Топлата майска вечер накара хиляди парижани и гости на града да излязат на разходка. Хората усещаха приближаването на лятото и това ги правеше по-весели и щастливи. Улиците бяха оживени, неоновите реклами хвърляха разноцветни отблясъци във витрините, смехът и говорът се смесваха със звуците на автомобилите.
В един уютен ресторант, пресъздаващ атмосферата на тридесетте години, недалеч от Триумфалната арка, група мъже и жени надигаха чашите с шампанско и произнасяха тостове един след друг. Мъжете и жените бяха млади, на не повече от тридесет и пет - четиридесет години. Личеше си, че най-малко от час са започнали с тостовете.
Изправи се симпатичен мъж с разхлабена вратовръзка и огледа присъстващите.
- Скъпи колеги, искам да благодаря от мое име и от името на моя съдружник- посочи към мургав мъж на неговата възраст - Патрик Мансур за перфектната работа и да ви пожелая да изхарчите премиите си само за изключително приятни неща - изпи чашата си до дъно и седна.
Останалите бързо го последваха.
След него се изправи мургавият мъж с вид на североафриканец.
- Както каза моят съдружник и приятел Даниел Гашо, аз съм много доволен от работата на всички и пожелавам следващия път да получим двойно по-голяма поръчка.
Последваха аплодисменти и ново пресушаване на чашите.
Тази вечер Даниел Гашо и Патрик Мансур, собственици на фирма "Красив свят", занимаваща се със строителство, архитектура и дизайн и техните служители бяха много щастливи. Преди два месеца към фирмата се обърна виден парижки бизнесмен. Беше купил извънградска къща и смяташе да я подари на дъщеря си за предстоящата й сватба. Бизнесменът искаше тя да се преустрои изцяло. Къщата беше голяма и просторна, но занемарена и необитавана от дълго време. Всички архитекти, дизайнери, строители, техници и водопроводчици на фирмата се включиха в тази дейност. Зелените площи около къщата също бяха обновени. Бизнесменът остана много доволен и плати щедро за свършената работа. Това беше поводът служителите от "Красив свят" да празнуват. Някои от тях бяха вече и леко пияни.
- Стела, твой ред е за тост! - извикаха няколко човека.
- Нали вече произнесох и то два пъти! - вдигна ръце млада жена с тъмносин костюм.
- Отново! Отново!
Младата жена направи примирена физиономия и стана от стола.
- Дай нещо по-прочувствено! - чуха се гласове.
Жената, смеейки се, взе чашата си и тъкмо понечи да каже нещо, когато мобилният й телефон иззвъня. Извади апарата от чантата си и го доближи до ухото си. След секунда лицето й стана сериозно. Махна с ръка на колегите си и се запъти към терасата на ресторанта. Даниел Гашо я проследи с поглед.
През това време празнуващите от „Красив свят” започнаха да подканят русокосо момиче да произнесе тост. То се дърпаше, но най-накрая се съгласи.
Жената с тъмносин костюм излезе на терасата, държейки мобилния телефон до ухото си. Оттам се носеха звуците на популярната песен на "Бийтълс" "Жълтата подводница". След малко песента спря.
- Стела!
- Да, Керъл.
- Мога ли да говоря?
- Вече да.
- Има задача за теб. Заминаваш за Македония.
- За Македония! Очаквах мисия в Гвинея.
- Отлага се.
- Няма ли друг за тази задача?
- Трябва ни опитен човек. Управителният съвет избра теб. Срещата ни е утре в дванадесет на обяд. Ще успееш ли да се оправиш във фирмата?
- Да.
- До утре тогава.
- До утре.
Жената изключи телефона, сложи го на мраморните перила и се загледа към неоновите реклами на отсрещните магазини. Постоя няколко минути така, разкърши леко рамене и се запъти към колегите си. На лицето й отново имаше усмивка.
Служителите от фирма "Красив свят" празнуваха до полунощ, бяха последните посетители в ресторанта. После всички, кой повече, кой по-малко пиян, излязоха навън и започнаха да махат на минаващите таксита.
Младата жена хвана Даниел Гашо за ръкава.
