След двадесетгодишно отсъствие Ралица Кондова или настоящата Стела Уикмън стъпи на родна земя. На пръв поглед, кой знае какви големи промени в страната не се забелязваха. Същите панелни блокове, същите сгради, не много изменената инфраструктура само че по-стара и амортизирана. Нивото на чистота в градовете беше доста под нивото на онова, което си спомняше отпреди. Но това обхващаше само външните страни. Иначе промените след края на Студената война и отварянето на соцлагера се чувстваха. Не се виждаха големите патетични лозунги с послания за светло бъдеще, социалистически труд и съревнование, борба със световния капитализъм. Имаше много нови магазини и то частни, пълни с различни стоки. Нямаше ги безкрайните опашки от чакащи я за цитрусови плодове, я за ботуши или вносна козметика. Сега в търговската част на София можеха да се видят луксозни бутици, както във всички столици на Западна Европа. Въобще в България беше навлязъл духът на капиталистическия свят, спиран от Желязната завеса в продължение на няколко десетилетия.
Стела се надяваше нейните сънародници да са станали по-свободни и по-щастливи след рухването на социалистическата система, но колкото и да се оглеждаше и да търсеше тези нови промени, нищо подобно не срещна. Българите изглеждаха още по-зле, отколкото преди двадесет години. През първите дни, когато пристигна, дори си помисли, че само така й се струва и продължи да се вглежда в минувачите по улиците. Но много бързо проумя какво се бе случило. Докато още живееше тук, гражданите на тогавашна Народна Република България се страхуваха от милицията, не смееха да разправят вицове за партийни лидери, не критикува открито системата. Хората се опасяваха, че тайните служби слухтят навсякъде и ако някой направи някоя нередност, две -три поколения след това неговите наследници щяха да носят печата "врагове на родината". Сега тези опасения бяха останали в миналото, по-младите поколения може би дори не подозираха за страховете на своите майки и бащи, баби и дядовци. И въпреки прокламираните демократични свободи хората в България живееха по-зле отпреди. Страната се намираше на едно от последните места в Европа по жизнен стандарт, безработицата беше много висока, престъпността също, а бедността и мизерията властваха от столицата до най-дълбоката провинция. И още нещо забеляза Стела. Хората бяха озлобени. За единадесет години преходен период надеждата им беше рухнала. Повече от половината й сънародници живееха ден за ден. Но наред с това в България вече имаше и много богати хора, имаше суперлуксозни и суперскъпи заведения, по магистралите се виждаха едни от най-новите модели автомобили. Оформяше се и национален елит, различен от предишните висши партийни функционери. Съвременните богаташи живееха в новопостроени, недостъпни за простосмъртните хора квартали, къщите им се извисяваха над останалите скромни постройки, разполагаха с вили на Ривиерата, ходеха на ски в Алпите, а децата им учеха в Западна Европа и САЩ.
За двуседмичен престой в България бившата Ралица Кондова разбра в какво се е превърнала родината й. Беше се превърнала от соцдържава в държава от латиноамерикански тип, характерен за петдесетте и шестдесетте години. Само че промяната от сегашния вид в нещо друго - по-добро, щеше да стане изключително трудно. Бяха възможни единствено леки козметични корекции. Едно коренно различно преструктуриране можеше да предизвика сътресение с извъннационален отзвук. А частите от световния пъзел бяха вече наредени и възможно ново сътресение нямаше да бъде прието с голяма охота от основните играчи на световната сцена.
Стела се настани в бившия хотел "София" в центъра на столицата. Сега хотелът беше изцяло обновен и се казваше "Радисън". И той, както и луксозните магазини в търговската част на София, изглеждаха много-много по-различни от социалистическия бит. Останалите неща обаче все още носеха облика на недалечното минало.
