Ще дойде време, когато някой научен гений (или да го наречем сатана) ще създаде машина, способна с едно действие да унищожи една или няколко армии.
Никола Тесла, 1915 година
В дома на семейство Нанси и Кийт Фишър светеха всички лампи. Звукът от анимационния филм по телевизора се смесваше с долитащата от втория етаж музика. Госпожа Фишър, по бельо и навита на ролки коса, беше разтворила широко гардероба, вадеше различни рокли, оглеждаше ги, цупеше се, въртеше се с тях пред огледалото, после ги хвърляше ядосано върху леглото и продължаваше пак да рови в гардероба.
- Кийт, не мога да избера! - изстена тя, опитвайки се да надвика музиката, и се тръшна съкрушено на леглото. Захлупи лицето си с ръце и започна да потропва с крак.
Отговор не последва.
Госпожа Фишър постоя така няколко минути, свали ръце от лицето си и извика по посока на банята:
- Кийт, няма ли да дойдеш най-накрая? - гласът й звучеше доста по-нервно от предишния път.
Съпругът й застана на вратата, по боксери, наполовина избръснат и със самобръсначка в ръка.
- Кийт - надигна се Нанси, - няма какво да облека! Тъкмо си избера някоя рокля и после се сещам, че ми липсват подходящи бижута за нея! Не разполагам с нито един приличен тоалет! Не знам какво да правя, Кийт! И моля те, намали тази музика!
Госпожа Фишър почти се разплака.
Съпругът й спря радиото и огледа десетината маркови рокли, разхвърляни върху леглото, търкалящите се навсякъде из стаята луксозни обувки и двете кутии с бижута върху нощното шкафче.
- Скъпа - каза спокойно той, - каквото и да облечеш, ти, както винаги, ще бъдеш най-красивата дама на вечерта.
Доближи се до жена си и леко допря устни до бузата й, стараейки се да не я изцапа с пяна за бръснене.
- Скъпа - допълни той, - не забравяй, че вече е почти седем часът, а в осем трябва да сме на коктейла. Шефът обикновено идва няколко минути по-късно, не искам да пристигнем след него.
Нанси се повъртя още малко из стаята и видимо примирена, започна да разглежда разноцветната купчина върху леглото.
Кийт влезе отново в банята. Тази ситуация се повтаряше винаги преди коктейл, но той знаеше, че, в крайна сметка, жена му щеше да си избере тоалет, да подреди всеки косъм от прическата си и да съчетае до перфектност нюансите на грима си. Просто тя си беше такава и за шест години семеен живот Кийт свикна с това.
В същото време петгодишният им син Ричи гледаше анимационен филм на долния етаж, управляваше с дистанционно устройство червена спортна кола и ядеше кекс. Успяваше да съчетае и трите неща.
Точно в седем и половина госпожа Фишър критично се огледа за последно в огледалото. Беше облечена в елегантна дълга рокля, цвят бордо. Перлените бижута дискретно подчертаваха стройната й шия и матовия тен на лицето й. Косата й, оформена на красиви едри букли, се спускаше покрай раменете и гърба.
Младата жена се доближи до огледалото, махна някаква невидима прашинка от дясната си скула и оправи колието си.
Кийт застана зад гърба й и се усмихна.
- Нанси, ти наистина ще бъдеш най-красивата дама! - прошепна в ухото й той и я целуна по рамото.
Тази вечер семейство Фишър бяха поканени на едно много специално тържество - седемдесетгодишния рожден ден на шефа на Кийт. Младият мъж работеше в една от най-големите лондонски банки и само преди седмица получи повишение, което донесе и още десет хиляди лири добавка към месечната му заплата. В банката се говореше, че шефът, господин Нелсън, има симпатии към амбициозния Фишър и не случайно той доста бързо напредваше в йерархията. За поста на главен мениджър обикновено се назначаваха хора над четиридесетгодишна възраст, а Кийт беше само на тридесет и две. Но господин Нелсън го предпочете пред другия претендент, който имаше десетина години по- дълъг стаж в банката.
Нанси Фишър също градеше успешна кариера. Тя работеше като рекламен директор в известна издателска къща и шефовете й бяха много доволни от нея.
Въобще, съдбата беше изключително щедра към семейство Фишър. Те бяха млади, успели, богати и имаха прекрасно дете.
Ричи чу стъпки по стълбите, бързо намали телевизора, налапа последното парче кекс, избърса устата си в скъпата индийска дамаска на дивана, изтри пръсти в бежовия мокет на красиви фигури и загледа невинно.
Родителите му влязоха в стаята.
- Мамо, татко, много сте красиви! - извика възхитено детето и изтича към тях.
- Ричи - започна малко строго майка му, - знаеш, че с баща ти трябва да отидем на едно много важно място. Госпожа Хейлс прие да се грижи за теб, така че тази вечер ще бъдеш при нея. Много те моля - каза още по-строго Нанси, - бъди послушен и не ядосвай госпожа Хейлс. Ще вечеряш с нея, тя настоя, каза, че ще й бъде много приятно да й правиш компания.
- Разбира се, че ще слушам, мамо!
Пет минути по-късно семейство Фишър, заедно с Ричи, позвъниха на вратата на съседната кокетна двуетажна къща.
Отвори им седемдесетгодишна жена, която много напомняше на известната героиня мис Марпъл от книгите на Агата Кристи. Носеше старомодна кафява рокля с дантелена яка, а побелялата й коса беше прибрана назад в също така старомоден кок. Само с един поглед човек разбираше, че пред него стои една почтена и изискана възрастна дама.