- Искам да поговорим.
- Добре - каза той. Веселото му настроение беше изчезнало и въобще нямаше вид на пиян. - У нас или у вас ще отидем?
- Нека повървим - предложи жената.
- Знам какво ще ми кажеш - измърмори мъжът и стегна възела на вратовръзката си. Изглеждаше тъжен.
Двамата повървяха известно време мълчаливо, отминаха Триумфалната арка. Уличното движение беше намаляло.
- Даниел - започна жената, - налага ми се да замина, утре.
- Толкова скоро?- погледна я изпод вежди той и лицето му стана още по-тъжно.
- Да, налага се.
- За колко време?
- Не знам. Може би месец-два. Може и по-малко.
Отново замълчаха.
Двойка прегърнати младежи минаха покрай тях. Косите и на момчето и на момичето бяха оцветени в яркозелено.
Пред един магазин симпатично момиче пееше известни шансони и се усмихваше на минувачите.
- Този път няма да те питам къде отиваш - произнесе мъжът. - Знам, че няма да ми кажеш.
- Налага се, Даниел.
- И докога ще продължи това, Стела?- мъжът повиши глас. - Тази история се повтаря вече шест години. Не заслужавам ли поне някакво обяснение?
- Така сме се разбрали още от началото, Даниел.
Мъжът рязко спря, извърна се към жената и я хвана за раменете.
- Стела, нищо ли не означавам за теб?- извика той.
Някои от редките минувачи се обърнаха към тях. Момичето, което пееше шансони до близкия магазин, спря за момент и ги изгледа учудено.
Жената хвана подръка своя партньор и го поведе по улицата.
- Стига, Даниел! - каза тихо тя. - Няма нужда да правиш сцени. Нали сме приятели?
- Мислех, че сме нещо повече от обикновени приятели - промърмори мъжът с клюмнала глава.
Повървяха така стотина метра.
- Стела - забави ход той, - нека да прекараме тази нощ заедно!
Жената не отговори и продължи да върви.
- Аз ще дойда при теб - каза след малко тя.
Лицето на мъжа леко се просветли. Бързо се запъти към едно спряло такси и отвори вратата. Жената го последва. Винаги когато отиваше на мисия, тя си мислеше, че вижда за последен път своя бивш състудент, настоящ работодател, приятел и любовник Даниел Гашо.
Рано сутринта на другия ден младата жена се качи в тъмночервено рено и потегли на юг от Париж. Отиваше на срещата с Керъл.
Тридесет и пет годишната архитектка Стела Уикмън беше една от най- добрите агентки на фондация "Прогрес" и не случайно Управителният съвет избра точно нея. Почти половината си досегашен живот беше посветила на фондацията. Беше англичанка, но преди шест години започна работа в парижката фирма "Красив свят". Както колегите й, така й собствениците, французинът Гашо и алжирецът Патрик Мансур, много я харесваха и бяха доволни от работата й.
Правеше впечатление на добър професионалист с оригинални хрумвания. Само дето понякога излизаше в неплатена отпуска, която тя наричаше творческа ваканция.
Никой обаче от колегите на Стела Уикмън не знаеше, че тя е родена в България. Истинското й име беше Ралица Кондова. Ралица и родителите й (нямаше други братя и сестри) живееха съвсем обикновен живот на средностатистическо българско семейство в тогавашната социалистическа обстановка. Момичето беше най-напред чавдарче, после пионерче и накрая стана комсомолка. Учеше се добре, наизустяваше повелите на Партията и партийните вождове и ги цитираше, когато е необходимо. Рисуваше много добре и мечтата й беше да стане архитект. Всичко вървеше нормално до смъртта на баща й. По време на работа строителният инженер Велизар Кондов падна от скелето на недостроена сграда и почина.
