В края на Тетово, преди разклона за курорта Попова шапка, се намираше сградата на радио "Алис". Беше на три стажа, боядисана в бледожълто. Отзад имаше дълга едноетажна пристройка. Отдалеч се виждаха стърчащите към небето две огромни антени.
Много хора предпочитаха да слушат радио “Алис”. Без прекъсване, двадесет и четири часа в денонощието, по него звучеше музика. Освен това не обременяваше слушателите с информация за нови сражения, убийства и смърт. На всеки кръгъл час се съобщаваха само кратки новини. "Алис" наблягаше повече на викторините и игрите, непрекъснато се раздаваха награди, разказваха се вицове и пикантни истории от живота на световните шоу звезди, канеха се известни личности, имаше дори предаване за запознанства между слушателите. Съществуваше обаче един проблем, радиото успяваше да обхване само северозападната част на страната. В този регион то беше най-слушаното радио. Неговият шеф - младият и талантлив журналист Сашо Марковски, започнал кариерата си в македонската телевизия, успя за кратко време да превърне "Алис" в номер едно сред всички останали радиа в района, където имаше обхват.
Луксозна кола със скопска регистрация премина през Тетово, отправи се към радио "Алис" и спря пред централния вход. Излязоха Шенол Муши и бодигардът му. Бодигардът остана около колата, а Шенол тръгна към сградата. Портиерът любезно отвори вратата и каза:
- Очакват ви, господин Муши.
Говореше на македонски.
Албанецът кимна мълчаливо и се качи на втория етаж.
Навсякъде, с ненатрапчива сила на звука, се чуваше радиостанцията. В момента вървеше някаква викторина, в промеждутъците между въпросите на водещия и отговорите на слушателите звучеше музика.
Шенол спря пред масивна дъбова врата, почука и внимателно натисна дръжката. Влезе в просторна стая с размерите на средноголяма гарсониера. Прозорци имаше на две от стените. От единия се виждаше Тетово, а от другия върховете на Шар планина. В стаята не беше горещо като навън, защото климатикът поддържаше постоянна температура. Заради изолацията, тук не се чуваше предаването по радиото.
Шенол премина по дебелия килим и седна на едно кресло. На съседното седеше Коста Петковски. Между тях беше поставена малка, красиво изработена дървена масичка.
Албанецът и македонецът гледаха към мъжа, облегнал се на бюрото пред тях.
- Как сте могли да допуснете това? - попита той ядосано. - Двеста килограма хероин на вятъра! Давате ли си сметка колко големи са загубите?
Мъжът беше дребен, имаше жълтеникаворъждива, на някои места сивееща на цвят коса. Човек трудно би определил възрастта му - шестдесет и пет, седемдесет, а може би и над седемдесет. Говореше македонски с акцент.
Шенол и Коста мълчаха.
- Не плащате ли достатъчно на полицията и на митничарите? И защо решихте толкова голяма пратка да мине през Черна гора, като можеше да се транспортира през Албания. Хайде, слушам ви! - той размаха нетърпеливо ръце.
- Ами, за нас това също е неочаквано - започна предпазливо Коста. - Оказа се, че са сменили хората от нашата смяна, имаше нови служители на пристанището и те решили да направят добро впечатление пред...
- Нови служители! - прекъсна го мъжът. - Вие да не сте начинаещи! При всяка подобна пратка, дори и по-малка, сте длъжни да правите проверка по веригата. В противен случай се получават такива гафове! Понеже е за първи път, ще ви удържа седемдесет процента, но ако има следваща подобна случка, просто нищо няма да получите.
Той отиде до прозореца с изглед към Шар планина. В ръката си държеше мобилен телефон.
- Господин Кармак - обади се Шенол, - понякога се случват и такива неща. Все пак, подобни инциденти не са честа практика. Обещавам да бъдем още по-предпазливи.
Хора, които познаваха Шенол Муши, сигурно много биха се изненадали, ако го видеха в този момент. Безцеремонният и вечно свъсен албански бизнесмен, необичащ контактите с медиите, сега изглеждаше неузнаваемо благ. Суховатото му лице дори беше размекнато от угодническа усмивка.