Според инструкциите Стела не остана инкогнито, запозна се с представителите на западните медии в София, обиколи разни места, срещна се дори с известни българи, най-вече политици. На всички обясняваше, че Балканите й се струват много интересен обект за изследване, че е учила български и македонски няколко месеца и иска да поживее известно време в региона, за да опознае местните нрави и народопсихология. Направи й впечатление, че политиците я приемаха сърдечно и с удоволствие даваха интервюта и отговаряха на въпросите й. Към българските журналисти обаче не бяха чак толкова словоохотливи. Сподели тези свои впечатления с един френски журналист и той развеселен й каза:
- От две години съм на Балканите, не само българите са такива. Изглежда егото на политиците се ласкае, когато дават интервюта на чужденци. Срещите с родните представители на медиите им се виждат някак недостатъчно престижни.
Хотелът се намираше съвсем близо до училището, където беше учила. Навремето в това учебно заведение постъпваха главно децата на висши партийци и началници. Стела нямаше кой знае какви претенции къде ще учи, но родителите й много искаха единственото им дете да ходи в най-доброто за онова време училище в София. И тъй като бяха съвсем обикновени хора, дъщеря им нямаше никакви шансове да бъде приета в това училище. За пръв и последен път тогава се намеси чичо й, пусна в действие връзките си и момичето беше записано. Младата жена си спомни как понякога се чувстваше доста неудобно сред децата на изтъкнати родители и как това се отразяваше на отношението на учителите към нея. Имаше моменти, когато се връщаше разплакана вкъщи и заявяваше, че никога повече няма да отиде в онова отвратително училище при надутите си съученици. Тогава майка й и баща й употребяваха доста усилия, за да я успокоят. Като порасна обаче, започна да свиква. В онези дни, в началото на учебните занятия, две учителки винаги заставаха на входната врата и следяха за нередности във външността на своите възпитаници. Свободно пуснатата коса и подаващата се изпод униформата шарена блуза обикновено се наказваха с отсъствие или забележка в бележника. Сега учениците ходеха, както си искат. Стела дори малко им завиждаше за свободното държание, боядисаните в различни цветове коси и разходките с цигара в ръка пред погледите на учителите. Преди двадесет години това беше невъзможно. Тя не пушеше, но нейните съученици се криеха в мазето на училището, за да изпушат по една цигара. Залавянето на пушещите можеше да доведе до сериозни наказания.
Едно от нещата обаче, което направи най-силно впечатление на младата жена, бяха наркотиците. По онова време наркотици употребяваха само малък кръг хора, познати и контролирани от милицията. Сега наркотици имаше навсякъде, продаваха се свободно, дори се доставяха по домовете. И тъй като цената им беше доста по- ниска от тази в Западна Европа, достъп до тях имаха много младежи. Никога преди в България Стела не беше срещала дишащи лепило седем-осемгодишни деца, наркомани, които се инжектират по парковете пред погледите на минувачите, дрогирани мръсни тийнейджъри с вид на скелети. Тази гледка я потресе най- дълбоко. И не защото не беше виждала друг път наркомани, такива имаше по цял свят. В родината й обаче наркоманията притежаваше особено уродливи форми, които като пипала на октопод от ден на ден, необезпокоявани от никого, растяха все по-дълги и по-здрави. Четирите десетилетия изолация и липсата на информация за живота отвъд Желязната завеса, идеологическото промиване на мозъците и патетичните лозунги за братство между хората бяха направили сънародниците й неподготвени за новото време. Като наивни деца те се втурнаха в мъглата на прехода от една система в друга, мислейки че отиват в приказен дворец. Дворецът обаче се оказа капан. Някои останаха вътре в капана, викаха, ритаха, дращеха и не можеха да излязат, а нямаше и кой да им помогне, защото всеки сам се бореше за собственото си оцеляване. Просто, българите, като неспасяеми оптимисти, очакваха новото време да им донесе само положителни неща, не бяха си и помисляли за отрицателните, пък и никой не ги предупреди. Хората нямаха имунитет срещу социалните зарази и не знаеха как да се борят с тях. Една такава голяма зараза беше наркоманията. Тя оставяше огромни гнойни язви, за които те не притежаваха лекарство.