Петнадесетгодишната Ралица и майка й останаха сами. Няколко месеца по-късно почина и дядо й. Остави голяма къща близо до София. Единствените наследници на този имот бяха двамата му синове - бащата на Ралица и неговият брат. Майката и момичето нямаха претенции да живеят в голямата къща, разполагаха с двустаен панелен апартамент и той им стигаше. Очакваха, че другият брат ще иска да се настани в къщата. Единствено се надяваха на неголямо парично обезщетение, което да ги подпомогне финансово. Странно, но чичото на Ралица прояви изключителна алчност. Той също имаше един син, малко по-голям от нея и се надяваше да получи целия имот на свое име. За обезщетение не можеше и дума да става. Когато вдовицата обясни, че все пак е редно да получи някаква сума, още повече, че дъщеря й е ученичка, чичото не искаше и да чуе за това. Той беше партиен секретар в един завод, имаше солидни връзки и заплаши Ралица и майка й, че ще ги унищожи, ако потърсят правата си по съдебен ред. Въпреки заплахите, вдовицата заведе съдебен иск. Чичото спечели делото, но това, че майка и дъщеря се опълчиха срещу него, го озлоби и той реши наистина да ги унищожи, както им обеща. Успя. Съвсем скоро те загубиха собствения си панелен апартамент. Причината да го отнемат беше, че им е даден неправомерно от общината като на крайнонуждаещи се преди години. Двете жени отидоха на квартира и животът им стана по-беден. Майката на Ралица беше зъболекарка. В поликлиниката, където работеше, се появи обява за набиране на медицински кадри за Нигерия. Много желаещи нямаше, защото ситуацията в африканската страна не беше от най-спокойните, но вдовицата не се поколеба. Обещаваха й добра заплата, а и имаше възможност Ралица да ходи на училище там. Заминаха за Нигерия и бързо се приспособиха към топлия климат. Майката започна работа в хубава болница, а момичето ходеше в английско училище и от ден на ден придобиваше все по-добро произношение. Това продължи около година и половина, но политическият климат в африканската държава не се подобряваше. Отделни фракции и кланове непрекъснато воюваха помежду си и престрелките и бомбените взривове станаха нещо обикновено. Някои от политическите групи се отнасяха враждебно към работещите там чужденци и това накара хората да започнат да напускат Нигерия. Един мароканец, колега на майката на Ралица, успя да й издейства място в болница в Мароко. Но докато подготвяше документите си за преместването, нещастието се случи. Зъболекарката Мария Кондова беше улучена от случаен куршум по време на улична престрелка. Жената се прибирала от работа.
Осиротялото седемнадесетгодишно момиче не искаше да остава тук, но не искаше и да се връща в България. Зъболекарят мароканец и неговата съпруга, която беше педиатър в същата болница, го взеха под своя опека. То се съгласи да замине с тях за Казабланка. Трите деца на мароканското семейство бяха вече женени и след смъртта на българската им приятелка, те приеха дъщеря й като свое дете.
По същото време обаче летището в Лагос беше затворено и Ралица и мароканците се отправиха с кола към съседната държава Камерун. По пътя ги спряха група униформени мъже, разделиха момичето от семейството и ги откараха на различни места. Ралица мислеше, че това е недоразумение, прекалена подозрителност на определена политическа фракция и дори когато я затвориха в някаква сграда, очакваше всеки момент да й се извинят и да я освободят, за да продължи със своите нови опекуни към Мароко.
Остана затворена цяла седмица. С нея имаше и други жени - бели и африканки. Една вечер в сградата нахълтаха двадесетина униформени мъже и я отведоха заедно с още няколко затворнички.
Ралица се зарадва, мислеше си, че най-накрая всичко се е изяснило и ще я освободят. Дори попита един от войниците дали мароканският зъболекар и съпругата му вече я чакат. Той само я изгледа намръщено. Откараха ги в някаква къща и тук седемнадесетгодишната Ралица беше изнасилена, бита и изтезавана.
