Обикновено влажният сезон на Каролинските острови започваше през май, но тази година се забави до началото на юни. Сутринта на най-голямата островна група Помпей валя първият дъжд. Беше толкова изобилен, колкото може да бъде само в екваториалните части на света. Но няколко часа по-късно слънцето отново се показа и започна да прилича. По небето не се виждаше нито едно облаче, с изключение на вулкана Толоколм, около чийто връх се къдреше млечнобяло пухкаво кълбо.
По това време на годината броят на туристите намаляваше, но любители на подводния риболов, ексцентрични влюбени двойки, търсещи усамотение или просто авантюристи винаги се намираха.
Двуетажният хотел "Кътче от рая", разположен край красива лагуна, недалеч от столицата Паликир, се радваше на присъствието на шепа гости - трима студенти - бъдещи океанолози и възрастна двойка японци. От пет години насам японците винаги идваха в началото на влажния сезон. Казваха, че в този период най-ярко изпъква красотата на Каролините. Собствениците на хотели съжаляваха, че не всички туристи споделят тази теория.
Виктор Бенгстон беше полуизлегнат в един шезлонг на терасата, гледаше съсредоточено в екрана на лаптопа и от време на време натискаше по клавиатурата. Край него мързеливо се изтягаха два питбула. Единственото им движение беше да се примъкнат под сянката на чадъра, когато слънцето леко се измести.
Изведнъж Виктор скочи от шезлонга и започна нервно да се разхожда по терасата. Питбулите веднага наостриха очи, проследиха с поглед стопанина си и отново потънаха в дрямка.
На екрана беше написано на английски: "Е, старче, май не ти останаха много ходове, нали?"
Виктор погледна лаптопа, изсумтя и написа бързо: "Добре, де! Тази вечер в девет часа ваше време на реванш."
"Утре имам изпит, налага ми се да поуча малко. Нека бъде утре вечер в девет" - последва отговор.
"Утре вечер ще те размажа!"- написа Виктор.
"Да не стане, както преди малко. До утре вечер, старче!"
На екрана се появи Уди Кълвача и изтрака с клюна си: "Догони ме!".
Виктор изтри бързо картинката и се тръшна ядосано в шезлонга. После запали цигара и дръпна настървено няколко пъти.
Хлапакът не само го побеждаваше за трети път на шах, но му се и подиграваше. Запознаха се преди време по чата, момчето беше на деветнадесет години, студент от Израел. Оказа се, че и двамата обичат шаха и започнаха да си организират Интернет турнири. Допреди да срещне израелеца, Виктор имаше високо самочувствие за шахматните си способности, но след поредната победа днес съвсем се отчая.
По терасата се чуха тихи стъпки и той се обърна. Грациозно момиче с дълга до кръста черна коса застана пред него. Бялата блуза подчертаваше нежномургавия цвят на лицето му, а под не много дългата пола се подаваха стройните му крака.
- Искаш ли да ти донеса кафе?- обърна се то към мъжа.
- Да и сок от грейпфрут - измърмори той и продължи да гледа намръщено към синьозелените води на лагуната.
Момичето се разсмя. Зъбите му бяха бели, равни и допълваха съвършената му красота.
- Пак са те победили - каза то и продължи да се смее със звънливия си смях.
Мъжът само изсумтя и не го удостои с поглед.
Момичето се запъти към вътрешността на хотела, като продължи да се смее. Двата питбула го последваха, скимтейки край него.
Виктор ги изгледа недоволно. Дори и собствените му кучета го изоставиха сам в мъката от загубата. Понякога много се ядосваше, виждайки как питбулите му, които не приемаха много охотно другите хора, се увъртаха като пудели в краката на Джена. Сигурно и те забравят за злобния си нрав и стават безсилни пред красивите жени, мислеше си той.
След малко Джена донесе кафето и сока и ги сложи на масичката до шезлонга.
- Имаме нови гости.
- Така ли?- учуди се Виктор и спря да рее поглед към лагуната. Вече не изглеждаше толкова сърдит. - Да не са пак някакви любители на дъждовния сезон?