На третата седмица от своя престой в София Стела се срещна с Ванеса и Артър. И двамата вече работеха на новите си места и следяха обстановката. Както беше по план, Ванеса преподаваше английски в Скопския университет, а Артър политология в Американския университет в Благоевград. Назначенията им бяха уредени от един сътрудник на фондацията. Иначе те се представяха за отчаяно влюбена двойка интелектуалци, разделена от границата между България и Македония и затова копнееха да се видят през уикендите.
Ванеса и Артър пристигнаха страстно прегърнати в хотелската стая. Още щом вратата се затвори зад тях, те бързо се пуснаха.
- Казах ти да не ме стискаш толкова! - викна на своя партньор Ванеса.
- Да не мислиш, че умирах от щастие! - изкриви лице Артър. - Сигурно не си се къпала най-малко от пет дни!
Ванеса го замери с една от обувките на Стела. Ако не беше се дръпнал бързо, токът сигурно щеше да го удари по главата.
- Престанете! - извика Стела и застана помежду им. - Не можете ли за момент да забравите неприязънта си един към друг?- скара им се строго тя.
Двамата се изгледаха изпод вежди и седнаха на възможно най-далечните противоположни места.
- Така вече е добре - кимна Стела и се усмихна. - Нали сте ми гости, кажете какво да ви поръчам.
- За мен чай- каза Артър.
- Чай при тридесет градуса над нулата! - изсмя се подигравателно Ванеса и понечи да каже още нещо, но Стела й направи знак и тя само добави:- Аз искам голяма мелба и кола.
Младата жена даде поръчката по телефона и след няколко минути момчето от обслужването почука на вратата. Не го остави да влезе вътре, взе таблата от него и мушна в ръката му една банкнота. То й се усмихна широко. Въобще персоналът на хотела много харесваше симпатичната английска журналистка. Молеха се да не си тръгва скоро. Щедрите гости се брояха на пръсти.
Стела постави чая и захарницата пред Артър, а останалите неща нареди пред Ванеса. После взе чашата си с кафе и се загледа през прозореца. Искаше колегите й малко да се успокоят от часовете, които им се е наложило да прекарат заедно, правейки се на силно влюбени. Непоносимостта между тях беше известна във фондацията и Управителният съвет избягваше да ги праща заедно на мисия, но понякога това се налагаше. Иначе и двамата бяха изключително добри агенти.
Ванеса, симпатично енергично миньонче, на което тридесетте години въобще не личаха, беше дъщеря на суданец и англичанка. Родителите й учели икономика в Манчестър и така се запознали. След женитбата и особено след пристигането в родината на съпруга си майката на Ванеса започнала да съжалява, но вече било късно. Наложило й се да приеме мюсюлманската вяра и да заживее според религиозните закони. Съпругът й се включил в семейния бизнес и бил доста заможен човек, но младата му жена останала изолирана от външния свят. Нейно задължение било да се грижи за раждащите се едно след друго деца, да надзирава слугите и въобще да прави това, което правят повечето омъжени жени в тази част на света.
Ванеса била най-голямото дете и още отрано започнали да я възпитават, че е създадена единствено да се подчинява на бъдещия си съпруг. Едва навършила петнадесет години, баща и, без да иска съгласието й, я омъжил за свой бизнес партньор от Саудитска Арабия. Единственото, което момичето разбрало за жениха, било, че е с няколко години по-млад от дядо й и имал четири жени. Едната обаче починала наскоро и той веднага побързал да си вземе нова. Ванеса се опитала да се възпротиви, но напразно, майка й също не можела да й помогне.
Младоженците прекарали медения си месец в разкошна вила на Малдивите. Какво се случило там Ванеса не беше казала на никого, но твърдо решила, че с цената на всичко ще избяга от съпруга си и ще се бори за правата на жените, особено на тези в арабския свят. Съпругът й очаквал дете от новата си жена, но Ванеса се погрижила и за това. С риск да бъде пребита или подложена на някакво тежко изтезание, тя се снабдила с противозачатъчни таблетки. Била готова по-скоро да умре, отколкото да роди дете от законния си съпруг. Половин година след сватбата, при едно бизнес пътуване до Дюселдорф, саудитецът взел най-младата си съпруга със себе си. Ванеса дълго чакала този момент. Отмъкнала, колкото може пари и бижута от дома си и при първа възможност избягала. От Дюселдорф заминала за Кьолн. Тъй като разполагала със солидна сума, успяла да си плати за направата на фалшиви документи. Според новата си самоличност била англичанка и пълнолетна. За щастие Ванеса наследила европейските черти на майка си и говорела отлично английски, така че фалшивите й документи не пораждали съмнение. В Кьолн се записала да учи история и междувременно започнала работа в магазин за дрехи. Така срещнала Адем, един от синовете на собственика албанец. Адем работел в банка и бил много интелигентен и възпитан. Връзката между тях станала сериозна и те живели три години заедно.