Когато дойде в съзнание, видя, че е нощ и че се намира в непозната безлюдна местност. Около нея се валяха нахвърляните тела на другите затворнички. Много от следващите събития се губеха в паметта й или й се струваше, че са се случили с друг човек, а тя само е наблюдавала. Някакви хора откриха изтезаваните жени. Но Ралица не си спомняше кога точно стана това - дали след няколко часа, дали на другия ден или след седмица. Събуди се в чиста стая, лежеше в легло и беше покрита с бели завивки, които миришеха много приятно. Дойдоха двама мъже и една жена, усмихваха се мило и й задаваха разни въпроси. Не си спомняше какви точно бяха въпросите, спомняше си само, че говореха на английски. След седмица, след две или може би след месец започна да се чувства по-добре, тялото не я болеше вече толкова и раните по обезобразеното й лице бяха започнали да заздравяват. При нея отново дойдоха двамата мъже и жената. Сега вече забеляза, че жената е американка, в английският на мъжете се чувстваше известен акцент.
Казаха й, че работят към ООН, попитаха я дали иска да се върне в България. Ралица каза, че не иска. Попитаха я какво иска да прави, каза им, че иска да учи архитектура. Попитаха я дали иска да живее в САЩ и дали иска да си смени името.
Момичето се съгласи. Попитаха я как иска да се казва и тя отговори Стела Уикмън.
Стела се казваше най-добрата й приятелка, а Уикмън беше фамилията на любимата й учителка. Така Ралица Кондова стана Стела Уикмън и замина за Чикаго. По-късно разбра, че униформените мъже, които я отвлякоха, са убили мароканското семейство, обвинили ги в шпионаж.
Стела учеше в колеж по архитектура и дизайн, живееше в хубаво общежитие и получаваше добра стипендия. Но след случката в Нигерия, тя се промени. Стана подозрителна към хората, трудно се сприятеляваше и носеше у себе си неудовлетвореното желание за мъст. Записа се в курсове по бойни изкуства и понякога треньорът се чудеше на упоритостта й, с която отработваше техниките на боя. Почти цялото си свободно време младото момиче прекарваше в тренировъчната зала и с часове повтаряше едни и същи детайли. Искаше да ги усвои безупречно.
Веднъж, след тренировка, при нея дойде елегантна жена с красива прическа и я заговори. Жената говореше мило, имаше приятен глас и за първи път от много време младото момиче изпита симпатии към някого и го допусна по-близо до себе си. Тази жена беше Керъл Хейлс. От известно време тя проучваше студентката по архитектура и стигна до извода, че озлобеното момиче, след известно обучение, може да се превърне в отличен агент на фондацията. Стела не само прие, тя беше във възторг, че ще участва в организация, която се бори за повече справедливост в света.
Начинаещата агентка показа много добри резултати по време на обучението.
След това й направиха пластична операция. Сега дори и родната й майка, ако беше жива, нямаше да може да я познае. Стела замина за Лондон и там взе бакалавърска степен. Английският й вече имаше перфектно произношение. По това време младата агентка изпълняваше доста рисковани операции. Наложи се да се премести в Париж и наред с работата във фондацията учеше и за магистърска степен. Тук се запозна с Даниел Гашо и Патрик Мансур. Тримата бяха колеги. След като завършиха, Даниел и Патрик основаха своя фирма и работата им потръгна добре.
Стела се върна в Лондон, ходеше на мисии, но много й се искаше да работи като архитект. Сред агентите имаше хора с най-различни професии, дори танцьори на степ и един известен холивудски сценарист. По принцип, фондацията обезпечаваше финансово много добре своите членове, но повечето агенти искаха да упражняват професиите си. Някои от тях работеха на места, където фондацията имаше симпатизанти и така можеха по-лесно да отсъстват, без да дават обяснения.
Отначало Стела работеше в голяма строителна фирма в Лондон. Работодателят й беше симпатизант на фондацията. Но преди шест години младата жена реши да се премести в Париж при бившите си колеги. Още от студентските години Даниел не беше безразличен към нея и тя успя да го убеди, че понякога ще й се налага да отсъства. Останалите служители приемаха неплатените й отпуски като творческа ваканция или някаква форма на ексцентричност. Другият съдружник, Патрик Мансур, също не задаваше въпроси, фирмата не губеше нищо от временните отсъствия на Стела. Иначе той беше много доволен от работата й. Управителният съвет на фондацията също прие този вариант. Но при последните няколко мисии Даниел започна да проявява ревност. Междувременно те бяха станали любовници и той може би се надяваше на нещо повече от това. На няколко пъти спомена за женитба и семейство, но Стела все още се справяше с тези негови блянове. Харесваше Даниел, но беше посветила живота си на фондацията. Искрено се надяваше той да срещне подходящата жена и да се ожени за нея.