Дамата благо се усмихваше.
- Госпожо Хейлс - започна поривисто Нанси, - не зная как да изразя благодарността ни, че и този път се съгласихте да гледате Ричи!
Съжалявам, че ви ангажираме, но в последния момент се оказа, че гледачката.....
- Скъпа Нанси - прекъсна я госпожа Хейлс, - не искам да ми обясняваш нищо! Казала съм ви, че винаги, когато се наложи, съм готова да гледам Ричи. Той е най-послушното дете в цял Лондон. Освен това, скъпа, ти и твоят съпруг изглеждате великолепно! - старата жена плесна с ръце. - Сякаш сте излезли от някое модно списание!
- Много е важно за нас да отидем на този коктейл - обади се Кийт. - Знаете за моето повишение и сега се налага по-често да ходим на подобни мероприятия.
- Разбира се, Кийт - усмихна се госпожа Хейлс. - Искам заедно с твоята красива съпруга да прекарате една много приятна вечер. А за Ричи - погледна тя към детето - въобще не се притеснявайте. Ние с него също ще се забавляваме. Е, може да тръгвате, виждам, че таксито ви чака.
- Ще приберем Ричи към единадесет часа – побърза да каже Нанси.
- Не! - отсече категорично старата жена. - Ричи ще спи тази вечер при мен, ще го вземете чак утре сутринта. - Тя знаеше, че в подобни случаи младите съпрузи рядко се прибират преди полунощ. - Няма смисъл да го будите и да го пренасяте у вас - допълни госпожа Хейлс. - Може да останете на тържеството, докогато поискате, да потанцувате и да се повеселите. Утре е неделя. - Помълча малко и после каза замечтано. - Когато бях млада, много обичах танците. Двамата с покойния ми съпруг бяхме забележителни танцьори. А сега вървете, за да не закъснеете!
- Благодаря, госпожо Хейлс! - изрече бързо Нанси и се запъти към таксито.
Кийт подаде на възрастната дама една чанта.
- Тук е пижамата на Ричи, четката и пастата му за зъби и няколко играчки. Сложете го да си легне към девет и половина. Благодаря ви още веднъж! И, ако трябва да съм откровен - добави той, преди да последва жена си, - вие сте най-страхотната дама, която съм срещал!
Госпожа Хейлс весело се изкикоти. Комплиментът й хареса, въпреки че младият й съсед спокойно можеше да й бъде внук.
Нанси и Кийт се качиха в таксито. Възрастната дама им помаха с ръка. Тя много харесваше семейство Фишър. Допадаше й това, че са амбициозни, интелигентни и правят успешна кариера.
След като колата се скри зад ъгъла, госпожата се обърна към Ричи:
- Е, приятел, тази вечер е наша! Направила съм любимия ти черешов пай.
Малкото момче я гледаше с обожание. Едни от най-щастливите моменти за него бяха тези, когато родителите му го оставяха при госпожа Хейлс. Харесваше я много повече от собствените си баби. Едната от тях, бивша учителка, винаги му говореше строго и непрекъснато му обясняваше какво е редно да прави и какво не. Другата пък готвеше толкова ужасно, че той предпочиташе да стои гладен.
Естествено, Ричи не си легна в девет и половина, както каза баща му. Госпожа Хейлс винаги му даваше половин час отстъпка. След като се навечеряха и той изяде две големи парчета от превъзходния черешов пай, двамата си поиграха със състезателните коли. Понякога Ричи се чудеше как госпожа Хейлс, която беше толкова стара, така добре се справя с дистанционното управление.
В десет часа момчето вече беше в леглото. Старата дама седна до него, сложи очилата си и зачете с приятния си благ глас любимата му приказка за котарака с чизми.
Още след първата страница Ричи вече спеше дълбоко. Госпожа Хейлс спря да чете, оправи завивката му, погали го леко по главата и излезе от стаята. После отиде в хола, пусна тихо телевизора, превъртя каналите, намери един филм, правен преди повече от половин век, и се загледа със затаен дъх в екрана.
Към единадесет без петнадесет телефонът иззвъня. Госпожа Хейлс изключи звука и с неудоволствие вдигна слушалката. Филмът беше на най-интересния момент.
- Керъл - прозвуча мъжки глас отсреща, - сигурно си започнала да скучаеш?
Госпожа Хейлс напълно забрави за филма. Благият вид на лицето й се измени в сериозно изражение.
- Ще има среща на Управителния съвет- продължи мъжът. - На аерогара Хийтроу има резервиран билет на твое име за полета за Амстердам в девет часа утре сутринта. В Амстердам ще те посрещне Рон.
- Няма да успея за девет часа.. .не съм сама - каза госпожа Хейлс.
Мъжът отсреща замълча, после произнесе развеселен:
- Керъл, да не би да имаш любовник?
Госпожа Хейлс сви устни и отговори сухо:
- Съседите ми оставиха детето си при мен за тази вечер. Няма да го вземат по-рано от девет часа утре преди обяд.
Мъжът се смееше.
- Извинявай, Керъл, помислих, че си се почувствала самотна. - После продължи сериозно:- Следващият полет е в дванадесет и половина на обяд. Ще направим нова резервация на твое име. До утре, Керъл.
- До утре - каза госпожа Хейлс и остави слушалката.
От вида на предишната добродушна дама не беше останало нищо. Съседката на семейство Фишър се преобрази в енергична делова жена, за която понятията старост и напреднала възраст не съществуваха. Тя започна да се разхожда замислено из стаята, без да се сети да погледне в телевизора, където сюжетът на половинвековния филм продължаваше да се развива.