Дребният мъж гледаше мобилния си телефон и натискаше копчетата по него. После отиде до компютъра на бюрото и впери поглед в екрана му.
- Добре, това ви беше за урок - каза вече по-спокойно той. - Какво става с парите от България?
- Кондов обеща, че ще са готови до два дни - отговори Коста. На неговото лице също се забелязваше угодническа усмивка. - Двамата с Шенол ще отидем лично да ги поемем от границата.
- Не е задължително да ходите двамата - каза мъжът и отново се вгледа в мобилния телефон. - Да отиде само един от вас, другият ще наблюдава лабораториите. Освен това ми се струва, че в Косово се опитват да припечелят нещо допълнително. Дочух, че правят опити да влязат във връзка с корсиканците. Ако е истина, ще има тежки последствия за тях.
- Да, господин Кармак - кимна послушно Коста. - Ще проучим дали тази информация отговаря на истината, но си мисля, че е само слух. Косовците са много лоялни с нас.
- Ще видим - завъртя глава мъжът и добави: - Свободни сте.
Шенол и Коста се надигнаха от креслата и тръгнаха към вратата.
- А, има и още нещо! -спря ги гласът на Кармак. Двамата се обърнаха едновременно към него. - Шенол, нека момчетата от фронта да спрат малко със сраженията и вземането на заложници. Сега се водят преговори, да изчакат два-три дни.
- Ще им предам, господин Кармак - каза албанецът.
- Добре, свободни сте - махна с ръка мъжът и отиде до бюрото. Гледаше ту мобилния телефон, ту екрана на компютъра.
Коста и Шенол излязоха от сградата мълчаливо и се насочиха към паркинга. Качиха се в колите си и потеглиха. Не размениха нито една дума, само за кратко се погледнаха, преди да се разделят.
Виктор и Шако бяха спрели пред едно малко кафене в края на Тетово. Оттук се откриваше гледка към главния път. Седяха в колата и пиеха безалкохолно. Климатикът работеше и прозорците бяха вдигнати. Наближавайки обяд, температурата навън се покачваше с всеки изминал час и надхвърляше тридесет градуса над нулата. На пластмасовите столове пред кафенето седяха двама възрастни албанци с характерните плетени шапки на главите. Пиеха кафе, пушеха и не проявяваха никакъв интерес към Виктор и Шако. Отначало полюбопитстваха, като видяха колата с чужда регистрация. После разбраха, че мъжете вътре не са македонци и загубиха интерес към тях.
- Какво толкова правят в това радио и то двамата? - каза Виктор и потърка челото си.
- И аз се опитвам да разбера, откакто съм тук - погледна през задното стъкло Шако и усили климатика до последно. - Интересното е, че ходят все заедно.
- Радиото е собственост на македонец. Донякъде приемам Петковски да ходи там, но Муши.
- Нали са приятели - усмихна се Шако.
- Приятели, приятели, но народите им воюват в момента.
- Това е още едно доказателство, че мъжкото приятелство е вечно, не се влияе от етнически, социални, политически и разни други фактори. Спомняш ли си, че през осемдесет и пета Швеция и Италия си развалиха отношенията заради някаква сделка. Ние обаче си останахме приятели с теб.
- Нашето е друго! - махна с ръка Виктор. - Пък и ти си толкова италианец, колкото и съм аз швед.
- Е, как! - учуди се Шако.- Аз имам италиански паспорт, ти шведски.
- Това е така само защото на този етап от развитието на цивилизацията, всеки индивид трябва да е гражданин на някоя държава. Ние с теб, приятелю, отдавна сме станали граждани на света.
- Ами, защо не станеш гражданин на Македония тогава или...или на Сомалия, например?
- С годините започваш да издребняваш! - погледна го с насмешка Виктор.
- Ето ги! - оживи се изведнъж Шако.
По пътя за Скопие премина луксозна кола.
- Изчакай и другия и тогава потегляй! - каза Виктор. - Знаем Петковски къде ще отиде. Ще се опитаме да проследим Муши, този път може да ни покаже ахилесовата си пета.
Шако остави пластмасовата чаша в поставката до волана, надигна слънчевите си очила и разтърка слепоочията си с две ръце.