Именно от него Ванеса научила албански. Но когато младият мъж споменал за женитба (той не знаел нищо за миналото на своята приятелка), тя просто го напуснала. След няколкомесечния си брачен живот младото момиче не искало и да чуе за женитба, а на мъжете гледало единствено като на средство за постигане на определена цел. По това време, когато в паспорта на студентката по история пишело, че е на двадесет и две години, а в действителност била само на деветнадесет, започнали и нейните обществени изяви. Участвала активно в дейността на феминистки организации, издигала лозунги за повече права на жените мюсюлманки и въобще дръзновено се борела срещу доминирането на мъжете в обществото. Била толкова активна, че се прочула, започнали да я канят на женски конференции, участвала дори в телевизионни диспути. На зрителите правели впечатление интелигентността, бързите остроумни отговори и яростта, с които младото момиче защитавало позицията си. На един от диспутите нейният опонент, петдесетгодишен политолог, който смятал, че все още е рано на жените да се даде по-голяма власт в политиката, имал неблагоразумието да направи някаква обидна квалификация за феминистките. Четиридесет и пет килограмовата Ванеса не издържала и му зашлевила плесница пред няколко милиона телевизионни зрители. Докато водещият на предаването и опонентът се опомнят, тя му загряла и другата буза и невъзмутимо напуснала студиото. Дълго време след това предаването се превърнало в едно от най-гледаните в Германия. Но покрай него изоставеният съпруг разбрал къде се намира избягалата му жена и започнал да я търси. За щастие обаче Ванеса била забелязана от фондацията. Присъствалите на първата среща с младото момиче, разказваха, че то не само приело да работи за фондацията, ами дори се хвърлило на вратовете им, целувало ги и благодаряло на Господ, че има такива хора.
Ванеса беше изключително интелигентна и обучението й мина бързо. Но никакви психотренировки и техники за контролиране на вътрешните емоции не успяха да обуздаят буйния й нрав. А и тя като че ли не искаше да се променя. Всички мъже агенти знаеха, че тяхната колежка става много агресивна, дори само да чуе една дума, квалифицираща жените като по-неспособни в този занаят. Дребното момиче скачаше и трябваше и други да се намесят, за да не хване за гърлото произнеслия тази фраза. Но от всички агенти единствен Артър не искаше да се съобразява с това и сякаш нарочно я дразнеше. Във фондацията знаеха за нетърпимостта между двамата и затова избягваха да им дават обши задачи. Иначе Ванеса беше не само добър агент, но и изключително предан колега. При една мисия в Сибир партньорът й беше ранен. Никой така и не разбра по какъв начин дребната Ванеса беше пренесла осемдесеткилограмовия мъж десет километра през тайгата, в снега, при температура петнадесет градуса под нулата. Когато я попитаха как го е направила, тя само каза:
- Ние сме от един отбор и затова хората в него трябва да се грижат един за друг. Освен това желаещи да вършат нашата работа няма чак толкова много, налага ни се да се пазим.
Стела допи кафето си и го остави на масата. Ванеса продължаваше да яде мелбата. Артър беше забравил за чая и съсредоточено въртеше в ръцете си кубчето на Рубик. Редеше цветовете, разваляше ги и отново пак ги нареждаше. Изглеждаше така, сякаш и потоп да стане, няма да забележи. Стела знаеше, че нейният колега изпада в такова състояние, когато мисли задълбочено над нещо.