На другия ден госпожа Хейлс обясни на Нанси и Кийт, че й се налага спешно да замине за Доувър. Нейна стара приятелка се разболяла и тя много би искала да й помогне с каквото може. Семейство Фишър изразиха съжаление, а малкият Ричи с неудоволствие се раздели с любимата си госпожа и пожела скорошно оздравяване на приятелката й, за да може неговата съседка по-бързо да се върне у дома.
В дванадесет и половина на обяд госпожа Хейлс взе самолета за Амстердам от летище Хийтроу. Младичката стюардеса любезно настани симпатичната възрастна дама на мястото й и каза, че ако има нужда от нещо, може веднага да я повика. Госпожа Хейлс беше трогната от вниманието. Тя носеше елегантен тъмен костюм, чиято модна линия най-вероятно е била актуална по времето на тийнейджърските години на майката на стюардесата.
Съседката на семейство Фишър мило се усмихна на двете японки на отсрещната седалка. Те показаха белите си зъби и започнаха бързо-бързо да кимат с глави.
Госпожа Хейлс отново изглеждаше като благовъзпитаната стара дама.
След няколко минути самолетът се понесе по пистата и се откъсна от земята. Японките гледаха през кръглото прозорче и коментираха въодушевено на собствения си език.
Стюардесата забеляза, че симпатичната старомодна дама извади списание за кулинарно майсторство и съсредоточено се зачете в него. Момичето се усмихна и продължи да върши работата си.
Керъл Хейлс беше родена преди седемдесет и три години в северозападната част на Канада, между долината на река Маккензи и Голямото Мече езеро. Малко по на север от този район минаваше полярната окръжност. Зимата продължаваше през повечето време от годината, а лятото беше кратко и студено. Родното място на госпожа Хейлс беше едно забутано малко селце с около триста жители. До средата на деветнадесети век тук живееха главно ескимоси и индианци. В края на века започнаха да идват и бели заселници - от Великобритания, Ирландия, Европа и най-различни части на света. Идваха и такива от Южна Канада и Щатите. Бяха търсачи на злато, ловци, авантюристи или просто престъпници, които бягаха от закона в непристъпните северозападни гори. Отначало белите заселници и местните индианци и ескимоси се държаха враждебно един към друг, но постепенно свикнаха, дори започнаха да се женят помежду си. Бяха открити няколко златни находища, но много скоро техните ресурси се изчерпаха. Мъжете започнаха да ловуват, най-вече мечки и елени и печелеха от продажбата на кожи. Оказа се, че може да се печели и от дървосекачество. За няколко десетилетия този занаят стана доминиращ. В необитаваните доскоро райони се оформяха малки селища, пристигаха все повече хора и оставаха за постоянно, разви се и някаква елементарна инфраструктура.
Населените места бяха отдалечени едно от друго на стотици километри.
Точно в такова селце се роди госпожа Хейлс. Всъщност, истинското й име не беше Керъл Хейлс. Тогава тя се казваше Полин Джоунс, третото от общо осемте деца на дървосекача Никълъс Джоунс. Баща й, заедно с другите мъже от селото, работеше в гората, а майка й вършеше домакинската работа и раждаше едно след друго деца - някои умираха, други оживяваха. Живееха в някакво грубо сглобено дървено подобие на къща, разделено на две - трапезария и обща спалня.
Електричество и течаща вода нямаше. Всеки сам се грижеше за личната си хигиена, както намери за добре, банята беше лукс. За тоалетна служеха околностите на къщата. Абсолютно същият беше битът и на останалите жители в селото. Мъжете сечаха през деня дърва, а вечер се връщаха смазани от работа. Понякога, най-често когато получеха заплата, се напиваха, а после биеха жените и децата си. Така изливаха гнева си към бедността, глада и убийствения труд. Жените търпяха побоищата и се молеха да не се случи някоя трудова злополука с мъжете им, защото това означаваше край на доходите. Смъртта или осакатяването на главата на семейството обричаше останалите членове на още по-голяма мизерия. Но въпреки нелекото бреме за мъжете, животът на жените в този край беше още по-тежък. Тук момичетата се женеха на петнадесет - шестнадесет години и ако някое останеше незадомено до осемнадесет, то най-вероятно имаше съвсем очебиен физически или психически недъг. Но дори и при такива случаи, се намираха кандидати. Причината беше в по-малкия брой жени в района. Самотни мъже, които ставаха дървари, идваха непрекъснато, докато самотни жени не. Затова и мъжете много-много не избираха съпругите си. За тях беше по-важно да имат слугиня в дома си, която да се грижи за бита им.
В трапезарията на семейство Джоунс имаше избеляла сватбена снимка. Полин я поглеждаше от време на време и не можеше да повярва, че сбръчканата беззъба жена с оредяваща коса и вечно голям корем, която шета из къщата, е момичето от снимката. Майка й изглеждаше като старица, а беше само на тридесет и три години. Природата не беше пощадил и баща й. Родителите на нейните приятелки изглеждаха по същия начин. Животът на хората в този край протичаше по един и същи начин. Но Полин не искаше да се примири със съдбата, която й бе отредена още с раждането.
