Стела се прибра в апартамента си и веднага влезе в банята. Постоя половин час във ваната, облече халата и излезе на терасата.
На изток се показваха първите слънчеви лъчи. Беше тихо, усещаше се леката утринна прохлада. Гларусите кръжаха над Слънчев бряг и от време на време издаваха кресливи звуци. Един мъж със спортен екип излезе от хотела и се затича по алеята. Често се срещаха с него по време на кросовете си, не се познаваха много добре, но си кимваха, когато се разминаваха из комплекса.
След снощната среща Стела се успокои. Виктор Бенгстон може да беше всякакъв, но не работеше за тайни служби или разузнавания. Увери се в това. Разбра обаче, че не е бизнесмен, за какъвто се представяше. Най-вероятно изпълняваше частни поръчки, които се движеха в кръга на криминалните организации. И дума не можеше да става за ядрено оръжие или материали. Той търсеше друго. Но това не я интересуваше. По-важното беше, че този човек не се явяваше като бариера за мисията й. Иначе, иначе...Стела махна с ръка, снощната й среща с него се наложи заради сигурността на операцията.
Погледна часовника си - беше още твърде рано. Искаше да се обади на Даниел и Изабел, но щеше да го направи по-късно. Винаги след такива моменти имаше нужда да поговори с тях, дори за нещо съвсем банално. Понякога споделяше с Керъл, но тя беше нейна колежка. Самата Керъл беше постъпвала така. Даниел и Изабел принадлежаха към другия свят, нормалния.
Влезе в стаята, огледа се и започна да си събира багажа. Оправи сметката си в хотела, поговори с Керъл и Раул и се качи в пежото. В Благоевград трябваше да се срещне с Аргър и после да продължи за Македония. Според дозата приспивателно, която даде на шведа, той щеше да се събуди най-рано привечер.
Разхождаше се из алеите на Слънчев бряг, после тръгна по пясъка. Но цветът на морето беше не като на Черно море, а като цвета на океана край Каролините. Имаше и палми, виждаха се върховете на вулканите, обвити в мъгла. Срещу него, по брега, вървеше англичанката и му махаше. Той се затича, но когато я доближи, видя, че това е Джена. Тя се спря, изгледа го тъжно с големите си черни очи и заплува навътре в океана. Изведнъж започна да вали силен дъжд, затрещяха гръмотевици, вълните ставаха все по-големи и главата на Джена изчезна сред тях.
Виктор се събуди и седна в леглото. Разтърка очи и започна бавно да идва на себе си. Мястото до него беше празно.
- Стела?- извика той и се огледа.
Никой не му отговори.
Отметна завивките и стана. Виеше му се свят. Помисли си, че е от джина, но се сети, че друг път беше пил много повече, но никога не му ставаше така. Приятелите дори му завиждаха, че може да изпие сериозни количества алкохол и на сутринта да не му личи.
Наближаваше осем часа вечерта и летовниците се подготвяха за нощния купон. Значи беше спал повече от дванадесет часа. Огледа стаята, отиде в банята, после на терасата. От англичанката нямаше и следа.
Пусна душа и постоя известно време под него. Почувства се значително по- добре. Виенето на свят понамаля. Запали цигара и мислите му започнаха да се подреждат. Може би Стела беше отишла да се преоблече. Обади се на рецепцията и помоли да го свържат с нейния апартамент.
- Госпожица Уикмън напусна хотела - отговори му учтив женски глас.
- Как така напусна? - учуди се той. - Имате предвид, че в момента не е в хотела, така ли?
- Не, госпожица Уикмън плати сметката си и замина от Слънчев бряг.
- Къде замина?!
- Това не ми каза, господине - обясни спокойно учтивият глас.
- А...а.. .кога напусна? - само успя да промълви Виктор.
- Около обяд. Нещо друго желаете ли, господин Бенгстон.
Той дори не отговори, остави слушалката и се отпусна на дивана. Беше изумен. Ръцете му още усещаха тялото й, чуваше стоновете й, виждаше полуотворената й уста. Миналата нощ забрави за Соня, за Джена и всичките останали жени, с които беше имал връзки. Заспа с мисълта, че май това е жената, която всеки мъж среща веднъж в живота си. Щастливците се женеха за тези жени, някои разбираха, но късно, че са я срещнали и останалата част от живота си съжаляваха, че са я изпуснали. Той трябваше да дойде в малката балканска държава, за да я открие. И нея вече я нямаше. Една логична причина не му идваше наум защо Стела си е тръгнала. Дали е журналистка или не, вече не го интересуваше. Обяснението, че мрази насилието над жени, че самата тя е пострадала от него и затова е започнала да изучава бойни изкуства, му се видя приемливо. В крайна сметка, двамата сводници заслужаваха участта си. Бяха стопроцентови отрепки.
