От два дни в Скопие имаше демонстрации. Албанските лидери настояваха за промени в конституцията, искаха албанците да бъдат записани като втори държавнотворчески елемент и езикът им да е въведен официално, на равни начала с македонския. Някои политици от развитите държави подкрепяха техните искания, обяснявайки, че това е правилният изход и той ще накара екстремистите от Албанския национален фронт да спрат атаките си. Македонските политици не искаха да приемат това предложение, обикновените македонци също. Жителите на Скопие излязоха пред парламента, скандирайки: "Не си даваме държавата на шиптърите!". И в останалите градове се провеждаха демонстрации. Албанците също недоволстваха. По-младите заявяваха, че ако не бъдат удовлетворени исканията им, ще отидат в отрядите на АНФ. В столицата гъмжеше от чужди журналисти, политици, дипломати, емисари и какви ли още не парламентьори на двете страни.
Непрекъснато се споменаваше за нападения над обикновени граждани. Хората бяха изнервени и изливаха гнева си срещу съседи, колеги, дори приятели. В момента повечето македонски електронни медии предаваха бурните парламентарни дебати. На няколко пъти депутатите дори стигнаха до ръкопашни схватки.
Шако беше паркирал в една уличка и седеше в колата. Намираше се недалеч от паркинга на парламента и виждаше кой влиза и кой излиза от него. Кордон от полицаи с бронирани жилетки ограждаше сградата. Около тях се въртяха екзалтирани хора, вееха македонското знаме и крещяха патриотични призиви.
Шако пушеше отегчено. Националистическите изяви и на едните и на другите му се виждаха пълна бутафория. Пусна радиото и завъртя копчето. Навсякъде предаваха или коментираха дебатите. Реши да го изключи, когато се разнесе музика. "Ето нещо нормално!"- въздъхна той и усили звука. Сети се, че тази радиостанция се казва "Алис". Обичаше да я слуша, песните бяха подбрани, липсваха изнервящите техно парчета и други подобни музики, които по-скоро приличаха на къртене на стени, забиване на сонди, циклене на паркет и трошене на стъкла с голям чук.
Стресна се от удар по покрива на колата. Десетина голи до кръста младежи вееха македонското знаме и викаха до прегракване: "Да живее Македония!". На няколко пъти вече срещаше подобни групички. Явно съзнателно търсеха конфликти с опоненти. Със същия успех младежите можеха да крещят и за своите любимци от футболните клубове.
Един здравеняк с бръсната на фигурки глава започна да оглежда заплашително колата и човека в нея. Другите също спряха.
Шако нямаше никакво намерение да влиза в нелепи конфликти и бързо спусна стъклото на прозореца надолу.
- Аз бизнесмен, италианец - усмихна се той и се потупа в гърдите. Беше научил няколко думи на македонски. Използването на албански щеше да бъде кощунство. Направи знака на победата с двете си ръце и започна да скандира:- Ма-ке-до-ни-я! Ма-ке-до-ни-я!
Младежите го изгледаха одобрително. На Шако му стана смешно, но продължи да скандира възторжено. Групата реши, че е техен фен и го остави, търсейки други жертви. Двама-трима го потупаха свойски по гърба. Здравенякът провря глава през прозореца и му залепи звучна целувка по бузата. Шако малко се изненада, но отговори на любвеобвилността на македонеца. Младежът също го потупа по рамото и му каза нещо като:"Браво, братко!". После продължи след приятелите си.
Отначало бившият легионер си помисли, че младежите са пияни, но когато здравенякът се доближи до него, не долови никаква миризма на алкохол. По-скоро погледът му беше някак мътен и празен. Другите гледаха по същия начин. Приличаха на детските играчки с ключе на гърба. Навиваш ключето на мечето, зайчето или котето и то започва да танцува и пее. Когато спре, пак го навиваш и така, докато ти омръзне. Само че кой навиваше ключето на тези екзалтирани патриоти?
По голямата перпендикулярна улица мина джип "Чероки". Шако запали колата и потегли след него. Движеше се на прилична дистанция. В джипа имаше само двама човека. Този път Коста Петковски беше без бодигардовете си.
Отправиха се на юг и излязоха от Скопие. Из града срещнаха и други викащи групи. По стените на сградите имаше надписи с послания на двата етноса. Най-често срещаната дума беше смърт за едните или другите.