Дълго време в селото нямаше училище, пък и хората не чувстваха кой знае каква голяма нужда от това. Преди години дойдоха един мъж и една жена, облечени в градски дрехи. Говореше се, че са от Ванкувър. Мъжът откри кръчма, малка дрогерия и дори кино, в което имаше прожекции два пъти седмично. В свободното си време жена му събираше децата от селото в една изоставена постройка и ги учеше да четат и пишат. Отначало жителите не посрещнаха особено радушно идеята на гражданката. Предпочитаха децата да помагат в работата, но постепенно решиха, че все пак не е зле в селото да има грамотни хора, които могат да изчисляват приходите от дървосекачеството и продажбата на кожи. А и от време на време пристигаха стари вестници, все някой трябваше да ги чете и да съобщава новините. Учителката успя да убеди мъжете да построят една по-прилична сграда за училище. Понякога, камионът, който идваше да зарежда дрогерията и кръчмата, носеше книги и учебници. За няколко години в училището се събра малка библиотека.
Винаги, когато не беше заета с домакинска работа, Полин посещаваше учебните занятия. Децата от всички възрасти бяха събрани в една класна стая и много често по десетина пъти повтаряха вече учени от по-големите ученици неща.
Но на Полин никога не й беше скучно. Освен това още на тринадесет години тя изчете по няколко пъти книгите от скромната библиотека. Госпожа Мадсън, учителката, веднага забеляза, че дъщерята на Никълъс Джоунс е доста по- любознателна от останалите ученици. Опита се да поговори с него, да му обясни, че момичето има интерес към образованието и може би трябва да го прати в най- близкия град, където има по-прилично училище, но бащата въобще не пожела да чуе за това.
- Баща ми е бил неграмотен, аз съм неграмотен, жена ми също и това не ни е попречило да станем хора и да изкарваме прехраната си! Полин дори много се изучи! - беше категоричен той и повече не пожела да обсъжда тази тема.
Госпожа Мадсън се отказа да убеждава упорития баща. За десетина години живот в забутаното селце тя беше опознала нрава на жителите и най-вече отношението им към образованието.
Полин беше третото поред дете и най-голяма дъщеря на Никълъс Джоунс. По- малките й сестри бяха на десет и осем години, двамата по-големи братя на осемнадесет и седемнадесет, а след нея следваха близнаците на четиринадесет и най-малкият брат на пет години. Между тези деца майка й имаше и други раждания, но бебетата бяха умрели. Когато Полин навърши петнадесет години, баща й започна да се оглежда за жених. Колкото по-скоро станеше това, толкова по-бързо щеше да се отърве от бремето да храни едно гърло допълнително.
Полин Джоунс беше красиво момиче. Имаше стройна фигура, бадемовидни светли очи и дълга тъмно руса коса. Много ергени от селото се заглеждаха по дъщерята на стария Никълъс, но за него красотата на Полин беше без значение. Той се радваше, че тя е здрава, има две ръце и два крака и може да работи. Това беше достатъчно за една съпруга, чиято роля в живота е да върши домакинската работа и да гледа децата.
Но Полин не бързаше да се жени. Книгите, които прочете, откриха пред нея един нов свят, такъв, какъвто тя не познаваше. Там имаше големи градове, красиви къщи, хората бяха облечени добре, а мъжете и жените се отнасяха помежду си по много по-различен начин от този, който тя беше виждала. Липсваха грубостите, побоищата и вулгарните думи. Освен книгите, другата страст на Полин бяха филмите. Тъй като нямаше пари за билет, тя се уговори със собственика да чисти киното, а в замяна той й позволяваше да гледа безплатно всички прожекции. В селото любителите на това изкуство не бяха много. Идваха най-вече по-младите несемейни мъже. Пиеха по време на филма, оригваха се, плюеха на пода и говореха мръсотии, а някои просто заспиваха и хъркаха. Полин сядаше на най-отдалеченото от другите посетители място, вперваше очи в екрана и забравяше за всичко около себе си.
Пренасяше се в света, за който мечтаеше.
Преди около година, собственикът на кръчмата и дрогерията доведе две проститутки в селото - едната мулатка, а другата мелез от индианка и бял. Когато вземаха заплати, мъжете по-дълго се застояваха в кръчмата. Не правеше изключение и Никълъс Джоунс. Няколко дни, след като парите му свършваха, той се прибираше след работа вкъщи, напиваше се с долнокачествено уиски и започваше да крещи на децата си. После хващаше жена си за ръка и грубо я мъкнеше към спалнята. Тя безропотно тръгваше след него. Оттам се носеха викове и вулгарни думи.
- Хайде, кранто, хайде! - крещеше с пиянски глас Никълъс и псуваше. Той беше видял някои нови неща от проститутките и искаше да ги изпробва и с жена си.
По-големите братя на Полин надничаха през вратата, коментираха, хилеха се гадно и също говореха мръсотии.
В такива моменти момичето бягаше от къщата, свиваше се до някое дърво, запушваше ушите си, затваряше очите си и се опитваше да си представи картини от филмите и книгите. Искаше завинаги да се махне от това забутано, примитивно място. Нямаше да й е мъчно нито за родителите, нито за братята и сестрите, нито за когото и да било в отвратителното село.
Когато Полин навърши шестнадесет години, Никълъс Джоунс беше сериозно притеснен. Всички връстнички на дъщеря му вече имаха мъже, някои дори бяха повторно бременни. Дървосекачът започна да води вкъщи свои по-млади колеги, надявайки се, че този път вече работата ще стане, но времето си минаваше, а дъщеря му си стоеше все още неомъжена. Иначе, всички ергени, които идваха в дома на стария Никълъс, много харесваха Полин, но тя се държеше студено с тях, почти не им говореше или просто излизаше от стаята.