Някога Стела беше омъжена, но Даниел естествено не знаеше за това. Като съвсем млада агентка тя получи задача да се внедри сред организаторите и състезателите на Формула 1. Фондацията имаше сведения, че някой от хората там се занимава с мрежа от скъпоплатени проститутки, които след време изчезваха.
Проститутките се набираха сред безбройните красавици, които съпътстваха всяко състезание. Стела започна да се разхожда оскъдно облечена из пистите като останалите момичета, висеше по вратовете на пилотите и разливаше шампанско след всяка победа. Не мина много време и тя намери отговор на загадката. Един от състезателите, който не беше от най-добрите, но пък жълтите вестници го определяха като най-сексапилния пилот на десетилетието, прилъгваше красавиците и за всяка от тях получаваше тлъста комисионна. Попаднали в публичния дом, момичетата бяха предлагани на изключително платежоспособни мъже. Сред посетителите имаше и политически фигури. След време, когато омръзваха на клиентите, момичетата биваха продавани на по-ниско ниво и така, докато стигнат до някой долнопробен бардак или бъдат пребити от поредния си сводник. Фондацията, с помощта на Стела, успя да разбие мрежата. По-паметливите сигурно помнеха, че през лятото на 1986 година Западна Европа беше разтърсена от пикантни скандали. Всеки ден в пресата излизаха истории за скъпоплатени публични домове, посещавани от изтъкнати обществени фигури. В този период приключиха и някои политически кариери.
По време на тази мисия Стела се запозна с един от конструкторите в отбора на "Ферари". Той не беше свързан с мрежата. Младото момиче се влюби в него. За разлика от повечето мъже на пистата, които се занасяха с красавиците, Луис толкова се вглъбяваше в работата си, че забравяше всичко наоколо. От "Ферари" бяха оценили професионализма му. След изпълнението на мисията двамата се ожениха.
От фондацията я посъветваха да му каже с какво се занимава, но тя все още не се решаваше. Луис така и не разбра каква всъщност е младата му съпруга. Бяха женени едва от месец, когато той загина при изпитанието на нов модел двигатели. Стела не се омъжи повторно. От този момент нататък тя отдаде цялата си енергия на фондацията. Но май всичките й останали колеги правеха така. Както казваше Керъл: "Трябва да има и доброволци като нас, за да бъде земята малко по-приятно място за живеене."
Прякорът Жълтата подводница дойде след една мисия в Северна Европа.
Стела и партньорът й бяха разкрити, малко преди да изпълнят задачата си. Наложи им се бързо да се изтеглят. Противниците явно бяха предвидили този ход и отрязаха всичките им пътища, или почти всичките. Единствено можеха да се измъкнат по вода. Но беше зима, а вълните на Балтийско море през този сезон понякога представляваха доста страховита гледка. Стела реши да рискува, още повече, че партньорът й беше сериозно ранен и на нея й се налагаше да го влачи. Оглеждайки се край малкото заливче, агентката не откри нищо друго освен смешна лодка, боядисана в жълто с надпис "Жълтата подводница". Младата жена никога не разбра дали нейният собственик е фен на "Бийтълс" или има просто ексцентричен вкус, но благодарение на смешната лодка тя и партньорът й останаха живи. Оттогава във фондацията започнаха да я наричат Жълтата подводница, тя не се обиждаше. И други нейни колеги се бяха сдобили с подобни забавни прякори, повечето по време на мисии. Имаха дори един с прякор Зайчето Бъни. Беше се облякъл с такъв костюм, за да проникне на разследваната територия - увеселителен парк, чиито собственици изпираха огромни суми от кражби на скъпоценности.
Колкото и да беше опасна работата на агентите, никой не можеше да отрече, че в нея имаше и не малко комични моменти.
- Не мога да повярвам! - вдигна ръце Стела. - Откъде македонците ще имат ядрено оръжие?
- Проучвателите са почти сигурни - поклати глава Керъл.