Виктор се облече, отиде до апартамента на Стела и почука на вратата. Може би беше станала грешка, искаше сам да се увери.
Отвори му висок слаб мъж с бяла коса.
- Какво обичате, моля? - попита на френски той.
- Извинете аз... - започна на английски Виктор, но се опомни и продължи на френски:- Извинете, тук беше отседнала една жена, вчера говорих с нея.
- Да - усмихна се мъжът, - разбрахме, че тук е имало една англичанка, но тя си е заминала днес. Ние пристигнахме в Слънчев бряг преди два часа.
На вратата се показа приятна жена около шестдесетте и също се усмихна.
- Вие говорите много добре френски! - възкликна тя.
- Аз учих във Франция... - успя да измърмори Виктор.
- О, така ли! - зарадваха се в един глас французите. Позволете да ви се представя - каза мъжът, - Жерар Венсен и съпругата ми Натали.
- Виктор Бенгстон.
- Швед ли сте? - усмихна се още по-лъчезарно жената.
- Да
- Радвам се, че се запознахме, господин Бенгстон, ще се видим отново!
Виктор избъбри някаква любезност и побърза да си тръгне.
Прибра се в стаята си, изключи телефоните, поръча бутилка водка и се напи до безпаметност. Събуди се на другия ден сутринта, изпи три кафета, плува половин час в морето и реши да се залавя за работа. Една фуста повече или по-малко в живота му, нямаше значение! Предстоеше му да спечели десет милиона долара и трябваше да се потруди за тях.
По някое време се обади Соня, звучеше обидено, но каза, че все още може да му прости за онази вечер. Отклони предложението й под предлог, че има бизнес среща. Тя нервно отговори: "Добре, щом си зает!" и хлопна слушалката.
От Управителния съвет решиха Артър на първо време да остане в Благоевград. Преместването му в Македония можеше да породи въпроси. Освен това много хора научиха, че той е годеник на убитата английска преподавателка.
Стела продължи сама за Скопие. Този път предпочете да се настани в квартира, щеше да се чувства по-необезпокоявана. Собственикът на квартирното бюро й каза, че са останали само големи апартаменти. Тя знаеше, че не е така, но се съгласи. Обстановката в страната не беше спокойна и човекът искаше да спечели повече. Изострянето на конфликта между двата етноса можеше да го принуди да тръгне зад граница.
Квартирата се намираше близо до центъра на Скопие, в нова кооперация, в която повечето жилища се даваха под наем на чужденци. Апартаментът на Стела се простираше на площ над сто квадратни метра - разполагаше с огромен хол, кухня и две спални.
В момента в Македония имаше много чужденци журналисти, политици, наблюдатели, анализатори на политически събития и какви ли още не. Сред тях обаче тя забеляза и лица, които работеха за различни разузнавания. Използваха всевъзможна маскировка - от треньори на спортни отбори до служители на Червения кръст. Но това беше характерно за размирните места по света. Големите държави винаги пращаха в тях свои агенти.
В Благоевград с Артър анализираха последните съобщения от Ванеса. От фондацията също бяха сигурни, че тя е попаднала в район с много висока радиация. Предположиха, че това е някъде наблизо до мястото, където беше убита. Артър обаче се чудеше защо не му се е обадила, щом е констатирала излъчването. Единствено можеха да си го обяснят с това, че не е намерила удобен момент. Младият мъж, подобно на Раул, също тъгуваше за колежката си. Изглеждаше унил и нямаше желание да се шегува. Чувството му за хумор се активизираше само в нейно присъствие. Личеше си, че много му липсват вечните им заяждания. Стела се опита да го успокои, но и тя тъгуваше за всеотдайната Ванеса. Всеки път, когато някой колега загиваше на мисия, умираше и нещо от нея самата. Понякога си мислеше, че е на тридесет и пет, но се чувства като старица на сто и пет години. За всичкото време във фондацията се срещна с какво ли не, преживя смъртта на много близки хора. Веднъж Керъл й каза, че в началото на кариерата си, когато загивал някой от по-старите агенти, тя го приемала като смърт на родител, по-късно като смърт на брат или сестра, а сега за Ванеса страдаше като за изгубено дете. "Страшно е, когато майката надживява децата си!" - въздишаше тя.