По същото време се появи и деветото дете на семейство Джоунс. Роди се без три пръста на дясната ръка. От една страна, Никълъс се ядосваше, че трябва да храни недъгаво дете, от друга, че дъщеря му още не бе си избрала мъж.
- Какво искаш, а, какво? Гражданин ли искаш! Защо винаги се мръщиш, когато доведа някое момче?- крещеше на Полин той, когато е пиян и я удряше с юмруци по главата.
В такива моменти майка й стоеше безучастна, отдавна примирена с робския си живот. По-големите деца бягаха от къщата, защото се страхуваха гневът на баща им да не се пренесе върху тях.
Полин вече твърдо беше решила, че трябва да се махне от родния си дом, но все още не знаеше как.
Момичето забеляза, че освен нея, в селото има още един кинолюбител. Това беше проститутката мулатка. Когато беше свободна, тя идваше на прожекциите и без да обръща внимание на подвикванията на мъжете в залата, приковаваше цялото си внимание в екрана. Така се запознаха с Полин. Мулатката се казваше Синди. Най-напред дъщерята на Джоунс се държеше малко резервирано към нея, защото знаеше, че тя върши срамни неща. Така говореха жените в селото. Но после разбра, че Синди не само може отлично да чете и пише, но и беше видяла много други места. Тя беше родена в Америка и разказваше на момичето за Сиатъл, за ресторантите, за къщите и богатите хора. Полин я слушаше със затаен дъх и желанието й да види и тя тези прекрасни места ставаше все по-голямо. Един ден призна на Синди, че иска да избяга от селото.
- За това ти трябват пари - погледна я с големите си черни очи мулатката. - Имаш ли някаква спестена сума?
Полин поклати тъжно глава.
- Без пари си загубена. С какво ще си платиш пътя до Щатите, квартирата, докато си намериш работа? Но, все пак, може да се измисли нещо... - допълни Синди, виждайки отчаяното изражение на момичето.
След няколко дни тя разкри своя план. Собственикът на киното, господин Мадсън, дотолкова вече имаше доверие на Полин, че я оставяше не само да продава билети, но я научи и да пуска лентата. Той не беше любител на филмите, а и виждайки, че прожекциите не се посещават от много хора, предпочиташе да стои повечето време в кръчмата, защото оттам получаваше най-много доходи. Господин Мадсън даваше на Полин един кочан с билети, а после броеше колко липсват и момичето му отчиташе парите. Идеята на Синди беше, че могат да направят фалшиви билети. Повечето посетители бяха неграмотни и нямаше да разберат. Те дори не обръщаха внимание на хартийките, които получаваха срещу парите си.
Синди и Полин се заеха с направата на фалшивите билети и след два дни бяха готови. Отначало момичето се страхуваше, пускаше само един-двама посетители с фалшиви билети и със свито сърце очакваше господин Мадсън да се появи и да разкрие измамата. Куражът й дойде, когато събра първите няколко долара, а и Синди я насърчаваше. Постепенно спря да се страхува и понякога продаваше фалшиви билети на повече от половината зрители. После обясняваше на собственика, че хората явно не харесват много филма и затова не го гледат. Господин Мадсън не обръщаше внимание, за него беше по-важно, че оборотът в кръчмата е висок. Полин криеше спестената сума в специално направена дупка в двора.
Дъщерята на Джоунс започна да мисли и по какъв начин може да напусне селото. Оттук не минаваха нито влак, нито автобус. Идваха само камиони, които зареждаха кръчмата и дрогерията. Когато някой искаше да отиде в най-близкия съседен град, пътуваше с тях. В селото имаше само три автомобила - на господин Мадсън, на търговците на дървени трупи и на изкупвачите на кожи.
Полин си блъскаше главата как да стигне до Америка. Отново на помощ й дойде Синди. Преди половин година пристигнаха група мъже и започнаха да изследват околностите на селото със сонди, търсеха нефт. Построиха си бараки и заживяха в тях. Веднъж седмично идваше един пикал и им носеше провизии. Синди познаваше шофьора на пикала. Когато оставаше в селото, той се отбиваше при нея. Мулатката каза на Полин, че може да пътува с него до близкия град, след това щеше да си купи билет за автобуса. Шофьорът се казваше Джак. Беше висок, хилав, с мазна коса и големи гнойни пъпки по лицето. Той нагло огледа момичето и се ухили мръснишки, когато го видя за първи път. Полин се разходи няколко пъти с него и изтърпя грубите му шеги. Каза, уж случайно, че много иска да се научи да кара пикала. Джак само това и чакаше. Ролята на инструктор му даваше възможност да поопипа красивата селянка. Полин изтърпя и това, но се научи да управлява пикапа.
- Внимавай с Джак! - предупреди я Синди. - Той е голям мръсник. Бъди нащрек, когато тръгнеш с него!
Полин отдавна разбра, че трябва да е нащрек с пъпчивия шофьор, но той беше единственият й шанс.
В момента, в който реши, че събраната сума е достатъчна, дъщерята на Никълъс Джоунс сложи малкото си багаж в едно протрито мукавено куфарче и тайно напусна родната къща с мисълта никога повече да не се връща в нея. Преди да тръгне, се сети за предупреждението на Синди и мушна револвера на баща си в джоба на палтото.
Беше краят на април 1944 година. Шестнадесетгодишната Полин Джоунс тръгна към мечтаната Америка.
Джак се радваше на приятната си компания и непрекъснато въртеше копчето на радиото, търсейки подходяща мелодия. До града имаше петстотин километра.