Артър беше на тридесет и две години и работеше едва от две години във фондацията. Макар да притежаваше английски паспорт, неговата истинска родина се намираше в Южна Америка. Бащата на Артър (това не беше истинското му име) преподавал право в университета в Сантяго. Имал обаче неблагоразумието, по време на конференция в Европа, да отправи критични бележки към управлението на генерал Пиночет. Три дни след неговото завръщане в Чили една вечер в дома му нахлули военни и го отвели. Тогава Артър бил на десет години и никога повече не видял баща си. Половин година по късно и майка му била арестувана по същия начин. И тя изчезнала безследно като съпруга си. За момчето се застъпили колеги на баща му от САЩ. Артър бил изпратен по дипломатически път в Хюстън. Най-напред учел в специализирано училище за деца на политически репресирани личности от Южна Америка. По-късно продължил да следва политология. Но още след първия семестър се отказал и се прехвърлил в математическия факултет. Преподавателите и колегите били изумени от способностите му. Артър бил просто един съвременен Архимед. Завършил и започнал работа в университета, но след една година получил предложение за преподавателско място в Англия, в Оксфорд. Именно тук Артър бил забелязан от фондацията. Талантливият математик участвал в няколко телевизионни игри, в които се задавали въпроси от различни области. Артър показал изключителни енциклопедични познания и бил единственият участник, получил най-голямата награда. Когато фондацията му направила предложението, той поискал един час за размисъл, след това казал:
- Нито искам да приличам на екшън герой, нито съм някакъв отчаян оптимист, но в обществото, както при всяко нещо в природата, трябва да има положителен и отрицателен полюс. Нямам нищо против да съм в отрицателния, но тъй като там силите са повече, ще се включа към положителната страна. Нужно е разумно балансиране, за да не настъпи самоунищожение.
Логиката и съобразителността на Артър, необременени от излишни емоции, бяха много полезни на фондацията.
- Е?- обърна се към колегите си Стела. - Как е при вас?
Ванеса остави лъжичката до чашата за мелба и каза:
- В Македония има нещо като малка регионална война. Бойците от Албанския национален фронт воюват с македонските власти. В градовете и селата, където албанците са мнозинство, македонците напускат домовете си. Там, където пък албанците са малцинство, се страхуват от репресии и реваншизъм. Скопие е нашарено с лозунги "Да живее Велика Албания, смърт на македонците!" и "Македония е наша, смърт за шиптърите!"
- Смърт за какво?- погледна учудено Стела.
- За шиптърите, така наричат там местните албанци - поясни Ванеса.
- В университета как е?
- И там като в държавата. Студентите са разделени. Албанците искат обучение само на албански, македонците не желаят и да чуят. Дори веднъж, по време на моя урок, двама се сбиха.
- Нали не си показала някакви умения, които да накарат студентите ти да си задават въпроса откъде може да....
- Не съм, не съм! - махна нетърпеливо с ръка Ванеса. - Излязох в коридора и започнах да викам: "Помощ!"
Артър направи кисела физиономия.
- Има и още нещо! - оживи се момичето. - Сега там пристигат най-различни дипломати и парламентьори на двете страни. Ако знаете само колко приятелчета от тайните служби се навъртат в Македония в момента и слухтят! Кой се представя за спортист, кой за бизнесмен, дори един се прави на продуцент на научно-популярни филми! Сякаш няма други места по земното кълбо, че дошъл точно в държава, където се бият! Да им се чудиш на въображението!
Ванеса се изсмя, стана от фотьойла и започна енергично да крачи из стаята.
- А случайно някой с малко по-голямо въображение да се е маскирал като университетски преподавател?- подметна иронично Артър.
- Не, няма! - озъби му се Ванеса.
Колегата й невъзмутимо оглеждаше ноктите на дясната си ръка.
- Добре, а нещо друго?- попита Стела.