- Главата ме заболя изведнъж, сигурно е от горещината. Ще караш ли ти?
- Добре - съгласи се с неохота Виктор. От близо час и той не се чувстваше много добре. Все едно менгеме стягаше черепа му. Довечера щеше да опита да се излекува с водка и портокалов сок, най-доброто средство срещу неприятно главоболие.
Двамата мъже размениха местата си.
По пътя се зададоха други лимузини. Виктор ги изчака да се отдалечат на сто-двеста метра и потегли след тях.
Джакуп спря пред квартирата на Стела.
- Благодаря ти - каза тя. - Разходката беше чудесна. Благодарение на теб, престоят ми в Македония няма да е напразно. Още като се върна в Англия, ще започна книгата за Балканите.
- Радвам се, че мога да ти помогна с нещо - усмихна се леко младежът. - Но и ти също ми помагаш. Благодарение на теб, научавам нови думи и изрази на английски.
- Не, твоята помощ е много по-ценна от моята! Малко ми е неудобно, че не искаш да ти платя. Да, да, знам - побърза да отговори Стела, като видя, че Джакуп клати категорично глава, - не приемаш пари! Искам само да ти кажа, че ако бях наела екскурзовод, сигурно нямаше да ми е толкова полезен, колкото си ти. Все пак - тя направи пауза, - все пак искам да ти се отблагодаря по някакъв начин. Ще приемеш ли една покана за вечеря, например тази вечер, сещам се за един много приятен ресторант. Е, приемаш ли?
Джакуп се замисли. Стела го гледаше подканящо.
-Добре - кимна той. - Екскурзиите с теб не ми отнемат много от времето. Аз също научавам нещо.
- Значи си съгласен?
- Съгласен съм, но при едно условие. Нека аз да те поканя.
- Приемам! - доволно плесна с ръце младата жена. - Аз каня теб, ти каниш мен. Въпрос на гледна точка.
Младежът погледна часовника си и каза:
- Ще дойда да те взема в осем и половина, става ли?
- Добре, в осем и половина - усмихна се Стела и излезе от колата.
Джакуп потегли.
Тя тръгна към кооперацията, но се спря. Реши да отиде в близката аптека. От няколко дни, всъщност, откакто дойде в Македония, не се чувстваше добре. Непрекъснато я болеше главата, гадеше й се, изморяваше се бързо. Най-странното беше, че болката идваше ненадейно и също така ненадейно си отиваше. В някои моменти направо ставаше нетърпима. Ванеса се оплакваше от същите симптоми. Но Ванеса не беше родена на Балканите, изглеждаше по-нормално да не е понесла тукашния климат.
"Но аз съм родена тук - мислеше си Стела, - живяла съм в този район до петнадесетгодишна възраст. Майка ми, баща ми, всичките ми прадеди няколко поколения назад са българи, живели на Балканите. Би трябвало климатът да не ми влияе."
Влезе в аптеката. Вътре имаше трима клиенти. Работеше само едното гише. Нареди се зад младо момиче с къса коса. Пред него стояха мъж на средна възраст и възрастна жена. Стела реши да говори на английски, вмъквайки някоя македонска дума, ако аптекарката не знае английски. Наблюденията й показаха, че в Македония чужденците, особено тези от Запада, бяха на по-голяма почит, отколкото хората от съседните държави.
Възрастната жена плати покупката си и излезе. До слуха на Стела достигна думата "ропамекс". Направи й впечатление, че докато мъжът говореше с аптекарката, спомена същата дума. Тя се заслуша, момичето пред нея купи бебешки пелени, някакъв сироп и ропамекс. Стела погледна през рамото му. На синя картонена кутийка на латински пишеше "Ропамекс".
Агентката се усмихна на аптекарката и попита:
- Извинете, говорите ли английски?
- Да, малко - кимна жената и намести очилата си.
- Боли ме главата - Стела посочи главата си, - стомахът също ме боли - посочи и към корема си, - повръща ми се от време на време. Дайте ми някакво лекарство.
- Да не сте бременна? - усмихна се аптекарката и отново намести очилата си.
- Не, не! - поклати глава Стела. - Просто ме боли главата и коремът.