Когато излязоха от околностите на селото и тръгнаха по самотния път, заобиколен от гори, той намали скоростта, после предложи да спрат и да пийнат малко. Полин не каза нищо и Джак бързо отклони пикапа встрани. Още щом изключи двигателя, той се нахвърли върху спътницата си. Момичето очакваше такава реакция, избута го от себе си и насочи револвера срещу него. Шофьорът се опули.
- Слизай! - нареди Полин и махна предпазителя.
Джак послушно слезе.
Полин изхвърли през прозореца палтото му, после помисли малко и му метна един от сандвичите, които носеше. Включи двигателя и внимателно потегли. Джак продължаваше да гледа изумен, без да може да повярва, че шестнадесетгодишната селянка го изрита от собствената му кола.
Полин не се притесняваше, че ще я хванат. Районът беше пуст, рядко минаваха коли, а и нещастният любовник не можеше скоро да се оплаче на полицията. В селото имаше само един шериф и един заместник шериф, но първо трябваше да стигне до тях. А дори и да се оплачеше, нямаше как да я догонят, защото не разполагаха с кола.
Що се отнася до Джак, Полин не изпитваше никакви угризения. Макар и безлюдно, тук от време на време минаваха индианци.
Половин километър, преди да влезе в града, момичето изостави пикапа в гората. Пътува с влак до най-близкия пристанищен град и оттам се качи на параход за Сиатъл. Купуваше си най-евтините билети. В парахода беше заедно с още пет жени в каютата. Три от тях - индианки, които почти не говореха английски, също като нея бяха тръгнали да си търсят късмета в Америка.
Полин слезе на пристанището в Сиатъл с широко отворени очи. Това беше светът, за който мечтаеше. В първия момент главата й се замая от уличните шумове. Селското момиче не беше виждало досега толкова много хора и коли на едно място.
Няколко часа дъщерята на Никълъс Джоунс се въртя около пристанището. Страхуваше се да се включи в уличното движение, мислеше, че ще се изгуби. Най-накрая, когато наближи привечер, се престраши. Трябваше да намери къде да пренощува. Повървя по няколко улици и в края на едната видя светещ надпис "Хотел". Прекрачи прага със свито сърце. Отвътре се носеше музика от грамофон и миришеше на мухъл. Страхливо отиде до рецепцията и понечи да каже нещо, но дебелата, силно гримирана жена, която стоеше там, я изпревари:
- Стая ли искаш, момиче?
Полин кимна.
- От Канада ли идваш?
Полин отново кимна.
- Късметлийка си, днес освободиха една стая, иначе рядко остават празни. Идват какви ли не. Има и много като теб от Канада. - Дебелата жена говореше с безразличие. - Пет долара, става ли?
Момичето преглътна. Парите, с които разполагаше, след като плати пътя до Сиатъл, щяха да стигнат най-много за пет нощувки. А трябваше и да яде.
Дебелата жена видя колебанията му.
- Никъде няма да намериш по-евтина стая - каза тя. - Е, както искаш, кандидати има много.
- Ще я взема - с пресъхнало гърло отговори Полин и отвори мукавеното куфарче. От дъното извади малка платнена торбичка и отброи пет долара на дребни монети.
Дебеланата гледаше равнодушно. Взе парите, преброи ги отново и подаде ключа на момичето.
- И като водиш мъже - допълни тя, - гледай да не са много пияни. Ако започнат да чупят инвентара, ти ще го плащаш.
Стаята беше малка, с ронеща се мазилка и стари, изпочупени мебели. От мръсния прозорец се откриваше гледка към олющените калкани на съседните сгради.
Цяла нощ Полин слуша от съседните стаи скърцащи легла, стенания, викове и тропот. На другия ден събра кураж и тръгна да си търси работа из Сиатъл. Най- напред попита в едно кино, но собственикът бързо я отпрати.
- Не ми трябват канадски селянки - побутна я към вратата той. - Искам градски момичета, да говорят добре, а не такива като теб, дето не им се разбира какво казват.
Три дни Полин търси безуспешно работа. Вече не се страхуваше толкова, че ще се изгуби, а от това, че съвсем скоро ще свършат парите й. Навсякъде обаче получаваше откази. Хората не харесваха диалекта й, оглеждаха присмехулно дрехите й, а някои дори открито й се подиграваха. Останаха й пари само за още една нощувка. Отчаянието я обхващаше, но не искаше да се връща назад. Никога повече кракът й нямаше да стъпи в онова отвратително село.
В края на третия ден момичето стигна до една книжарница с голяма витрина.
Надписът над нея беше красиво оформен. Звънчето на врата известяваше за всеки влизащ и излизащ посетител. Без много надежда, Полин попита за работа.
Продавачката, към която се обърна, беше младо момиче с навита на букли коса, облечено с бяла блуза и черна пола. То изгледа с пренебрежение Полин и отсече надменно:
- Няма работа!
Нещастната канадка тръгна унило към вратата.
- Какво има, Роуз?- чу се строг глас от дъното на книжарницата.
Полин се обърна. Към нея се приближи петдесетгодишна жена с тъмнозелен костюм, без нито една гънка по него. Косата й беше прибрана назад в кок, а върху огромния й орлов нос се крепяха кръгли рогови очила. По лицето на жената нямаше и следа от грим.
- Работа ли търсиш?- попита строго тя и огледа момиче.
- Да, госпожо - Полин бързо кимна с глава.
- Госпожица - сви устни жената, - казвам се госпожица Коулмън.