- Мисля, че не - поклати глава момичето. - Дори... - замисли се то, - дори имат вид на хора, които са объркали мястото. Облечени са като за делова среша, а не за почивка на остров.
- Откъде са?
- Казаха, че са от Ню Йорк, но говорят с акцент.
- Къде са сега?- надигна се от шезлонга Виктор.
- Отидоха в стаите си.
- Добре. Обади ми се, когато се появят отново.
Момичето влезе навътре. Питбулите го следваха неотлъчно. Стопанинът им обаче ги извика и те с неудоволствие легнаха под чадъра.
Виктор Бенгстон купи "Кътче от рая" преди четири години. Тогава Джена работеше на рецепцията. Той я направи управител и не сгреши, момичето чудесно се справяше със задълженията си. Говореше перфектно английски и дори малко японски. Това беше от голяма полза, защото почти половината туристи идваха от Япония. Бащата на Джена беше местен, а майка й от Самоа и може би смесицата от меланезийска и самоанска кръв беше създала нейната съвършена красота.
Виктор отвори лаптопа и започна да трака по клавишите.
След половин час Джена отново се появи.
- Новите гости искат да говорят с теб.
- Добре, покани ги - кимна той и изгаси екрана на компютъра.
Момичето влезе навътре, каза нещо и на терасата се появиха трима мъже. Двамата бяха по-млади, над метър и осемдесет, набити. Другият едва достигаше метър и шестдесет, беше слаб, около четиридесет и пет годишен. И тримата, както отбеляза Джена, бяха облечени по-скоро като бизнесмени, работещи в офиса си на Уолстрийт, отколкото като туристи на Каролинските острови.
"Ех, тия италианци - помисли си Виктор, като ги видя, - не се научиха да се прикриват малко! Така и дете ще познае с какво се занимават!" После стана от шезлонга и с широка усмивка се отправи към тримата мъже.
- Емилио, Емилио, откога не сме се виждали! - възкликна той и сърдечно се ръкува с дребния мъж. Останалите двама само потупа по раменете и им подхвърли по едно: "Как сте момчета?" Те го изгледаха с безизразни лица.
Виктор въобще не се притесни от това и ги дари с дружелюбна усмивка.
- Виждам, че си се уредил - каза дребният и се огледа. - Явно добре си припечелил през годините.
- За това скромно хотелче ли говориш?- разпери ръце Виктор. Дръпна няколко стола към една маса, намести чадърите и направи жест :- Моля, заповядайте!
Дребният мъж седна. Другите двама останаха прави.
- Момчета, така ли смятате да стоите?- обърна се към тях Виктор. - Ще се изпържите на слънцето. Емилио - погледна към дребосъка той, - не бъди безсърдечен!
Емилио кимна леко с глава и те седнаха от двете му страни.
- Това вече е друга работа! - каза въодушевено Виктор. Той като че ли се стараеше да играе ролята на перфектен домакин. - Какво ще поръчате, господа?
- За мен кафе- каза дребосъкът.
- Предлагаме и чудесни коктейли, екзотични!
- Кафе и сок.
- За вас, момчета?- ухили се на двамата мълчаливци Виктор.
- И за нас същото - избоботи единият. Английският му беше с тежък акцент.
- Джена! - извика Виктор.
Тя бързо се появи.
- Три кафета и три сока от грейпфрут........и някакви плодове.
- Въобще, отвсякъде си се уредил - каза дребният, като проследи с поглед момичето. Другите двама останаха невъзмутими.
- Джена е управител на моето скромно хотелче - подхвърли Виктор, придърпа още един стол до масата и седна.
- Наистина е кътче от рая - въздъхна Емилио и се загледа към лагуната. - Още някоя и друга година и аз ще се оттегля на едно такова местенце, ще си взема няколко като твоите управителки и ще си гледам старините.
- Ако кажеш, още сега мога да те уредя. В близост се продава един хотел. Познавам собственика му, може и да смъкне от цената.