- Добре - кимна жената с бяла престилка. - Ще ви дам тези таблетки. - Завъртя подвижната поставка, взе една синя кутийка с надпис "Ропамекс" и я показа. - Тук има двадесет таблетки. Ще ви помогнат срещу болката, от тях ще спре да ви се гади. Можете да ги вземате три пъти на ден. Вътре има упътване и на английски.
Стела поблагодари на аптекарката, плати и излезе.
"Тези хапчета трябва да носят името "Македонски лек", а не "Ропамекс". Явно хората тук масово се лекуват с тях" - помисли си развеселено тя, докато вървеше към квартирата си.
С Джакуп отидоха в китайски ресторант. Посетителите бяха и македонци, и албанци. За щастие, конфликтната обстановка в страната не се пренасяше в заведението. Всяка компания седеше кротко на масата си и не се заяждаше с другите. Не се чуваха и националистически подмятания. Пъргавите китайски сервитьори и непрекъснато усмихнатите им лица допринасяха за доброто настроение. На няколко места имаше поставки с тлеещи парченца сандалово дърво. Миришеше много приятно.
Стела успя да се сближи с Джакуп. Той й показа забележителностите на Скопие, разказа й няколко стари легенди за града, разведе я из околностите. Днес отидоха в Косово, отбиха се при негови роднини. Агентката веднага разпозна, че това са хората, при които беше ходила и Ванеса. Но този път не я ползваха за параван за пренасяне на наркотици. И въобще досега нямаше наркотици. Може би Джакуп опипваше почвата, искаше да разбере дали и тя е толкова сигурна, колкото Ванеса. Тази сутрин го видя избръснат за първи път, но той продължаваше да изглежда унил. Може би още тъгуваше за колежката й. Пред Стела обаче нищо не спомена за нея. Тя реши да не избързва, младежът я проучваше. В Косово роднините му я оглеждаха доста изпитателно. Агентката продължаваше да играе ролята си на изследователка на Балканите, възхищаваше се от природата, интересуваше се от бита, правеше снимки и непрекъснато повтаряше, че още щом се прибере в Англия, ще започне да пише третата си книга. Опита се един-два пъти да засегне въпроса за конфликта в страната. Джакуп охотно й обясни, че албанците в Македония се борят за своята независимост и че съвсем скоро ще създадат Велика Албания. Това е истинската родина на всички албанци на Балканите, поясни той, но дълго време те са били потискани от сърби, македонци и други народи. Стела си позволи да го попита защо не са се разбунтували досега, защо са търпели толкова време да ги потискат.
- Сега дойде моментът! - беше отговорът на Джакуп, без да обяснява каква е причината за този момент.
Усмихнатото китайско момиче донесе поръчката, пожела им на английски приятен апетит, после погледна Джакуп, изказа пожеланието си и на албански и тихо се отдалечи.
Досега младежът се държеше любезно и много бързо влезе в ролята на екскурзовод. Стела обаче се досещаше за причината на неговата отзивчивост. Трябваше им ново "муле". Тя пък търсеше друго, но все още не го откриваше. Днес улови радиация в Косово, но се оказа, че е от бомбардировките на НАТО преди две години.
След вечерята Джакуп я изпрати до квартирата й. Разбраха се да се срещнат отново утре. Стела изяви желание да огледа Шар планина.
- Не се ли страхуваш? - попита я учудено младежът.
- От какво да се страхувам?
- Там се водят сражения.
- Нали в момента има примирие. Щом пътищата не са затворени, значи може да се преминава през тези райони. Освен това - усмихна се тя, - аз съм изследователка, не съм политичка. Сигурно бойците от Албанския национален фронт не проявяват никакъв интерес към такива като мен.
- Щом не се страхуваш, ще се разходим из тези части - повдигна рамене Джакуп.
Пожелаха си лека нощ и се разделиха.