Стела реши, че до Шенол или по-точно до лагерите па Албанския национален фронт ще я заведе Джакуп Байрами. Той не беше загинал по време на нападението. Продължаваше легално да се занимава с кафенето си и малкия си магазин в Скопие.
Налагаше й се да намери начин да се сближи с него, освен това на албанците сигурно им беше необходим друг човек, който да замества Ванеса при трансфера на наркотиците. Стела вече не се съмняваше, че ядрените материали трябва да се търсят около наркотиците в Шар планина. Явно някой се опитваше да използва географското положение на района, за да създаде могъща финансова империя, търгуваща със забранени стоки.
Виктор се прибра в стаята си и поръча закуска по телефона. Вече трети ден ходеше да плува съвсем рано и после се прибираше. Не искаше да се засече в хотела със Соня. Тя се правеше на обидена и не му се обаждаше, но на няколко пъти я видя да гледа любопитно към терасата на стаята му, докато отиваше с дъщеря си на плаж.
Включи компютъра и провери електронната поща. Имаше едно писмо. Прочете го и остана много доволен. Старият Марк му пращаше точно това, за което го помоли. С него се познаваха от легиона, но от известно време Марк водеше съвсем порядъчен живот в Единбург, дори се беше оженил за една червенокоса шотландка и се радваше на двете си деца. Естествено, той не скъса съвсем връзка с бойните си другари и от време на време изпълняваше по някоя дребна поръчка. Точно такава поръчка му възложи Виктор преди десет дни. Снимките, които приятелят му изпращаше, щяха да свършат чудесна работа.
"Ще си получиш парите в старата банка в Лондон. Благодаря ти за услугата, друже!" - написа в отговор Виктор.
Надвечер получи ново писмо от Марк.
"Ти си станал голям баровец, сигурен ли си, че заслужавам толкова за тази дребна работа? Разчитай на мен, приятелю! Много здраве на момчетата, а за Джена ...ти си знаеш! Ха-ха-ха!"
Приятелят му винаги завършваше имейлите си с това многозначително "ха-ха-ха". Преди Виктор се смееше на закачката, но сега му стана кофти. На другия ден, след като Стела го заряза, реши да се обади на Джена, но се отказа. Красивата островитянка, дори на хиляди километри далеч от него, много добре отгатваше, когато не е в добро настроение. Не искаше да разваля и нейното.
Стела тръгна да се разхожда пеша из Скопие. Носеше карта на града, фотоапарат и въобще изглеждаше като туристка. Спомни си за екскурзията в Македония през ученическите си години. Само че тогава страната беше част от югославската федерация и хората по-често се наричаха югославяни, отколкото македонци или албанци. В този период, края на седемдесетте години, югославските власти провеждаха упорита антибългарска кампания и настроението се предаваше и на жителите на Македония. Те определено проявяваха враждебно отношение към пребиваващите в страната българи. Сега двата етноса – македонци и албанци насочваха враждебността си един срещу друг.
Стела разгледа някои от най-известните забележителности на града и тръгна към албанския квартал. Обстановката продължаваше да е неспокойна. В парламента депутатите от двата етноса все още не можеха да намерят разрешение на конфликта. Чуждите политици, които лобираха за примирие между враждуващите, също не успяваха да стигнат до единомислие. Омразата между албанци и македонци растеше. По улиците се срещаха скандиращи групи, които изразяваха недвусмислено отношението си към другия етнос. Някои от тях имаха доста екстремистки вид. Скопие беше нашарено с надписи против едните или другите. Медиите непрекъснато съобщаваха за сражения между македонските сили за сигурност и Албанския национален фронт. Сведенията за нападения над обикновени граждани, които представляваха малцинство в дадени селища, също зачестиха.
В албанския квартал хората седяха пред кафенетата, събираха се на групички и обсъждаха ситуацията. Младежите говореха разпалено и се заканваха, размахвайки юмруци по посока на македонската част на града. По-често се срещаха мъже. Жените надничаха от дворовете и си позволяваха да излизат само пред къщите.
Стела вървеше по улиците, от време на време се спираше, разчиташе нещо в картата и пак продължаваше. Още първите стотина метра, когато влезе в квартала, минаващите покрай нея албанци я оглеждаха намръщено, но като разбраха, че е чужденка, се успокоиха. Не обичаха в тази размирна обстановка непознати да се разхождат из територията им, а появата на самотни македонки беше направо обида за тях.