- Хитрец си ти, Викторио, хитрец си! - размаха показалец Емилио и се ухили.
Появи се Джена и сложи на масата чашите. Посредата постави огромна фруктиера с различни плодове и поставка със салфетки. Дребосъкът отново я проследи с поглед.
- А твоята управителка ще ми дадеш ли?
- За съжаление тя вече си има работа - вдигна рамене Виктор.
Мъжете придърпаха чашите към себе си. Единият от мълчаливците сложи пет лъжици захар в кафето си, отпи и прибави още една.
- Донът е говорил с теб - започна бавно Емилио.
- Да, говори, но не ми обясни точно каква е работата. А и аз ви очаквах след седмица.
- Нещата не търпят отлагане, затова дойдохме по-рано.
- Аз сигурно не съм единственият човек, на когото дон Гатузо се е обадил. Предполагам, че е направил маркетинг проучване сред нашия контингент.
- Така е - съгласи се Емилио, - но решихме да възложим задачата на теб.
- Поласкан съм усмихна се Виктор. - И за какво точно става въпрос?
- Нелоялна конкуренция.
- Нелоялна конкуренция има и в хотелиерския бранш.
- Да, но не губите толкова много и не се опитват да ви изритат окончателно.
- Нима някой е толкова безразсъдно смел и не само се конкурира с дон Гатузо, но дори се и опитва да го изтика от пазара?- учуди се Виктор.
- Оказа се, че има такъв! - изрече ядосано Емилио.
- Той сигурно е някакъв камикадзе! - засмя се Виктор.
Дребосъкът го изгледа изпод вежди.
- Има и друго. Пробутват в казината ни фалшиви пари.
- Това вече не го очаквах! И колко?
- Осемдесет милиона - изпъшка дребосъкът.
- Осемдесет милиона! - извика Виктор. - Нали не си дошъл тук да ми разправяш вицове!
Емилио издаде някакъв ръмжащ звук и обърна глава към лагуната. После отпи глътка кафе и впи черните си очи във Виктор.
- Дон Гатузо иска ти да се заемеш със задачата.
- Аз и на дона казах, че мога да се заема, но искам първо да чуя за какво става въпрос.
- Става въпрос за албанци и македонци. Опитват се да ни изтикат от пазара, настанили са се почти на цялото източно крайбрежие.
- Мислех, че имате проблеми с марсилците и с корсиканците – отбеляза Виктор.
- С тях се справихме още в началото на деветдесетте. От две години обаче тези не отстъпват.
- Албанци от Албания ли имаш предвид?
- Не, албанци от Косово и Македония. В комбина са с македонците.
- Те не са ли в конфликт в момента?
- Някои са в конфликт, други правят пари - изръмжа отново Емилио, после продължи: - Получават суров продукт от Турция, отделно в самата Македония отглеждат мак. Макови плантации има и от другата страна на границата, в България. Разполагат с отлично оборудвани лаборатории, където преработват суровината. Оттам я извозват по суша до Северна Европа и по море я транспортират до източното крайбрежие на Щатите. Предполагам, че една част от готовия наркотик се товари и от български пристанища. Там си имат свои хора.
- Схемата не е лоша, но вие как допуснахте това?
- Как, как! - удари ядосано по масата дребосъкът. - Отначало мислехме, че е временно, поговорихме с тях, те уж се съгласиха да не ни пречат и отново продължиха.
- Ех, Емилио - облакъти се на масата Виктор, - това можеш да го разправяш на някой, който не ви познава! Че вие си имате отдавна отработени методи за справяне с подобни конкуренти.
Дребосъкът видимо се ядоса още повече от думите му и удари по-силно по масата.
- Ти не разбираш ли, че с тези хора никакви методи не помагат! - извика той. Ако ние предприемем нещо, те ни отговарят с двойна сила! Действат като диваци! Знаеш ли какво направиха с двама от нашите - върнаха ни труповете им, драли са ги живи! Очите им бяха избодени!
Емилио беше изгубил контрол и направо крещеше.