- В момента не е безопасно да се ходи в района на Шар планина. Точно там се водят най-тежките сражения между Албанския национален фронт и войската и полицията. Много от пътищата са затворени. Но аз успях все пак да пообиколя тук-там - усмихна се хитро момичето, помълча известно време, колкото да събуди любопитството на колегите си, и продължи: - Македонци и албанци масово са се впуснали да учат английски. Учебната година вече свърши, но аз съм пълна с ангажименти, водя по три курса на ден, отделно ме търсят за индивидуални уроци.
- В каква валута получаваш парите от допълнителните си ангажименти?- невинно попита Артър.
- Най-вече в германски марки - стрелна го с убийствен поглед Ванеса.
- Желателно е да минеш на долари, съвсем скоро единната европейска валута ще направи марките ненужни - посъветва я приятелски математикът и спокойно отпи от чая.
Момичето се спусна към него. Стела бързо застана между тях.
- Престанете вече! - извика остро тя. - Ще докладвам на Управителния съвет!
- Кажи на него! - изрече гневно Ванеса.
Артър я гледаше с леко учудено изражение, сякаш не разбираше в какво го обвинява.
- Спести си остроумията, моля те! - обърна се към него Стела. - Ванеса, продължавай.
Момичето отиде до прозореца, погледа известно време навън, после седна и продължи, но вече по-спокойно:
- Сред хората, на които давам индивидуални уроци, има и един албанец, бизнесмен. Покани ме няколко пъти на ресторант, разходихме се с новата му кола.
- Имаш ли някакви съмнения за този човек?- попита бързо Артър. От заядливостта между него и колежката му не беше останала и следа.
- Нямам съмнения.
- Защо тогава проявява определен интерес към теб? - продължи да пита математикът
- Ами.. .просто ме сваля.
Артър кимна и се отпусна на дивана.
- Не... нямам съмнения - повтори Ванеса и замислено поклати глава.
- Добре, продължавай- каза Стела.
- Заедно с моя ухажор успях да поразгледам някои места, но нищо, което да говори за складиране на радиоактивни материали или оръжие, не усетих. Между другото този човек е млад, но има добри контакти с албански и македонски бизнесмени. Дори ми намекна, че негов роднина е спонсорирал предизборните кампании на някои от тях, в резултат на което е получил известни икономически облекчения. Често прескача и до Косово.
- На какъв език разговаряте с него?- попита Стела.
- Той говори прилично английски, иска да го научи още по-добре. Говорим на английски, понякога и на албански. Аз казах, че преди да дойда в страната, съм започнала да уча албански. В свободното си време ходя при мои колеги в университета на уроци по албански и македонски. Но - поклати глава Ванеса - не се задълбочавам много. Надявам се мисията ми в Македония да свърши скоро. Откога се подготвям за Иран!
Тя наистина чакаше да бъде включена в една отдавна планирана операция в Иран. Винаги с голямо удоволствие отиваше на мисии в арабски държави. Смяташе, че така отмъщава за несправедливостта към нея самата в детството й, за брака си, за онеправданите мюсюлмански жени.
- А при теб как е?- обърна се към Артър Стела.
- Наркотици, нелегален износ на оръжие за Македония, фалшиви пари, но нито следа от ядрени материали.
- Как разбра за тези неща?
- В Благоевград това не е чак толкова голяма тайна.
- Извинявай, как разбра всичко това, след като не говориш български?- попита заядливо Ванеса.
- Започнах вече да уча - спокойно отговори Артър. - А за тези неща знаят дори и студентите. Достатъчно е да се разходиш в околностите на града и да видиш маковите полета и канабиса. Най-вероятно суровият продукт се изнася за Македония. Там също отглеждат мак и канабис. Сигурно имат лаборатории за производство.
- В Благоевград няма ли?- попита Ванеса.
- Може би има, но най-вероятно тяхното производство е за вътрешна консумация. Предполагам, че суровият продукт идва също от Турция и през България заминава за Косово и Македония. Там са големите лаборатории, а и Западна Европа е по-близо до тях. Могат да използват и морския път през Черна гора.
- В Благоевград полицията не вижда ли мака и канабиса?- учуди се Стела.
- Ти май наистина си скъсала връзката с истинската си родина- засмя се Артър. - Това са Балканите. Тук корупцията се е превърнала в национална черта.