Шако се намръщи и усили още повече музиката. Какво ли знаеха тези хора, които доскоро са живели мирно, за смъртта? Чакали ли са я, свити в окопа, в джунглата, където една погрешна стъпка и може да попаднеш в капан или да се натъкнеш на мина.
Джипът влезе в град Велес, на около четиридесет километра от Скопие. Спря пред двуетажна къща. Петковски излезе сам и тръгна към пътната врата. В двора го чакаше млада жена, двадесет и пет-шест годишна. Малко момченце се затича към него и се хвърли на врата му. Мъжът взе детето на ръце, подаде му нещо от джоба си, целуна жената и тримата се отправиха към къщата.
"Всеки си има ахилесова пета, дори и най-непробиваемите на пръв поглед хора" - помисли си Шако.
Той за трети път следеше Петковски по този маршрут. Младата жена беше любовница на македонския политик, а момченцето тяхно дете. Коста Петковски нямаше деца от законната си съпруга.
Бившият легионер почти беше изградил плана за убийството на македонеца. В къщата на любовницата му щеше да е най-подходящо. Само че предварително трябваше да се погрижат тя и детето да не са там. От много години Шако работеше по изпълнението на такива поръчки, но не обичаше в тях да бъдат въвличани невинни хора, още по-малко деца.
- Ще ги нападнем и толкова, няма какво повече да чакаме! - ядосваше се полковник Марин Благоевски, шефът на полицията в Скопие. Беше около четиридесет и пет-петдесетгодишен, със стегната фигура и орлов нос, който придаваше на лицето му едновременно презрително и надменно изражение.
Според мен не трябва да избързваме - поклати глава Стоян Николовски, полковник от македонската армия.
- И какво още да чакаме, да избият заложниците и да изколят македонците по селата ли? - застана пред него Благоевски и го изгледа гневно.
- В момента международните наблюдатели следят всяка наша стъпка, има десетки журналисти, които търсят сензация, само един погрешен ход от наша страна и.....
- Не ме интересуват чужденците, нито онези нахалници от медиите! - тупна нервно по бюрото полицаят.
От час и половина двамата мъже водеха яростен спор в скопското полицейско управление. Не успяха да стигнат до единомислие в мерките срещу отрядите на Албанския национален фронт.
- Не може мнението на западните политици да не те интересува! - повиши глас Николовски. - Между другото и руснаците смятат, че не бива да ги нападаме точно сега. В парламента се водят дебати, възможно е да се гласуват поправки в конституцията.
- Няма да допуснем промени в конституцията! - хвърли му смразяващ поглед Благоевски. Носът му беше побелял и ноздрите нервно потрепваха. - Това тук е Македония, а не Велика Албания!
Полицейският шеф не искаше и да чуе за отстъпки по отношение исканията на албанците. Смяташе, че се стигна до този конфликт заради мекушавостта на държавата, която прекалено дълго толерираше албанското малцинство. Сега същото това малцинство се отблагодаряваше с въоръжени терористични отряди.
- Ти не разбираш ли - скочи от мястото си Николовски, - че ако умре само един цивилен албанец, Македония ще бъде обвинена в геноцид над албанско население! Ще стане като в Косово!
- Аз пък няма да позволя на шиптърите да се гаврят с нашите хора! – изрева Благоевски и тръшна вратата зад гърба си. По пода се посипа мазилка.
Ванеса глътна седмото поред хапче против главоболие и се намръщи. Усещаше някакъв блудкав вкус в устата си, гадеше й се и в същото време ужасните болки продължаваха. Започнаха преди няколко часа и изглежда нищо не беше в състояние да й помогне. В един момент дори й се искаше да разкъса пакетите с кокаин и да засмърка от тях. Само че не знаеше дали и това щеше й донесе облекчение. Менгемето стискаше все повече и повече главата й, сякаш дробеше мозъка й.