Един от питбулите скочи изпод сянката на чадъра и с ръмжене се приближи до него. Двамата мълчаливци бръкнаха в джобовете си.
- Спокойно, момчета! - бързо им направи знак Виктор. – Роло - посочи на кучето към предишното му място, - веднага там! Лягай!
Питбулът се обърна и се сви отново под чадъра.
Мълчаливците явно се успокоиха и извадиха ръцете си от джобовете.
- Роло е много кротък - усмихна се извинително Виктор. - Става по-нервен, ако някой започне да крещи.
Емилио хвърли убийствен поглед към кучето, но нищо не каза. Роло изръмжа заплашително. Стопанинът му тропна с крак и той отново се унесе в дрямка.
Обикновено всички гости на Виктор се учудваха как е могъл да обуздае опърничавия нрав на питбулите. "Просто имам талант за дресировка на кучета" - отговаряше скромно той, а в мъжка компания добавяше: "По съшия начин се справям и с жените."
Джена се появи на терасата, но Виктор й направи знак, че не се нуждаят от друго и тя се прибра навътре.
- Нямате ли ваши хора в полицията, в службите?- вдигна рамене той.
- Имаме естествено - каза вече поуспокоен дребосъкът, - но и ония имат. - Пък, в крайна сметка, полицаите не могат да се занимават само с нашите проблеми.
- Не им ли плащате достатъчно?
- Плащаме им, но всичко си има граници. А и конкурентите ни плащат добре на своите хора. Нищо чудно да имат свое лоби и в Конгреса.
- Я, стига! - махна с ръка Виктор. - Ти ги изкара недосегаеми.
- Май две години, откакто взеха да ни се пречкат, са все недосегаеми.
- Може пък да са гении, щом и фалшиви пари са ви набутали.
- Фалшивите пари не ги правят те, само ги пласират.
- Кой тогава?
- Българите, те са гении в тази област.
- Сега пък българите!
- Печатниците им са в градове, граничещи с Македония. Прехвърлянето става много лесно. После, заедно с наркотиците, поемат към нас.
- Ами, така е - забарабани по масата Виктор. - Махнаха желязната завеса и надойдоха разни нови конкуренти. Че то това си е направо цяла балканска мафия. Преди поне се ядосвахте само с марсилците и корсиканците.
- Така беше - съгласи се Емилио. - Колумбийците иначе са коректни, знаят си територията и не влизат в чужда.
Замълчаха. Дребосъкът пак зарея поглед към лагуната. Май наистина мислеше, като се пенсионира, да се премести тук.
- И какво иска донът от мен?- погледна го Виктор.
- Дон Гатузо иска ти да се заемеш с тази работа.
- В Ню Йорк ли?
- Не, в Македония. Лабораториите им са някъде в Шар планина, недалеч от столицата. Шефът е албанец, казва се Шенол Муши. Всъщност шефовете са двама, но другият е по-прикрит. Името му е Коста Петковски, бизнесмен и политик. От няколко години прави политическа кариера. Има много близки контакти с един българин, но неговото име не знаем. Този българин е син на бивш комунистически функционер, който сега се прави на почтен бизнесмен. Синът му е набъркан в политиката. Двамата с Коста, а може би и Шенол, държат чрез подставени лица редица хотели и ресторанти по Черноморието.
- Откъде научихте тези неща?- разпери ръце Виктор.
- Наложи се. След като ликвидираха няколко наши момчета и ние се принудихме да действаме по-грубо, за да получим малко информация.
- Ясно - кимна многозначително с глава Виктор.
Емилио нищо не отговори, допи кафето си и взе едно манго от фруктиерата.
Събеседникът му мълчаливо го наблюдаваше.
Дребосъкът изяде едно парче и продължи:
- Донът иска да откриеш точното място на лабораториите и да ликвидираш Шенол и Коста. Също така обществеността да разбере за производството на наркотици, медиите да гърмят от скандали. Не само македонските, а и европейските. Въобще мрежата им да бъде тотално разбита. Иска също да откриеш връзката с фалшивите пари в България и да я ликвидираш.