Виктор спря колата на паркинга. Петковски току-що се прибра. Съпругата му все още я нямаше и той ходеше при любовницата си почти всеки ден. Двамата с Руди наеха апартамент близо до македонеца. Шако остана на старото място. Той продължаваше да се представя за бизнесмен, дори в момента се запознаваше с документацията на няколко фалирали малки предприятия от леката промишленост, обявени за продан. Виктор също поддържаше образа си на бизнесмен, а Руди успешно влизаше в ролята на негов съветник. Във връзка с дейността си успяха дори да се срещнат с двама-трима представители на македонската администрация. В раздираната от противоречия държава на подобни чуждестранни бизнесмени се гледаше с добро око. Македонци и албанци дотолкова се вглъбяваха в етническия конфликт и бъдещото уреждане на съвместното си съжителство, че не проявяваха особена бдителност към появата на чужди инвеститори. Дори се радваха, че се намират хора, които искат да инвестират в страната им. А икономическото положение в Македония не беше завидно. Половин година след началото на конфликта и вече се забелязваше рецесия. Производството беше намаляло, някои предприятия дори затвориха врати, чуждите бизнесмени се оттегляха, нови инвеститори почти не идваха, защото се страхуваха от несигурната обстановка. Търговският обмен намаля, на пазара се чувстваше недостиг от някои стоки. Безработицата се увеличаваше всяка седмица. Останалите без препитание хора обвиняваха другия етнос за тежкото положение в страната и превръщаха недоволството си в етническа омраза, крещейки до прегракване шовинистични лозунги.
Виктор заключи колата и погледна часовника си. Минаваше десет. Магазинът на съседната улица работеше до десет и половина. Щеше да си купи водка и портокалов сок и да се лекува, за тази вечер нямаше друга работа. Упоритото му главоболие не минаваше. Освен това и Руда се оплака, че не се чувства в най-добра форма. Двамата ползваха водката като лечебно средство още през легионерските години.
След като напазарува, реши да се поразходи малко. Почти цял ден прекара в колата, може пък от това да го болеше главата. Тръгна безцелно из квартала. На една улица се размина с двойка патрулиращи полицаи. Откакто беше в Македония, му правеше впечатление, че вечер в Скопие често можеха да се срещнат патрулиращи полицаи. Явно органите на реда бдяха да не се стига до улични побоища между представители на двата етноса. Освен това в този квартал имаше няколко хотела, а и чужденците предпочитаха да наемат квартири в него. Почти всички апартаменти в кооперацията, в която живееха с Руди, се даваха под наем. Техни съседа на етажа бяха оператори от някаква английска телевизия. Над тях живееха доста шумни гръцки лекари, работещи за международна хуманитарна организация.
Виктор обиколи няколко улици и реши да се прибира. Стори му се, че главоболието започна да преминава. С водката и портокаловия сок щеше да изчезне съвсем.
Покрай него мина син форд и спря пред един вход. Излезе жена с червена блуза и фордът потегли. Жената започна да рови из чантата си. Виктор разсеяно я изгледа и тъкмо, когато отместваше поглед от нея, тя затвори чантата си и тръгна към входа. Близката лампа освети лицето й. Беше Стела Уикмън.
Виктор спря и се прикри зад едно дърво. Англичанката отключи вратата и влезе във входа. След малко светнаха лампи на втория етаж. Тя се показа на прозореца, постоя две-три минути, прибра се и пусна щорите.
Виктор се колебаеше как да постъпи. Въобще не очакваше да я срещне в Скопие. Изглежда пътищата им се пресичаха за трети път. Обърна се и бързо закрачи към квартирата. Завари Руди, разположен на давана в хола, да чертае някаква скица.
- Носиш ли? - попита той, без да вдига глава от листа хартия.
- Да, водка и портокалов сок. Надявам се, че това ще ни оправи.
- Ще ми сипеш ли? Аз се опитвам да определя как най-добре можем да атакуваме Шенол.
- Е, какво откри? – обади се откъм кухнята Виктор.
- За македонеца е ясно, ще го издебнем при любовницата му. За този обаче най-добре е, докато ходи в радиото или по-точно, докато излиза от него. Паркингът се намира на тридесет метра от сградата. Придружава го само един бодигард. Наблизо има малко хълмче, на четиристотин-петстотин метра. Можем да го ударим оттам.
Виктор слушаше разсеяно. Наля си водка и сок и бързо ги изпи. После извади две друга чаши, наля и в тях и ги занесе на приятеля си.