От вчера агентката беше в лагера на Албанския национален фронт. Успя да спечели доверието на командира Аземи и екстремистите я допуснаха до базите си. Те се намираха в сърцето на Шар планина, близо до връх Баба Асаница. Имаше проход през планината, който отвеждаше до град Призрен в Косово. Преди векове хората бяха ползвали този проход, за да избягат от турските нашественици. Сега го ползваха за пренасяне на наркотици и оръжие. Оттук отрядите на АНФ биваха снабдявани с провизии и боеприпаси, също оттук се изтегляха, когато срещу тях настъпваше македонската армия. Преминаваха в Косово и после в Албания, за да се появят отново след седмица. Шар планина се простираше в една от най-стратегическите области на Балканите, в нея се събираха границите на Македония, Албания и Косово. От древността по тези места се водеха сражения. Явно още първите заселници на полуострова са разбрали важността на района и са се борили за неговото овладяване.
Като човек, пребродил земното кълбо, Ванеса знаеше, че освен природните богатства, съществува още нещо - географското положение. Понякога то се превръщаше в по-голям капитал от нефта и златото.
Агентката успя да види лабораториите, където се преработваха наркотичните суровини и след това се транспортираха за Западна Европа и САЩ. Остана много учудена, когато научи, че в лабораториите работят двама македонски инженери, съпрузи. Бяха млади. Ванеса издебна удобен момент и ги попита защо са тук.
- Щом някой е решил да взема наркотици, аз не мога да го спра, повечето хора доброволно стават наркомани - отговори сухо македонката.
- Но албанците, за които работиш, убиват твои сънародници! - не се стърпя Ванеса.
Жената нищо не отговори, само повдигна безучастно рамене.
Когато се запозна с някои от бойците от АНФ, включително и с командира Аземи, агентката остана с впечатлението, че те се дрогират, добре познаваше блуждаещите, неангажирани с околния свят погледи на наркоманите. Остана обаче учудена, като разбра, че е грешила. Когато я допуснаха по-навътре в организацията, не видя нито един човек да приема наркотици, под каквато и да е форма. Мислеше също, че и работниците в лабораториите са дрогирани, вършеха работата си механично, като роботи. Беше наблюдавала подобно нещо в Южна Америка, където цели села работеха на маковите плантации и фабриките на местните наркобарони. Хората се замайваха само от дишането на изпаренията. В Шар планина работниците носеха предпазни маски и въпреки това изглеждаха по същия начин.
Болката малко намаля, но Ванеса знаеше, че няма да е задълго. Хапчето я успокояваше за около петнадесет минути и след това менгемето пак захапваше черепа й.
Когато вчера с Джакуп дойдоха в лагера, реши, че този път ще направи по-подробни проучвания. Освен това бойците не показваха вече никакви съмнения в нея, смятаха я за сподвижник на идеята им за създаване на Велика Албания.
Преди час Джакуп и Аземи тръгнаха с партида наркотици към Косово. Щяха да се върнат късно вечерта. Тя остана в лагера и направи опит да се обади на Артър, но безуспешно. И новият мобилен телефон, който й изпратиха от фондацията, не работеше. Беше специално пригоден за работа в труднодостъпни места, имаше двойно свързващо приспособление към спътника, но отново не можеше да го използва. Този път Ванеса беше бясна, яростта й се засилваше и от факта, че албанците нямаха никакви проблеми със своите мобилни телефони и спокойно разговаряха по тях.
"Направо сме за смях - скърцаше зъби момичето, - каква полза, че за нашите връзки се грижи лауреат на Нобелова награда!"
Сътрудникът на фондацията, който се занимаваше със сателитната връзка между агентите, наистина спечели Нобелова награда за физика преди пет години и беше бивш служител в НАСА. Той остана много учуден, когато разбра, че телефонът на Ванеса не установява контакт и вложи целия си талант в откриване на неизправностите. Но пак не успя. Тя се ядосваше още повече, защото имаше да предаде ценна информация. Ако предишния път радиационното излъчване беше под средните показатели, то сега уредът отчиташе изключително висока степен, все едно се намираше в Хирошима, три дни след падането на атомната бомба. Най- силно излъчване се долавяше около лабораториите. Поразгледа, доколкото е възможно, но освен различни видове наркотици, не откри ядрено оръжие или въобще някакви ядрени материали. Степента на излъчването определено беше много опасна за всички в лагера, но на тях нищо им нямаше. Ванеса откри, че единственият човек, който не се чувства добре, е самата тя. И бойците, и хората от лабораториите упорито и с безстрастни лица вършеха работата си.