- Емилио, това е много сериозна работа! - възкликна Виктор. Иначе си помисли, че беше вършил и по-тежки неща.
- Донът знае това - кимна дребосъкът- и поради тази причина ще бъде щедър. Естествено, че сам не можеш да свършиш цялата работа и ще си наемеш помощници. Цената е десет милиона долара.
Виктор се постара да не извика. Познаваше скъперническия нрав на дон Гатузо и просто не повярва на цифрата.
- Не знам... - проточи бавно той. - Работата не е лесна, наистина ще трябва да си взема помощници, а те също ще искат своя дял. Пък там има и военен конфликт.
- Още ли искаш, Викторио?- погледна го в очите дребосъкът.
- Знаеш, че не съм алчен - привидно обиден произнесе Виктор, - но....
- Отделно ще имаш половин милион за разходи - прекъсна го Емилио, - те не влизат в общата сума.
Виктор въздъхна тежко, но продължи да си мисли, че тази щедрост беше направо фантастична. Явно насъбралата се ярост на дон Гатузо към новата конкуренция вземаше връх над скъперничеството му.
- Добре, изнудвачо! - каза дребосъкът. - Ще имаш един милион за разходи, но нито цент повече! - отсече твърдо той.
- Е, това вече е друга работа - усмихна се Виктор. - Но имам въпрос.
Емилио не го изпускаше от поглед.
- Ако не успея да изпълня задачата или изпълня част от нея?
- Ще получиш само един милион без разходите.
Виктор изглеждаше замислен.
- Добре, приемам, но при едно условие.
- Слушам те.
- Ако изпълня задачата донякъде и бъда убит, единият милион да бъде изплатен на Джена. Ако изпълня всичко, но ме убият съвсем накрая, десетте милиона да бъдат дадени пак на нея.
- Съгласен съм - кимна дребосъкът, после се разсмя. - Изглежда мургавата красавица не е само управителка на скромното ти хотелче.
Виктор се направи, че не разбира за какво говори. Това разсмя още повече Емилио.
- И - добави собственикът на "Кътче от рая"- може би не е нужно да казвам, че са желателни коректни отношения между нас като партньори. Ако не е така, аз и моите приятели ще се ядосаме много.
- Обиждаш ни! - нацупи се дребосъкът.
Виктор знаеше, че въобще не ги обижда. Досега с него винаги постъпваха като изрядни платци, но беше дочул, че с някои други, изпълнители на по-дребни поръчки, не винаги са били особено коректни.
Италианците останаха на Каролините още един ден. На изпращане Виктор им каза:
- Предайте моите най-сърдечни поздрави на дон Гатузо и хиляди целувки за красивата му внучка Кристина.
- Тя ще се омъжва в началото на септември. Ако си изпълнил дотогава задачата и си все още жив - ухили се дребосъкът, - донът ще е щастлив да види теб и твоята управителка на сватбата.
- Искрени благодарности! - възкликна Виктор. - Женихът сицилианец ли е?
- Неаполитано! - изкриви физиономията си Емилио.
Виктор се разсмя. Беше му известно прословутото недоверие на сицилианците към неаполитанците.
След като гостите му си отидоха, той включи компютъра и известно време се разхожда из разни сайтове. После набра един телефонен номер.
Отсреща се обади мъжки глас.
- Как си, Шако? Чак тук ми мирише на чеснов сос за спагети - каза Виктор на френски.
- Мама миа! Вече си мислех, че екваториалният климат те е превърнал в ленивец - последва отговор също на френски.
- Как я караш?
- Пици, спагети, сосове - старая се да изпълнявам желанията на клиентите си - разсмя се мъжът отсреща.
- Дон Гатузо ми прати посредници.
- Емилио, нали? Чух, че имат някакви проблеми с конкуренцията.
- Точно по този повод. Приех задачата. Трябва ми помощта ти, още повече, че не говоря албански.
- Албански ли? Че на кой му е притрябвал този език?
- Ще се разправяме с албанци.
- Къде?
- Чувал ли си за Шар планина?