- Да, госпожице Коулмън, търся работа - поправи се веднага момичето.
- Какво си работила досега?
- Ами...работих в едно кино - измънка Полин.
- Кино... – сви отново устни жената. - А можеш ли да четеш и да пишеш?
- Да, госпожице, мога – отговори веднага Полин и в погледа й блесна мъничка надежда.
- В момента имаме нужда от човек, който да бърше прахта, да почиства и да разтоварва новите книги. Бих искала да наема момче, но... – госпожица Коулмън направи пауза, - но момчетата понякога са доста недисциплинирани. Ти можеш ли да вършиш такава работа?
- Мога, госпожице, мога - закима бързо момичето.
- Добре - погледна го изпитателно жената. - А още утре можеш ли да започнеш?
- Да!
Щеше да подскочи от радост. Най-накрая, след три дни безрезултатно търсене, щастието й се усмихна.
- Утре, точно в осем часа сутринта, те искам тук!
- Добре, госпожице, непременно!
Полин едва не се хвърли на врата на работодателката си. Огледа със светнал поглед книжарницата и тръгна към вратата.
- Чакай малко, момиче! - обади се строгата госпожица. - Не разбрах как се казваш.
Полин бавно се обърна.
- Казвам се Керъл...Керъл Робъртс - каза тя, гледайки встрани.
- Е, Керъл, имаш ли квартира?
- Да...всъщност не съвсем, ами...имам пари да си платя хотела само за утре.
- Добре - сви устни госпожица Коулмън, - на първо време, можеш да се настаниш тук, до склада има малка стаичка, има и баня. Надявам се, че нямаш въшки.
Така Полин Джоунс се превърна в Керъл Робъртс. Керъл беше героиня от един филм, а Робъртс й хрумна случайно. Започваше нов живот в Сиатъл и не искаше нищо да й напомня за мястото, откъдето избяга. Казваше, че е от малко село до Едмънтън, останала без родители и дошла тук, за да търси препитание.
Керъл беше много прилежна в работата си. След като спести малко пари, си нае квартира близо до книжарницата. Толкова усърдно вършеше всичко, че дори и взискателната госпожица Коулмън не можеше да й намери грешки. Постепенно момичето се сприятели и с останалите служители. Роуз не само спря да я гледа с пренебрежение, но дори й показа как да си навива косата на букли като нейната.
Един ден госпожица Коулмън забеляза, че след работа Керъл взе една книга. Беше ужасена, хора от собствения й персонал я крадяха. Реши да изчака и да наблюдава известно време крадлата. Малката канадка сигурно смяташе да продаде книгата на черно и така да си докара допълнително пари. Но какво беше учудването на Коулмън, когато видя, че след няколко дни момичето върна книгата и взе друга. След няколко дни отново я върна и пак взе друга. Собственичката разбра - Керъл вземаше книгите, за да ги чете през свободното си време. Никой от останалите служители не показваше към книгите в книжарницата нещо повече от професионален интерес. Госпожица Коулмън започна да следи Керъл и много скоро забеляза, че тя е доста будна и притежава вродена интелигентност. И друго нещо не пропусна старата мома. Канадското момиче не проявяваше никакъв интерес към мъжете, които посещаваха книжарницата. Войната все още не беше свършила и в Сиатъл имаше много униформени млади мъже. Някои от тях влизаха в книжарницата не толкова от любознателност, колкото да пофлиртуват със симпатичните продавачки. Момичетата се страхуваха от строгата Коулмън, но когато тя не беше наблизо, отговаряха на задявките на войничетата. На собственичката й правеше впечатление, че Керъл отбягва ухажорите, дори отиваше в склада, когато някой се опитваше да я заговори. Иначе, доста млади мъже влизаха в книжарницата именно заради нея, макар и Роуз да се мислеше за първата красавица.
Студеното сърце на старата госпожица малко се размекна и от ден на ден тя започна да изпитва все по-големи симпатии към Керъл. Момичето беше усърдно в работата си, любознателно, използваше свободното си време за четене и дори се опитваше да изчисти канадския си диалект. Освен това не пушеше, както беше модерно, не цапаше безобразно лицето си с грим и не ходеше по забави с другите служителки. Собственичката харесваше целомъдрените момичета.
След като годеникът на Маргарет Коулмън беше убит по време на Първата световна война, тя не пожела друг мъж и не се омъжи. Малко след това почина баща й и като единствена негова наследница, тя пое работата в книжарницата. Сърцето на старата мома може и да беше затворено за любовни емоции, но умът й разбираше от бизнес и много скоро под нейно ръководство книжарницата се разрасна, увеличи се броят на клиентите. Служителите не обичаха много строгата госпожица Коулмън и тайно й се подиграваха зад гърба, но не можеха да отрекат едно - тя даваше добри заплати и заради това търпяха нрава й. Керъл не само не се подиграваше на своята работодателка, но съвсем искрено й се възхищаваше. Какво не би дала, за да има такава голяма книжарница с купища книги.
След пет месеца Керъл беше повишена в продавачка и й ушиха същата бяла блуза и черна пола като на другите момичета. Денят, в който госпожица Коулмън я извика в кабинета си и й съобщи новината, беше най-щастливият в досегашния й живот.
Керъл започна да учи във вечерна гимназия, искаше на всяка цена да завърши средно образование. Работодателката й я насърчаваше и макар да не го изразяваше очебийно, много се радваше на добрите й оценки.