Ванеса излезе от бункера. Лагерът беше построен в бункери, а лабораториите в пещери в планината. Намираше се на доста закътано място, освен това имаше два минерални извора и малко водопадче. При случай на изолация от македонските сили за сигурност терористите нямаше да имат проблеми с водата.
Навън слънцето залязваше, криейки се зад скалистите върхове. Агентката си взе дълбоко въздух и започна да издиша бавно, но главата я заболя още повече. Не можеше да мисли нормално. Не беше религиозна, но се улови, че за пореден път моли бог, ако има такъв, да премахне ужасната болка. Лекарствата не й помагаха.
Каза на мъжете, които бяха на пост, че ще се поразходи. Единият от тях тръгна с нея. Ванеса вървеше бавно, полагайки огромни усилия да не залита. Помисли си, че ако се поразходи, състоянието й може малко да се подобри. На половин километър пред нея се виждаше село Вуковец, сгушено в полите на планината. Хората бяха успели да го напуснат още в началото на конфликта. Сега в него албанците държаха десетина заложници - пленени от последното сражение македонски полицаи и войници. Видя как вчера бойците от фронта започнаха да дълбаят с ножове върху гърдите им "Албански национален фронт" и "Смърт за македонците". Не можеше нищо да направи. Всяко застъпничество от нейна страна щеше да породи съмнения у командира Аземи и неговите хора. Един факт обаче я изуми. Никой от пленниците не крещеше, докато дълбаеха кожата му. Мръщеха се, мълчаха и някак безропотно понасяха страданието си.
"Нима омразата им към другия етнос е толкова силна, че дори притъпява физиологическата болка?"- чудеше се агентката.
Ванеса тръгна към селото. Албанецът вървеше мълчаливо до нея. Тя го погледна скришом. Имаше същия апатичен поглед като останалите в лагера.
На това място вграденият в гривната й уред показваше по-слабо радиационно излъчване.
Изведнъж се чу свистящ звук и на десетина метра от тях избухна снаряд. Ванеса инстинктивно залегна зад един голям камък, албанецът също се прикри и свали автомата от рамото си. Около тях започнаха да избухват нови снаряди. Стреляше се от селото.
Агентката се огледа. Намираха се на открит терен. Трябваше да се изтеглят възможно най-бързо. Боецът от АНФ беше насочил дулото напред и стреляше безразборно.
- Стига! - изкрещя му Ванеса. - Трябва да се изтегляме!
Той не й обърна внимание и продължи да стреля, произнасяйки някакви думи.
Момичето започна да пълзи по тревата, назад към лагера. Откъм селото приближаваше военен хеликоптер.
Ванеса се изправи и продължи да тича наведена.
От лагера също започнаха да стрелят.
В един момент хеликоптерът се сниши и стрелецът от дясната му страна се прицели в албанеца. Той изведнъж застина с автомата в ръце, задържа се така една-две секунди и тупна по очи.
Ванеса се беше изправила и бягаше с всички сили. Хеликоптерът я догони. Нямаше да успее да стигне до лагера. Спря и вдигна нагоре очи. Виждаше лицето на стрелеца.
"Тъпа смърт!"- помисли си тя, пое дълбоко въздух и падна, покосена от куршумите.
Още същата вечер медиите разпространиха новината, че полицейски и военни подразделения от Скопие са нападнали лагер на Албанския национален фронт. Нападението станало по време на примирие, когато се водели дебати в македонския парламент за промени в конституцията. Сред убитите било намерено и тялото на млада жена, разпозната по-късно като английската гражданка Ванеса Йорк, преподавателка в Скопския университет. Никой обаче не можеше да обясни какво е правила англичанката в лагера на екстремистите. Оттук започнаха и спекулациите. Албанските политици казаха, че това убийство за пореден път доказва нетолерантността и бруталността на македонската държава, македонците, от своя страна, обвиниха албанците, че работят с чужди агенти. Тялото на убитата Ванеса Йорк беше прибрано от нейния годеник Артър Мадсън, преподавател в Американския университет в Благоевград.
Във фондацията приеха тежко смъртта на Ванеса. Артър успя да им предаде гривната й. Тя имаше способността да запаметява последните отчетени стойности на радиационно излъчване. А тези стойности бяха направо смайващи.