- Селото на майка ми е в подножието на Шар планина.
- Става въпрос за Шар планина в македонската част.
- Стига, бе! Че там има война в момента!
- Затова и парите са повече.
- Колко?
- Десет милиона.
- Десет милиона какво?
- Десет милиона долара, Шако.
- Дон Гатузо дава десет милиона долара!?- изрева гласът отсреща.
- И въобще не се пазари като друг път.
- Не мога да повярвам! Явно здравата губи от конкурентите!
- Е, съгласен ли си?
- За тази сума, приятелю, и преврат сред дяволите в ада ще организирам.
Виктор се разсмя.
- Трябва ми още един - каза той, след малко. - Мислех си за Люк.
- А, не! Люк мрази сицилианците. По-добре Руди.
- Къде е той сега?
- Продава коли в Хамбург.
- Дали ще се съгласи?
- И още как!
- Добре, ти ще го намериш. Точно след една седмица среща в Загреб, хотел "Адриатика". До скоро.
- До скоро, бойни друже.
Виктор се ухили и затвори телефона. Май Руди наистина беше по-подходящ от Люк. А за тази задача Шако беше направо незаменим. "Е, на работа!"- потри доволно ръце той.
Виктор Бенгстон беше швед или поне така мислеха повечето му познати. Но шведка беше само майка му. Малко хора знаеха, че баща му е хърватин, В края на Втората световна война младият тогава Дражен Николич напусна Хърватска. Или по-точно имаше причина да бяга. По време на хитлеристката окупация той взе активно участие в пронацистката усташка организация на Анте Павелич, която създаде Хърватската независима държава. Дражен, който тогава беше студент по медицина, получи офицерски чин от самия Павелич. В продължение на няколкото години, докато съществуваше Независима Хърватска, той се разправяше жестоко със сърби, черногорци, албанци, мюсюлмани цигани, комунисти и всички, които не бяха пронацистки настроени. Смяташе, че това е висша проява на патриотизъм и защита на националните интереси. Така смятаха и останалите му съмишленици.
След края на войната и идването на власт на Тито и комунистите на усташите не им оставаше нищо друго, освен да напуснат страната. Дражен се установи в Швеция. Ожени се за младата и красива пианистка Андрея Бенгстон и през 1952 година се роди синът им Томас. Десет години по-късно се роди и Виктор. Дражен дозавърши прекъснатото си медицинско образование и след време се превърна в уважаван очен специалист. Но това беше само едната страна от неговия живот. Разпръсналите се по цял свят последователи на Анте Павелич поддържаха много тесни контакти помежду си. Бяха се обединили с други единомишленици и непрекъснато ходеха по конференции, събрания и срещи. По същото време беше основана и Световната антикомунистическа лига, в чиито редици веднага се вляха бившите усташи. Още от малък Виктор и брат му слушаха от своя баща за Независима Хърватска, за това, че Тито е престъпник, както и всички комунисти и че един ден последователите на великия Анте Павелич ще вземат властта в страната и ще възстановят националната свобода на поробения от сърбите хърватски народ. От ранно детство Дражен Николич внушаваше омраза на своите синове към сръбските комунисти и въобще към комунистите по света. В дома им имаше снимки от периода на съществуването на усташка Хърватска, снимки на Дражен с Анте Павелич и немски офицери. Имаше и такива, правени в концлагерите. Бащата не се срамуваше да показва на синовете си снимки, на които позира пред купчина обезглавени човешки тела. Гордо завяваше, че така трябва да се постъпва с враговете и цитираше наръките на лидера Павелич. Една от тези наръки гласеше, че истински усташи са само тези, които могат с нож да извадят дете от утробата на майка си.
Андрея обаче не можа да изтърпи пронацистките речи на съпруга си и го напусна, когато Виктор беше на шест години. Дражен не й позволи да вземе момчетата, дори я заплаши, че ще я убие, ако се опита да го направи. Пианистката Андрея Бенгстон се омъжи за първата цигулка от оркестъра, в който свиреше и не потърси повече нито съпруга си, нито синовете си.
