанката и я придружи до масата й. Когато се върна при другарите си, те доволно го потупаха по гърба. Трите момичета скептично оглеждаха самотната дама. Тя спокойно довърши десерта си, допи минералната вода и извика сервитьора. Плати и стана. Преди да излезе, леко махна с ръка към масата на бръснатите глави. Не само мъжът, с когото танцува, а и приятелите му също й замахаха. Тя се усмихна мило и се запъти към изхода.
Руди и Виктор я проследиха с поглед.
- Бас държа, че ако й почукам по-късно на вратата, ще ме пусне! - оживи се германецът. - Тя щом такъв харесва - кимна той по посока на групата, - какво остава за мен!
- Ти за красавец ли се мислиш?- ухили се Виктор.
- Ами, да!
Двамата мъже се разсмяха. Още в легиона Руди се славеше с многобройните си любовни истории. Дори го бяха кръстили Любовника.
Стела се прибра в стаята си, събу обувките си и се отпусна на дивана. Включи телевизора, превъртя няколко канала и спря на новините. Даваха кадри от среща на държавните глави на най-развитите страни в света. Следваха моменти от митинг на антиглобалистите. Хиляди хора, голяма част от тях под тридесетгодишна възраст, скандираха оживено, размахваха лозунги, а някои замеряха полицаите с камъни.
Репортажът се смени и журналистката започна да говори за събитията в Македония.
Пред камерата застана млад мъж, облечен във военна униформа с двуглав орел на ръкава и шапката. Мъжът каза, че той и другарите му се борят за равноправието на албанското население в Македония, за увеличаване конституционните права на неговите сънародници и въобще за обединението на всички албанци на Балканите в единна държава. Последваха други кадри - жена на средна възраст, с черна забрадка, през сълзи обясняваше, че синът й, полицай, е убит от бойците от Албанския национален фронт. Преди да го убият, са го изтезавали. Скупчилите се хора около нея също говореха разпалено. Един мъж дръпна микрофона към себе си и каза гневно:
- Това е наша земя, няма да я дадем на шиптърите! Ако трябва, ще се бием с тях!
Коментарът от новинарското студио продължи. Журналистката обясни, че все още няма единно мнение какви точно са бойците от Албанския национален фронт - едни ги наричат бунтовници, други терористи.
Стела изключи телевизора, напълни ваната, съблече се и с охота се отпусна в топлата ароматизирана вода. Тази процедура не само я успокояваше, помагаше й да мисли по-добре.
Докато още живееше в България, училището, в което учеше, беше сключило договор с едно училище от Скопие за разменни посещения. По онова време контактите между българските ученици с техни връстници от други соцдържави се поощряваха. Най-вече това се правеше с училища от Съветския съюз. Бивша Югославия не беше сред най-близките приятели на България, но все пак минаваше за страна от соцлагера. Стела, заедно със съучениците си, ходи два пъти в Македония. Едното посещение беше в лагер на Охридското езеро. Тогава за пръв път яде от прочутите охридски змиорки, които по някакъв незнаен път отиваха да хвърлят хайвера си чак в Саргасово море и след това по същия път се връщаха отново на Балканите. Ястията със змиорки бяха неописуемо вкусни. Вторият път, в шести или седми клас, отиде на екскурзия в Шар планина. Там изкараха две незабравими седмици. Запознаха се с деца от Тетово и околните селища, обиколиха хижите, возиха се на лифтовете, катериха се по стръмните шарпланински склонове. Случи се някъде в края на седемдесетте години. В този период политиците на бивша Югославия бяха доста враждебно настроени към България. По медиите се сипеха клевети и обвинения относно великобългарския шовинизъм. Западните държави, които бяха по-приятелски настроени към югославяните, определено вземаха тяхна страна. Но децата не се интересуваха от политика. Стела и нейните съученици намериха общ език с връстниците си от Македония и се сприятелиха. Тя си спомни, че дълго време след това си пишеше с едно момиче от Тетово. Когато замина за Нигерия обаче, връзката им прекъсна.
Стела учеше в уроците по история, че една част от македонските земи в миналото са принадлежали на България, но всяка от войните през двадесети век е откъсвала по малко парче от родината й, докато след края на Втората световна война Македония беше включена към Социалистическа федеративна република Югославия. Пак от уроците по история научи, че българите и македонците имат еднакъв корен, еднаква история, но политическите граници, наложени от Великите сили, ги бяха разделили. По-старите македонци бяха запазили българското у себе си, но част от хората през седемдесетте години се поддадоха на дирижираната от Белград омраза към България.
Българските ученици и техните македонски връстници обаче се разбираха чудесно.
Стела си спомни, че по време на екскурзията в Шар планина новите й приятели бяха от двата етноса - македонски и албански. Самите деца не се деляха по етнически признак и дори не ставаше въпрос за това. В нейния клас имаше две момичета от турски произход, но на никого и през ум не му минаваше, че те са по-различни от другите.