- Изглежда много неща съм забравила - поклати глава Стела. - А и има много нови, които преди или са липсвали или аз не съм знаела за тях.
- Колко време не си била в България?- попита Ванеса.
- Двадесет години.
Тримата замълчаха.
Стела погледна към Артър.
- А за оръжието и фалшивите пари как разбра?
- Разходих се на някои места. Но оръжието е само леко стрелково. Най- вероятно го изнасят за Албанския национален фронт. В Благоевград и в близките градове е пълно с албанци в момента. Някои бягат от конфликта, други идват точно заради оръжието.
- Откъде се снабдяват с това оръжие?- попита Ванеса.
- Предполагам от стари складове. След падането на социализма инициативни хора са го прибрали и сега им се отваря възможност да понатрупат печалба. Не изключвам и частни работилници, но най-вече за пистолети. Бивши служители във военни заводи са взели навремето по някоя машина и сега изнасят продукцията си към Македония. Но това са дребни работи. Не откривам складове за ядрени материали, с изключение на малките количества медицински радиоактивни материали в болниците.
Артър беше снабден с детекторен уред за радиация. Периметърът му на действие обхващаше един километър. В последните години подобни детектори имаше на някои от най-големите аерогари в света. Целта им беше да улавят нелегалното пренасяне на ядрени материали. Уредът на Артър вършеше същата работа само че беше в значително умален вид и наподобяваше дипломатическо куфарче. Двама учени, симпатизанти на фондацията, се трудиха около година, за да придобие детекторът такива размери. Агентите го бяха ползвали вече при няколко други мисии. С него можеше да се открие точното разположение на радиоактивността.
- А фалшивите пари?- попита Стела.
- И аз имам такива - бръкна в джоба си математикът. - Български левове и американски долари.
Двете жени взеха банкнотите и ги заразглеждаха.
- Майсторска изработка! - възхити се Ванеса, въртейки в ръце петдесетдоларова банкнота. - Как попадна у теб?
- Върнаха ми я като ресто при обмяна.
- Значи и господин умникът понякога остава излъган! - зарадва се Ванеса. - Ще трябва да внимавам с парите, които получавам от уроците - изкикоти се тя.
Колегата й се направи, че не я чува.
- Какво предполагаш?- вдигна фалшификата съм него Стела.
- Не вярвам да ги правят само за България.
- Може би за Македония, за Сърбия или някоя друга съседна страна - обади се Ванеса.
- Съмнявам се - поклати глава Артър. - Имам известни познания за направата на фалшиви пари. Тези са много добри, значи и техниката на фалшификаторите е много добра, а една такава машина не изкарва по-малко от двадесет-тридесет хиляди банкноти наведнъж. Ако се пуска един-два пъти в седмицата, получава се огромна сума. България, Македония и въобще Балканите не са регион, който може да погълне толкова много пари. Веднага става съмнително, вероятността да заловят фалшификаторите се увеличава.
- Тогава?- погледна го Ванеса.
- Тогава... - каза замислено Артър, - тогава остава родината на американските долари. Там няколко милиона фалшиви пари няма да направят толкова голямо впечатление, както тук.
- Чак там! А как ги изнасят?
- Както и наркотиците. По море.
Стела се разходи из стаята.
- Е - разпери ръце тя, - засега наркотиците и фалшификатите не са наша работа. Ние търсим ядрено оръжие.
- А ти докъде стигна?- попита Ванеса.
- Май и аз доникъде. Запознах се с няколко публични личности, взех интервюта от тях, дори ме поканиха на два-три коктейла, но нищо. Получих поръчение да замина за Слънчев бряг.
- Курортът на Черно море, нали?
- Д - кимна младата жена. - От фондацията смятат, че там мога да открия българската следа, човекът, който снабдява албанците и македонците с ядрени материали. Предполагат, че този човек се занимава и с хотелиерство. Не е изключено и съвместно участие с партньорите му от съседната държава.
- Странно - каза Ванеса, - в Македония конфликтът изглежда съвсем реален, двата етноса наистина се мразят. Или пък са толкова добри артисти, за да направят нещата истински, криейки тайната причина.