Отначало малкият Виктор не разбираше какво точно означават всичко, казано от баща му, но го заучаваше и повтаряше, както настояваше неговият родител. Освен това Дражен искаше синовете му да говорят добре хърватски. По-големият син Томас постепенно започна да копира баща си, дружеше с децата на други усташи имигранти, ходеше на сбирки на шведски неонацисти, цитираше наизуст "Моята борба" на Хитлер и говореше за ликвидирането на ненужни етнически групи. Доктор Николич много се гордееше с изявите на своя потомък.
В спомените на Виктор имаше една случка от 1969 година, когато беше седемгодишен. Честваше се десетгодишнината от смъртта на лидера Павелич в Мадрид. Последователите му от цял свят се стекоха в Испания. Дражен също заведе синовете си там и ги запозна със старите си другари. Някои мъже дори бяха облечени с усташките си униформи.
В началото на седемдесетте години усташите в имиграция се активизираха и предприеха редица действия срещу своите най-върли врагове - титовото комунистическо правителство. В този период беше нападнат югославски самолет, имаше и атентати срещу югославски политици, отишли на посещение в Западна Европа. Но най-големият планиран удар беше организирането на убийството на югославския посланик в Стокхолм през 1971 година. Поводът беше, че посланикът изпращаше доклади до ООН, в които обясняваше за организиране на терористични групи на живеещите в Швеция хърватски емигранти.
Участието на деветнадесетгодишния Томас Николич в убийството представляваше бойното му кръщение. В него участва и Дражен. Посланикът беше убит, но шведските власти заловиха терористите. Томас, баща му и още петима човека отидоха в затвора. Техните другари обаче не ги забравиха. След няколко месеца други трима терористи успяха да похитят шведски авиолайнер и поставиха условие затворниците да бъдат освободени. Полицията се съгласи да изпълни условието, но по време на операцията четирима затворници бяха убити, сред тях Дражен и Томас Николич.
Съратници на Дражен, живеещи в САЩ, се погрижиха за осиротелия му деветгодишен син. Виктор заживя в Чикаго в семейството на Марцел Небойшич. Марцел се ползваше с голям авторитет сред местните хървати. По време на Независимата Хърватска държава той беше дясната ръка на Анте Павелич и продължител на делото му. Беше заможен човек и осигури на момчето добър живот и образование, но и в неговия дом националсоциализмът доминираше.
Усташите в САЩ контактуваха с пронацисти от България, Румъния, Албания, Украйна и дори Русия. Всички те бяха емигрирали от собствените си държави след идването на власт на новите комунистически правителства. Страхуваха се да не бъдат съдени заради минали грехове. За тези хора смъртта на Дражен и Томас беше геройство и в лицето на Виктор те виждаха техен бъдещ последовател. Колкото повече обаче растеше Виктор, толкова повече патриотичните лозунги и приказките за свобода на родината му звучаха като анахронизъм. Думите на хората, говорещи за възстановяването на Велика Хърватска, Велика България, Велика Румъния, Велика Албания и Велика Украйна му се струваха празни и глупави. Записа се да учи електроника и като студент посети няколко социалистически страни. С изключение на Югославия хората от соцлагера живееха откъснато от останалия свят. Това също му се струваше смешно. Колко време една социална система, която се крепи на изкривените теории за равенство и братство между пролетариата, може да залъгва гражданите си, мислеше си той. В човешката цивилизация на този етап не можеше да има братство и равенство. Такова не е имало дори в първобитнообщинния строй. Самият факт, че хората се раждаха различно хубави и различно здрави вече говореше за различен житейски старт. А различията бяха и в социалната сфера, и в икономическата и в интелектуалното ниво между индивидите.
След посещението в Източна Европа у Виктор остана убеждението, че и тази изкуствено поддържана система няма да издържи дълго и ще се сгромоляса. Само няколко години по-късно предположението му се сбъдна.