Беше обиколила седемдесет процента от земното кълбо, може би съдбата й отреждаше да види и останалите тридесет. Беше ходила в държави, образувани от различни племена, религии и етноси, говорещи на собствените си езици. И хората в тези държави успяваха да се разберат, приемаха един официален език и живееха прилично. Имаше и държави, съставени само от два етноса, които през целия период на съществуването си изпитваха омраза един към друг и периодично се вдигаха на граждански войни.
Опитът й помогна да разбере, че етническата толерантност не зависи само от интелигентността на отделни политици, от техническите постижения или модернизация на обществото. Тя се градеше от всички граждани в една държава, бавно, ден след ден, тухла по тухла. Някои народи успяваха да съхранят изграденото, други го рушаха, без много да се замислят за последствията. Трети стояха под открито небе и се отдаваха единствено на омразата.
Не можа да вземе участие в двете мисии в Босна преди години. Точно тогава изпълняваше задача в Южна Америка. Но си спомняше как колегите й, участвали в мисиите, така и не разбраха защо трите етноса воюват и с огромна ненавист се избиват.
Стела отвори очи и се заслуша. Някой чукаше на вратата. Не беше поръчвала румсървиз. Реши, че са от персонала.
Почукването се повтори, но този път по-настойчиво.
С неудоволствие излезе от ваната, облече халата и отвори вратата.
Срещу нея стоеше висок млад мъж и държеше бутилка с шампанско. Възелът на вратовръзката му беше разхлабен, а русата коса леко разрешена. Мъжът й се хилеше и я оглеждаше нагло. Стори й се, че е пиян.
- Добър вечер. Видях ви в ресторанта, реших, че скучаете и може би няма да имате нищо против да се запознаем. Аз също съм отседнал в хотела.
В гласа му се долавяше лек немски акцент.
- Решихте, че скучая, така ли?- спокойно попита Стела.
- Ами, да! - ухили се още повече неканеният гостенин и вдигна пред лицето й бутилката с шампанско. - Можем да пийнем по чаша!
Стела загърна халата си, излезе пред вратата и се огледа. Коридорът беше пуст. Взе бутилката от ухиления мъж, внимателно я сложи на пода, с едно ловко движение го блъсна към стената и изви ръцете му зад гърба. Той изохка, но на лицето му беше изписано недоумение. Не можеше да помръдне от здравата хватка. Стела го дръпна грубо за косата и обърна главата му към себе си. Този път мъжът дори не изохка. Гледаше втрещен.
- Слушай сега, задник такъв - каза тихо и отчетливо тя, - ще те пусна, но до пет секунди искам да изчезнеш от погледа ми! Ако ти дойдат други щуротии наум, лигавата ти физиономия вече няма да е толкова ухилена! Ясно ли е?
Мъжът беше отворил уста и не мигаше.
- Ясно ли е?- повтори в ухото му Стела и изви още малко ръцете му.
Този път мъжът изохка, но кимна, че е разбрал.
Пусна го. Той продължаваше да стои, триейки китките си.
- Изчезвай! - изсъска младата жена, разсичайки го с поглед.
Той направи няколко крачки.
- Не забравяй шампанското! - напомни му тя.
Мъжът бавно се наведе, без да сваля очи от нея, взе бутилката и тръгна по коридора.
Стела го изчака да се качи в асансьора, огледа се още веднъж, увери се, че няма никой и влезе в стаята. Тръгна към банята, но се отказа. Нямаше повече желание да стои във ваната. Неканеният досадник я ядоса. Въобще не го забеляза в ресторанта. Най-вероятно беше бизнесмен, който използва командировките си, за да се прави на бонвиван. А на всичкото отгоре ненавиждаше русокоси красавци с вид на некадърни актьори от порнофилми! Може би я беше видял да танцува с бръснатия и е предположил, че си търси компания. А тя просто се съгласи да танцува, защото с отказа си можеше да предизвика сцена в ресторанта, а не искаше да прави впечатление. Подобни яки мъже приемаха женските откази като накърняване на собствената им мъжественост и понеже не се отличаваха с особено добро възпитание, нищо не им пречеше да направят скандал. А тя се пазеше точно от това.
„Добре, че никой не видя сцената с русокосия!” – въздъхна младата жена.
На другия ден Стела напусна хотела. От една автокъща си купи прилично на вид пежо и потегли към Слънчев бряг.
- Знаеш ли, че самотната англичанка е освободила стаята си?- каза на закуска Виктор. - Разбрах от пиколото.
Руди не му обърна внимание, четеше задълбочено вестника.
- Мислех, че вчера ти се стори много интересна - продължи темата Виктор.
- Вчера си е за вчера - без да го погледне, отговори приятелят му. - Жени колкото искаш, дори много по-хубави от нея! А ти, след като имаш красавица като Джена, какво се интересуваш от разни непознати.
Виктор само повдигна рамене и започна да си налива кафе. Руди не му спомена нищо за среднощната среща със Стела.