Преди половин час двете жени се срещнаха и Хейлс предаде инструкциите на Управителния съвет. Говориха още два часа. Най-накрая Керъл погледна към Стела и попита:
- Как си с българския, имаш ли акцент?
- Старая се да нямам, упражнявам се от време на време.
- Добре, всъщност не е задължително да говориш перфектно. Ти си журналистка на свободна практика, обикаляш различни региони по света, изследваш социалната среда, народопсихологията на хората и разни такива неща. Член си на Кралското географско дружество. Преди половин година си започнала да учиш български и македонски, искаш също да научиш и сръбски. Смяташ да поживееш известно време на Балканите, за да опознаеш местните нрави. - Стела понечи да каже нещо, но Керъл й направи знак с ръка. - Знам, че македонският език звучи малко по-различно от българския. Разполагаш с няколко дни до заминаването, ще се поупражняваш. А, щях да забравя! - Хейлс извади две книги. - Написала си ги по време на пътешествията си.
Стела погледна книгите. Едната се казваше "В сърцето на Индия" и на задната корица имаше нейна снимка. Беше облечена с панталон и риза цвят каки и носеше характерната за изследователите на топлите страни шапка с твърда периферия. Недалеч от нея се виждаше слон. На снимката на другата книга беше застанала сред група усмихнати африканци, а оскъдно облечено момиченце я държеше за ръката. Тази книга носеше заглавието "Да обикнеш черния континент". Макар снимките да изглеждаха изключително достоверни, младата жена не си спомняше да се е фотографирала точно в такива пози. Иначе познаваше Африка по-добре от собствената си родина. В Индия също беше пребивавала няколко пъти.
- Е?- погледна я въпросително Керъл.
- За пореден път съм изумена. Джими наистина е магьосник на фотомонтажите. А съдържанието?- разгърна тя едната книга.
- За съдържанието не се притеснявай. Това са различни компилации, някои от тях дори не са публикувани на най-говоримите европейски езици. Вече има вкарани данни за теб във всички информационни сайтове в Интернет.
Стела погледна предговора на едната книга. Там пишеше, че младата английска писателка, журналистка, пътешественичка и изследователка Стела Уикмън обикаля света и търси сюжети за своите книги. Освен английски тя говори още френски, испански и малко португалски. Преди година е заявила, че ще започне да учи и някои балкански езици, защото този район й се струва много привлекателен и би искала да напише книга за живота в тази част на земното кълбо.
- А с албанския как ще се оправя?- остави книгите Стела.
- За това ще се погрижи Ванеса.
- Ванеса ли?- учуди се младата жена.
- Не знаеш ли, че след като е избягала от мъжа си, тя е живяла с един албанец в Германия? От него го е научила.
- Наистина не знаех - поклати глава Стела. - А друг кой ще дойде?
- Артър. Всъщност Артър и Ванеса ще са нещо като влюбена двойка. Тя ще е преподавателка по английски в Скопския университет, а той ще преподава политология в Американския университет в Благоевград. Тъй като са влюбени, ще се виждат през уикендите, разстоянието между двата града не е голямо. Те вече заминаха за Балканите.
- Ванеса и Артър не са най-подходящата двойка, но.... - Стела се изсмя. - Ако не се удушат взаимно, може и да си изиграят ролята.
Керъл също се засмя.
- Има и друго - каза тя. Младата жена я погледна. - Аз и Раул също може да се включим, ако нещата станат прекалено сериозни.
- Ти и Раул? Като майка и син ли? Че вие не си приличате!
- Не като майка и син. - Керъл замълча и после добави, смеейки се:- Като любовници.
Стела отвори широко очи.
- Госпожо Хейлс, какво означава това?
Керъл й намигна закачливо и каза с предвзет глас:
- Аз съм богата вдовица, която има слабост към по-млади мъже и обича да ходи на пътешествия с тях.
Двете прихнаха.
Говориха до вечерта. Преди да се разделят, Керъл погали Стела по бузата и каза:
- Пази се, моето момиче!
- Керъл - погледна я младата жена, - ако се случи нещо с мен, погрижи се за Изабел.