- Благодаря - измърмори Руда, все така съсредоточен в чертежа. - Какво ще кажеш за плана?
- Ще го обсъдим - отговори Виктор и хвърли бегъл поглед към листа. - Аз ще изляза. Искам да пообиколя района.
- Добре - вдигна рамене германецът. - Няма ли да се лекуваме заедно от проклетото главоболие?
- Ти започвай, аз ще се включа по-късно.
- Както кажеш - взе чашата с водка Руди и пак се загледа в чертежа. - И внимавай да не попаднеш на екзалтирани националисти по това време!
Виктор не го чу, защото вече беше излязъл. Отиде до входа, в който влезе Стела, огледа се и отключи с шперца. На втория етаж имаше два апартамента. Спря се пред този отдясно и се заслуша. Стори му се, че чува слаба музика. Прекара пръсти през косата си и позвъни.
Англичанката отвори вратата. Изненаданото й изражение в първия момент се смени с усмивка.
- Ти и да не ме следиш? - огледа тя мъжа пред себе си.
- Видях те случайно тази вечер и реших да ти се обадя. Все пак, ти си тръгна, без да ми кажеш дори довиждане.
- Така се случи - повдигна рамене Стела.
- Няма ли да ме поканиш?
Тя се позамисли и бавно се отдръпна от вратата.
Виктор влезе в хола. Апартаментът беше подобен на неговата квартира. Без да чака покана, той седна на единия фотьойл. Англичанката остана права, отиде до прозореца.
- Значи случайно си в Скопие, така ли?- погледна го тя.
- Да, а ти?
- Аз правя изследване на Балканите, смятам да напиша книга.
- Да, забравих - махна с ръка Виктор, - ти си изследователка, журналистка, член на Кралското географско дружество. Помълча малко и впери поглед в нея. - Ти наистина ли си такава?
- Да - засмя се Стела. - Ти да не се съмняваш в това?
- Не, просто питам.
- А ти - англичанката го изгледа на свой ред, - наистина ли си бизнесмен?
- Да. Не ми ли личи? Решил съм да инвестирам на Балканите.
- Просто питам.
Двамата се засмяха.
- Ако имаш водка, можеш да ме почерпиш - каза Виктор.
- За съжаление, водка нямам, но мога да ти предложа джин с тоник.
- И това ще свърши работа.
Стела отиде в кухнята и след малко донесе бутилките, чашите и леда.
- Надявам се, че няма отрова - погледна я Виктор.
- Ето, аз ще пия първа - каза тя, наля си и отпи глътка.
Той я наблюдаваше.
Стела отвори шкафа, извади синя картонена кутийка и седна на дивана. Виктор прочете на кутийката "Ропамекс".
- Какво е това?
- Откакто съм в Македония, непрекъснато имам главоболие. Купих си тези хапчета от аптеката. Аптекарката ме увери, че ще ми мине от тях.
- Странно, но и аз получавам главоболие.
- Ето - Стела взе една таблетка и побутна кутийката към него, - може пък от това да ти мине. Наля си тоник и глътна таблетката.
Виктор огледа кутийката и също глътна една таблетка.
- Знаеш ли - каза Стела, - докато бях в аптеката, хората които пазаруваха преди мен, също си купиха "Ропамекс".
- В тази напрегната обстановка нищо чудно македонците да страдат от хронично главоболие. По време на война нервните разстройства и депресиите сред населението винаги се увеличават.
- Възможно е - повдигна рамене тя. - Добре, че някой се е сетил да внася тези таблетки. Щом хората ги купуват, значи имат ефект.
Виктор се загледа в синята кутийка и каза:
- Не ги внасят. Местни са, правят ги в Тетово.
Стела се приближи до него и също погледна кутийката. Младият мъж я наблюдаваше.
- Защо си тръгна, без да ми се обадиш? - попита изведнъж той.
Стела понечи да стане, но Виктор я задържа за ръката.
- Нито ти, нито аз сме това, за което се представяме. И двамата го знаем. Не искам да ми казваш защо си тук. Искам да остана при теб тази вечер.
Тя мълчаливо го гледаше.
Бившият легионер бавно я притегли към себе си.