- Талантливи са режисьорите на този конфликт - погледна я Стела. - Не е чак толкова трудно да се разпали вражда между два различни етноса, които живеят в една държава, примери в историята на двадесети век, колкото искаш. Обикновените хора се избиват, а кукловодите си пълнят сметките. Въпросът е ние да намерим кукловодите и да разберем дали зад паравана се крие ядрено оръжие.
- Настроението се предава и сред българите в Благоевград и въобще в югозападната част на страната - обади се Артър. - Едните са за македонците, другите за албанците. Дори стават битови скандали на тази основа. - Помълча малко и каза развеселен на Стела: - Видях рекламата на двете ти книги в Интернет. Тази за Африка ми се стори много интересна и си я поръчах.
Младата жена също се засмя.
- Джими е страхотен!
- Преди време, когато трябваше да се правя на студентка в художествена академия, така и не разбрах откъде взе онези картини - обади се Ванеса. - А аз дори най-обикновена къща трудно рисувам.
- Ти и други, най-обикновени за нормалните хора неща, трудно правиш - каза Артър.
Момичето явно беше решило да не обръща внимание на заядливия му хумор и се направи, че не го чува.
- Аз заминавам утре за Слънчев бряг. Вие засега се връщате по местата си - погледна към колегите си Стела.
- Учебната година и при мен свърши - каза Артър, - но оставам на разни подготвителни курсове, летни семинари и други подобни. Смятам да отида на няколко екскурзии със студентите, така ще имам чудесна възможност да огледам района. Естествено- въздъхна тежко той, - уикендите съм запазил за красивата си приятелка от Скопския университет.
Ванеса му прати въздушна целувка и срамежливо запърха с мигли.
- Какво да правя - седна до него тя и сложи глава на рамото му, - налага ми се да те търпя.
Артър нежно я прегърна и залепи устни на челото й. Двамата застинаха в тази поза.
Сцените на крайна нетърпимост между Артър и Ванеса, преминаващи в любвеобвилност, винаги караха Стела, както и другите им колеги от фондацията, да припадат от смях.
Младата жена беше седнала на един фотьойл и се смееше с глас.
Двамата я гледаха недоумяващо.
- Как го правите! - не можеше да спре тя и бършеше очите си.
- Правим го с талант - каза Ванеса.
- И с любов, скъпа - допълни Артър и я притисна към себе си.
Тя се сгуши в него.
След няколко минути Стела се поуспокои, но продължи да се усмихва.
- Ще ви се обадя от Слънчев бряг - каза тя. - Сигурно ще отида и в другите курорти. Първоначално ще действам сама, вие ще дойдете, ако се наложи.
- Керъл и Раул ще идват ли?- попита Артър.
- Засега не.
- Ох, веднъж да свърши тази мисия и да замина за Иран! - обади се Ванеса. - Толкова ме е яд, дето си губя времето в Скопие, че чак получавам главоболие. Никога преди не съм се чувствала така ужасно. В някои моменти направо прекъсвам лекциите си. Имам усещането, че в главата ми семейство таралежи играят рокендрол.
- И понеже там няма нищо дансингът сигурно е доста голям - каза спокойно Артър.
Ванеса бързо го отблъсна от себе си и зае заплашителна поза. Младият мъж беше готов за отбрана.
- Вие какво искате - започна да се смее отново Стела, - да ме уморите от смях ли? Хайде, тръгвайте! Ще ви се обадя!
Сякаш нищо не се е случило, Ванеса и Артър се прегърнаха и излязоха от стаята. Когато преминаваха през фоайето на хотела, математикът нежно прихвана през кръста колежката си и докосна с устни бузата й. Един мъж се загледа след тях.
- Истинската любов съществува! - измърмори той.
- Това ли ти липсва, Руди?- попита приятелят му.
Руди само въздъхна.
Мъжете взеха ключовете от рецепцията и се запътиха към асансьора. След тях вървеше пиколото и буташе количката с багажа им. Новите гости изглеждаха баровци и то се надяваше на солиден бакшиш.