- Стига, Стела! - Керъл махна с ръка. - Нищо няма да се случи с теб! Сама ще се погрижиш за Изабел.
После се прегърнаха и госпожа Хейлс си тръгна.
Керъл обичаше Стела като своя дъщеря. Тя беше това, което не станаха нито родният й син, нито внуците й.
Един ден, преди да замине за мисията, Стела отиде в Руан и позвъни на вратата на голяма сграда, боядисана в бледожълто. Отвори й жена с очила, облечена в строг сив костюм.
- Добър ден, госпожо Уикмън - каза жената с почти незабележими нюанси на приветливост. - Изабел ви очакваше малко по-късно.
- Да не би да попречих на заниманията?- попита бързо Стела.
- Щом вече сте тук... Изабел е в стаята за репетиции, упражнява се.
Жената отвори малко по-широко вратата и пропусна посетителката покрай себе си.
Стела тръгна по дългия коридор, спря се пред една врата и се заслуша. Отвътре се чуваше музика. Натисна леко дръжката и влезе.
Момиче със светла коса седеше пред черния роял и свиреше.
Стела направи няколко стъпки напред и се заслуша. Момичето спря да свири и завъртя глава. Широко отворените му очи бяха безизразни. Беше сляпо.
- От ден на ден свириш все по-хубаво, Изабел! – въодушевено извика младата жена.
- Стела!
Момичето стана от стола и с разперени ръце, пристъпвайки бавно, тръгна напред. Стела го пое в прегръдките си и го разцелува.
- Толкова се радвам, че дойде! - говореше развълнувано момичето.
- И аз много се радвам да те видя!
- Ще ходим ли това лято на море?- попита нетърпеливо Изабел.
- Разбира се, че ще ходим само че малко по-късно. Може би през август.
- Чак през август! - смръщи се леко момичето.
- Е, тогава морето е най-хубаво - погали го по главата Стела. Помълча малко и продължи:- Известно време ще бъда заета и може би другата седмица няма да се видим.
- А по-другата?- прекъсна я Изабел.
Младата жена прехапа устни, но отговори:
- Сигурно и по-другата няма да успеем да се видим. Работата, с която ще се захвана, изисква малко повече време.
- А-а-а-а, ясно! - направи физиономия момичето. - Даниел сигурно пак е намерил някакъв много апетитен обект, нали?
- Ами...нещо такова - измърмори Стела и бързо продължи:- А какво ще кажеш за един обяд в нашия любим ресторант, после може да отидем в лунапарк?
Изабел се хвърли на врата й.
- Ти си най-прекрасната осиновителка!
- Кой ще иска разрешение от госпожица Бутьой, за да те пусне?
- Ти естествено! - каза убедено момичето.
- Щом се налага... - въздъхна дълбоко Стела.
Госпожица Бутьой беше жената, която я посрещна. На нея никак не й харесваше, когато в делнични дни, по време на занятията, й се налага да дава разрешение за излизане на своите питомци. Нарушаваше се дисциплината в пансиона. Стела обаче вложи всичкия си чар и красноречие, за да я убеди.
Накрая строгата възпитателка все пак отбеляза:
- Изабел трябва да се прибере не по-късно от пет часа следобяд, защото утре има контролно по литература.
- Разбира се, госпожице Бутьой - усмихна й се мило Стела, а наум я нарече "злобен Цербер".
След второто парче шоколадова торта Изабел се отпусна назад и каза:
- Ще се пръсна!
- Май и аз - допълни Стела.
Двете се засмяха.
- Искам да ти споделя една тайна, но на никого няма да казваш - момичето се наведе напред към масата.
- Твоята тайна ще си отиде заедно с мен.
Изабел помълча малко и се наклони още напред.
- В нашия клас има едно момче, казва се Жерар. Той ме целуна.
- Така ли! - привидно строго възкликна младата жена.
- Всъщност целуна ме няколко пъти - каза бързо момичето и се изкикоти в шепа.
- Изглежда госпожица Бутьой не си върши достатъчно добре работата! - отново привидно строго възкликна Стела. - И за какво аз и другите родители плащаме толкова висока такса, а? В този пансион се вършат изключително неморални неща и аз съм длъжна да взема мерки!