Младата жена спря пред едно кафене, позавъртя се наляво и надясно и влезе вътре. Всички посетители обърнаха погледи към нея. Повечето бяха мъже. Имаше само две момичета в компанията на по-възрастни мъже, най-вероятно техни роднини. Тя се усмихна, кимна неопределено и седна на една свободна маса. Сложи картата пред себе си, извади английско-албански разговорник и започна да го разгръща. Посетителите я погледаха още малко и пак продължиха да си говорят.
Шестнадесет-седемнадесетгодишно момче пъргаво се приближи до нея. Тя започна да срича, гледайки в разговорника:
- Бихте ли .... ааа... бихте ли ми донесли... моля....
- Аз говоря английски - усмихна се момчето. - Какво ще поръчате?
- О, чудесно! - възкликна оживено тя. - Вие ме спасихте! Искам едно кафе, кола и.... - младата жена посочи към витрината - тези.. .сладкишите.. .със сироп и орехи.
- А, баклава! - подсказа момчето.
- Точно така, баклава! кимна тя.
Сервитьорът се обърна и бързо тръгна към бара.
Стела си спомни, че когато беше на екскурзия в Македония, тя и съучениците й най-много обичаха да ходят в сладкарниците. Албанците се славеха като ненадминати майстори в сладкарството. И друг път беше яла баклави и саралии, но никога толкова вкусни.
Момчето донесе поръчката и каза:
Ако искате още нещо, направете така, то помаха с ръка.
- Благодаря, благодаря - усмихна се жената и дръпна чинията към себе си.
Много неща се бяха променили в Македония през всичките тези години, но вкусът на баклавата не. Беше толкова вкусна, че на човек му се искаше да си поръча цяла тава.
Посетители от съседните маси кимаха одобрително, като я гледаха как яде с апетит. Албанците знаеха, че чужденците много харесват сладкишите им и се гордееха с тях.
Близо до бара, на служебната маса, седеше млад мъж около двадесет и пет годишен. Носеше черна тениска, беше небръснат и имаше тъжен вид.
"Изглежда и Джакуп страда заради Ванеса" - помисли си Стела и тайно го огледа. Колежката й не каза доколко близки са станали двамата, но явно младежът е изпитвал някакви чувства към нея. Може би не е гледал на Ванеса само като на муле за пренасяне на наркотици.
Стела допи кафето и колата, махна на сервитьора и бръкна в чантата си. Направи учудена физиономия, че не намира парите си, после започна да бърка по джобовете си и накрая съвсем се разстрои.
- Забравила съм си портмонето! - почти проплака тя и погледна съкрушено към момчето. - Забравила съм си парите! Как можах! Какво ще правя сега!
Младата жена повиши глас и започна угрижено да се тюхка и да кърши ръце. Посетителите обърнаха глави към нея.
- Моля те - погледна тя към сервитьора, - повикай собственика, шефа, искам да говоря с него! Повикай шефа си! - повтори отново
Момчето отиде до служебната маса и размени няколко думи с небръснатия младеж. Той стана и се запъти към Стела.
- Господине, много съжалявам . произнесе тя, четейки от разговорника, - господине.....
- Говорете на английски - каза младежът.
- Господине, много съжалявам, забравила съм си парите! Извинете, че ви създавам такъв проблем, можете да дойдете с мен до квартирата и ще ви платя, ще платя дори двойно! Ето - тя извади паспорта си, - това ми е паспорта.
Изглеждаше много притеснена.
- Това не е голям проблем, госпожо! - махна с ръка младежът. - Случва се. Може утре да ми донесете парите.
- О, не, не! - възпротиви се тя. - Още днес ще ви ги донеса! Всъщност... - Стела се огледа, - всъщност, мога да ви оставя залог. Тя бързо свали златния пръстен от ръката си. - Ето, оставям ви пръстена си като залог, че ще се върна и ще платя. Струва осемстотин паунда.
- Госпожо, имам ви доверие - леко се усмихна младежът. - Не ми давайте пръстена си. Приемете, че заведението ви е почерпило.
- Не, аз държа на коректните отношения! - каза високо Стела, набута му пръстена в ръката и тръгна към изхода. - Ще се върна скоро, господине!
Собственикът се опита да я настигне, но тя извика през рамо:
- Държа да си платя, причиних ви безпокойство! Ще се върна след час! - и закрачи бързо по улицата.
Джакуп се загледа след нея, махна разсеяно с ръка и влезе отново в кафенето.