Когато беше на петнадесет години, синът на Дражен Николич за първи път гледа филма "Денят на чакала", след това намери книгата на Форсайт и я прочете два пъти. Работата на Чакала го привличаше много повече, отколкото срещите с усташите от вече второ поколение, надутите шовинистични речи и желанието за героична изява, изразяваща се най-често в убийството на някой югославски политик. Двадесет и две годишният Виктор напусна университета и замина за Франция, записа се във Френския легион. Тук се научи да прави неща, които никъде другаде не можеше да научи. Когато излезе от легиона, мина на свободна практика. И други бивши легионери се захванаха със същото, но смелостта, хладнокръвието и интелигентността на Виктор го направиха лидер. Този бизнес отдавна беше пренаселен, но младият мъж успя да си извоюва място в него. Постепенно започна да получава поръчки, наемаше хора - свои бивши колеги и изпълняваше безупречно възложените задачи. Името му звучеше все по-авторитетно, а заедно с това нарастваше и тарифата му. Много скоро той се превърна в един от най-добре платените наемници в света. Имаше и още нещо. В началото един-двама поръчители се опитаха да го изпързалят с плащането и след това дълбоко съжаляваха за това. Виктор Бенгстон (прие фамилията на майка си) беше изключително отмъстителен към некоректните платци.
На тридесет и пет години реши да се оттегли от активна дейност. Вече се наемаше да изпълнява само много-много високоплатени задачи. Техни поръчители бяха най-вече хора от руската мафия. На Виктор му харесваше да работи с тях, бяха щедри и не се пазаряха като амбулантни търговци. Не можеше да разбере само безсмисленото им разточителство, изразено в изобилни пиршества в най-скъпите места по света и в демонстриране на материално благополучие по всевъзможни начини. Но същото се забелязваше и у всички нови соцмафиоти. Или, както казваше един негов приятел легионер:
- В човешката психика е заложено да се фукаш пред себеподобните с материални придобивки. Само че нашите мафиоти вече са изживели този период още през тридесетте и четиридесетте години. Тези новите от Източна Европа много дълго са били с вързани ръце и сега искат не само да се наядат, ами и да се посерат от преяждане.
След като реши да се оттегли, Виктор отиде на Каролинските острови. Мястото беше спокойно, природата великолепна, а хората дружелюбни. Малко преди това беше създадена независимата Федерация Микронезия. Той купи "Кътче от рая" и заживя тихо и приятно. Предишният собственик беше загинал при нещастен инцидент по време на гмуркане, а наследниците му не искаха да се занимават с хотела и затова го продадоха. Виктор му направи малък ремонт, пораздвижи рекламата и вече четири години се радваше на доста добра посещаемост. Тук завари и красивата Джена, беше рецепционистка. Направи я управител и искрено се зарадва, когато разбра, че се справя отлично с новата си длъжност. Беше умна и схватлива. Никога не я попита какви са били връзките й с предишния собственик, но не се съмняваше, че са били нещо повече от тези на работодател и служител. Малко представители на мъжкия пол биха могли да устоят на изкушенията на съвършената красота на Джена. Към тази категория спадаше и самият той. Момичето се досещаше с какво се занимава новият притежател на "Кътче от рая", но не задаваше въпроси, нито правеше истерични сцени, когато на Виктор му се налагаше да замине за по- дълго време. От своя страна, той се правеше, че не забелязва малките липси от приходите на хотела. Джена сигурно се опасяваше, че рано или късно може да му омръзне и затова осигуряваше старините си.
За четири години престой на Каролините Виктор установи добри отношения с местните политици, които не бяха чак толкова много на брой при стохилядното население на федерацията. Дори с един от четиринадесетте депутати бяха съдружници в малка преработвателна фабрика за морски продукти. Вече говореше и няколко меланезийски диалекта. Островитяните харесваха господин Бенгстон, той беше весел, контактен и не се надуваше, както правеха някои американски бизнесмени. Освен това построи детска градина и организираше тържества за малчуганите.
След седмица Виктор замина за Хърватска. Преди да се разделят, Джена го целуна продължително и каза:
- Знай, че съм тук и те чакам.