Изабел се заливаше от смях. Стела също се разсмя.
- Жерар е мило момче и мирише много приятно - каза момичето, след като се успокоиха. На бузите му се бяха появили две розови петна.
Младата жена взе ръката му в своята.
- Изабел, ти вече си на седемнадесет години - усмихна се тя, стараейки се гласът й да не затрепери. - Освен това си и много красива и сигурно десетки момчета ще ти се обясняват в любов. Бъди разумна и слушай сърцето си. - Стела спря и премигна няколко пъти с очи. - Ще съм безкрайно щастлива, ако си намериш добър приятел.
Изабел я слушаше със сериозно изражение на лицето.
- Аз вече се запознах с родителите му. И те са много мили. Баща му работи в застрахователна фирма, а майка му е учителка по химия. Запознах се и с по-малкия му брат. - Замълча и добави тъжно:- Той не е сляп.
- А мен ще ме запознаеш ли с Жерар?- побърза да каже Стела.
- Да, непременно. Още следващия път, като дойдеш. Аз непрекъснато му говоря за теб.
- И какво толкова му говориш за мен?
- Че си най-страхотната майка-осиновителка - прегърна я Изабел.
- Ще го попитам дали точно така си казала.
След ресторанта двете се разходиха из града, отидоха в лунапарк, качиха се на влакчето на ужасите и в пет часа и десет минути позвъниха на вратата на пансиона. Госпожица Бутьой погледна демонстративно часовника си, направи кисела физиономия, но нищо не каза. Стела и Изабел се прегърнаха за последно и масивната врата се затвори след момичето.
Младата жена постоя още малко пред сградата, качи се в колата си и потегли.
Преди седем години Стела получи задача за Гватемала. Имаха сведение, че един местен бизнесмен, който се опитваше да прави и политическа кариера, притежава огромни лаборатории за производство на наркотици. Информацията се оказа вярна. Бизнесменът се представяше за честен и милеещ за родината си патриот. Наркотиците му носеха милиони долари печалба. Мисията на Стела и колегите й не беше никак лека. Бизнесменът проявяваше крайна подозрителност, не допускаше хора до себе си и винаги ходеше с десетина бодигардове. Все пак успяха да го притиснат и се завърза престрелка между агентите на фондацията и неговите хора. Стела и колегите й се справиха. Но в една от многото стаи на огромната му къща откриха десетгодишно момиче. То се свиваше в един ъгъл, треперещо от страх, а безжизнените му очи се въртяха във всички посоки. Оказа се, че това е дъщерята на бизнесмена, който ликвидираха. Майката на момичето била американка, дошла в страната на екскурзия и така се запознали с бащата на Изабел. Тя естествено не знаела с какво се занимава мъжът, пленил сърцето й. Истината дошла наяве едва, след като се оженили и тя вече била бременна. Съпругът й не я пуснал да се върне в САЩ, а след раждането на детето, я държал заключена в къщата. Жената умряла от свръхдоза наркотик, когато Изабел била на година и половина. Но детето естествено не знаеше това. Бяха му казали, че майка му е починала при нещастен случай. То също не знаеше и с какво се занимава баща му. Мислеше си, че е най-обикновен бизнесмен и политик.
Стела осинови момичето. Най-напред то живя с нея в Лондон, след това се преместиха във Франция. Записа го в пансион за незрящи деца в Руан и всяка седмица двете се виждаха и прекарваха чудесно, ваканциите ходеха на екскурзии. Понякога с тях отиваше и Даниел. Стела не се сърдеше, че Изабел я нарича по име. Момичето веднъж й обясни, че я нарича така не защото не я обича достатъчно, а защото я чувства като своя по-голяма сестра. То знаеше, че неговата осиновителка е много заета архитекта.
Още преди години Изабел прояви своя музикален талант и вече свиреше прекрасно на пиано. Освен това пееше и много хубаво.
Всеки път, когато отиваше на мисия, Стела поръчваше на Керъл да се погрижи за момичето, ако нещо се случи с нея.