Стела естествено не си забрави парите случайно. Реши, че това е повод да се запознае с Джакуп Байрами.
След час тя наистина се върна. Влезе запъхтяна в кафенето и отиде до масата на собственика.
- Ето парите! - остави десет паунда на масата. - Съжалявам още веднъж за безпокойството!
Посетителите спряха да разговарят и любопитно извърнаха глави към нея.
Джакуп се усмихна, извади пръстена от джоба си и й го подаде.
- Благодаря ви, госпожо, но нямаше нужда. Казах ви, че заведението ви черпи.
- О, не! - направи категоричен знак с ръка жената. - Не искам да оставате с впечатление, че ние англичаните сме някакви мошеници.
- Дори не съм си и помислил за това!
Джакуп я покани да седне. Стела веднага се възползва от поканата и започна словоохотливо да обяснява:
- Аз съм журналистка, обикалям различни места по света, изследвам ги. Написала съм книги за Индия и Африка. От известно време исках да посетя Балканите и най-накрая се реших. Този район ми се струва много интересен. Искам да изуча бита, нравите и психологията на хората тук, смятам да напиша книга. Вече бях в България, Македония е втората ми спирка.
- Значи сте били в България? - по-скоро от любезност попита младежът.
- Да, дори научих малко български. С македонския не ми е толкова трудно да се справя, но албанският език не е лесен. Вие говорите ли македонски или сръбски?
- Говоря и двата езика.
- Много интересно! - удиви се тя. - А кога сте успели да ги научите, вие сте много млад?
- Не беше толкова трудно. Преди време, това тук беше Югославия и говорехме сръбски, после стана Македония и започнахме да говорим македонски. Сега е Албания и ние албанците говорим на родния си език!
Произнесе натъртено последните думи.
- Виждате ли защо исках да дойда на Балканите, мога да събера чудесен материал за моята бъдеща книга.
- Вие идвате в момент, когато при нас се води война - изгледа я Джакуп.
- Значи мога да видя още по-вълнуващи неща - усмихна се тя.
- За вас това, което става в Македония, е авантюра, за нас е борба на живот и смърт - произнесе бавно младежът и допълни: - Нямах предвид вас конкретно, а всички чужденци, които ни посещават.
- Извинете, не исках да кажа нищо лошо!
Джакуп махна с ръка.
- Всъщност, аз не се представих, казвам се Стела Уикмън - усмихна се младата жена и го погледна в очите, - госпожица Стела Уикмън.
- Аз съм Джакуп Байрами, но всички ми казват Джако.
- Знаете ли, господин Байрами... - наведе се тя към него.
- Джако - поправи я той.
- Знаете ли, Джако, много искам да науча нещо повече за живота на хората тук, да отида в албанска къща, обаче никого не познавам. Вие можете ли да ми помогнете? Ще платя.
Младежът я изгледа, но вече с по-голям интерес.
- Трябва ми местен човек, който да познава района - продължи Стела. - Искам да посетя и Косово, но не знам дали ще ме пуснат. Там е милитаризирана зона.
- Сигурно ще ви пуснат. Ние, албанците от Македония, също посещаваме Косово.
- А можете ли да ми посочите някой, който да стане мой екскурзовод, естествено и да говори английски?- погледна го умоляващо тя. - Ще съм ви много задължена.
Джакуп побарабани по масата. Личеше си, че мисли.
- Ами, вижте... - каза след малко той - ...аз мога да ви разведа из района.
Стела плесна въодушевено с ръце и го изгледа със светнали очи.
- Наистина ли? Благодаря ви! Още сега ще ви дам капаро за услугата.
Тя бързо бръкна в чантата си.
- Чакайте! - спря я младежът. - Не искам никакви пари! Правя го безплатно. Просто... - той замълча. - Просто искам да практикувам някъде английския си. В противен случай, ще го забравя.
- Благодаря ви!
Жената изглеждаше така, сякаш току-що беше научила най-щастливата новина в живота си.
- Как ще се разберем тогава? - попита тя.
- Например, утре, в осем часа сутринта, мога да ви взема от хотела, в който сте отседнали - предложи младежът.
- Да, така е най-добре. Аз съм на квартира, не в хотел. - Тя написа адреса на един лист и му го подаде. - Знаете ли къде се намира?
Джакуп погледна листа и кимна.
- Добре, утре в осем ще ви чакам пред квартирата ви - каза той.
Стела му поблагодари и стана. Излезе усмихната от кафето. Нещата май се подреждаха по-бързо, отколкото очакваше.