След една година момичето напълно беше забравило за родното си място и за близките си. Беше щастливо, че има добре платена работа и учи в гимназия. Не харчеше парите си за дрехи, обувки и фризьори, както другите си колежки, а ги спестяваше. Може би, след време, щеше да продължи да учи и по-нагоре.
Единственото развлечение, което си позволяваше, бяха филмите. Гледаше ги все така със затаен дъх, както в малкото кино на господин Мадсън.
Керъл завърши гимназията с отличен успех, но желанието й да се образова не свърши дотук. Трите години, прекарани в Сиатъл, преобразиха напълно малката селянка. Тя се превърна в привлекателна интелигентна девойка. Канадският й диалект беше изчезнал напълно. Момичето сподели с работодателката си, че иска да учи още. Мечтата му беше да отиде на изток, в Ню Йорк, накъдето се бяха запътили толкова хора, търсейки щастие и късмет. Госпожицата свикна с Керъл. Тя се превърна в нейна помощничка и отлично се справяше с тази задача. Но преди много години, самата Маргарет Коулмън също искаше да замине да учи в Ню Йорк.
Началото на войната и загубата на любимия мъж, а после и на баща й обаче попречиха на желанието й и тя остана завинаги свързана със Сиатъл. Старата мома даде на Керъл сумата, с която щеше да плати първата година в университета и я изпрати до автогарата.
Момичето не знаеше как да благодари на своята работодателка, разплака се и й обеща, че един ден, след като започне работа, първото нещо, което ще направи, е да събере парите и да й ги върне.
Когато автобусът потегли, по суховатото лице на старата мома се отрони една сълза. Тя бързо я избърса, сви строго устни и тръгна към книжарницата, където я чакаше много-много работа.
В Ню Йорк Керъл се записа да учи право, настани се в общежитие и не минаваше ден да не благодари мислено на госпожица Коулмън за щедростта. Намери си и работа в една закусвалня за бързо хранене. Заплатата обаче не беше много голяма и тя се премести в нощен бар, заведе я нейна колежка от университета.
Отначало Керъл не прие много радушно идеята, но след като разбра, че сервитьорките тук получават два пъти повече от нея, бързо се съгласи. Най-напред се чувстваше неудобно, когато разнасяше таблите и мъжете я оглеждаха, но постепенно свикна. Почти всички сервитьорки бяха студентки и със спечелените пари успяваха да се издържат. Една вечер собственикът, симпатичен гей, предложи на Керъл да се включи в балетния състав, беше се освободило място. Тя се учуди на това предложение, но той обясни, че има хубава фигура и лице и е много подходяща.
Керъл направи няколко репетиции със състава, хореографката я хареса и от сервитьорка тя се превърна в танцьорка. Остана доволна, защото тук заплащането беше още по-високо. Иначе в писмата си до госпожица Коулмън и дума не споменаваше за работата в бара. Интуицията й подсказваше, че собственичката на книжарницата няма да остане особено доволна.
На двадесет и четири години Керъл Робъртс завърши университета и като една измежду първите десет дипломанти с най-висок успех получи предложение за работа в голяма адвокатска кантора. Младата юристка беше на върха на щастието и първото нещо, което направи, беше да се обади на бившата си работодателка.
Госпожица Коулмън положи усилия гласът й да не затрепери в телефонната слушалка. След загубата на близките си хора старата мома плачеше за втори път в своя самотен живот - първият, когато изпрати Керъл за Ню Йорк, вторият беше сега.
Амбициозната млада юристка се втурна с много жар в новото си начинание. И макар че засега получаваше само по-елементарни дела, а в много случаи вършеше и чисто секретарска работа, тя влагаше всичката си енергия и старание. Дотолкова се задълбочи в кариерата си, че почти нямаше никакъв личен живот. След дипломирането тя нае заедно със своя приятелка от университета двустаен апартамент. Джули, приятелката й, беше завършила история и започна работа в един колеж, но, за разлика от Керъл, въобще не се стараеше да прави някаква бляскава кариера. Джули беше от малко градче до Бъфало и след завършването си постави една единствена задача - да си намери красив и богат мъж. Работата в колежа беше само временно, докато осъществи целта си. След женитбата Джули нямаше никакво намерение да работи. Свободното си време тя прекарваше в ходене по козметици, фризьори, обикаляне на магазини и стоене с часове пред огледалото.
- Не ти ли омръзна да се гледаш толкова много? - питаше я учудено Керъл, след като сутрин, преди да излезе, оставяше съквартирантката си пред огледалото и вечер, като се прибираше, отново я намираше там.
- Не - отговаряше спокойно Джули. - Колкото по-красиво е опакована една стока, толкова повече й се вдига цената и толкова повече богати купувачи могат да си позволят да я купят.
Амбициозната юристка само клатеше глава и не спореше. Тя имаше други планове за бъдещето си. Но точно Джули обърка плановете й.
Една събота вечер, след дълга уговорки, Керъл отиде с нея на забава. Съквартирантката й имаше слабост към младите офицери и я заведе в оживена, препълнена с униформени мъже зала. Керъл реши, че с това идване ще отбие номера и Джули няма скоро да й досажда пак. Но, точно тази вечер, погледът на един русокос капитан от военноморските сили попадна върху юристката и не се откъсна повече от нея. Капитанът се казваше Гордън Хейлс, потомък на известна във военните среди фамилия. Родът Хейлс беше дал на Съединените щати двама генерали, четирима полковници и няколко майора. Генерал Доналд Хейлс, бащата на Гордън, имаше десетина медала от двете световни войни и сега беше съветник на военния министър.
Когато видя Керъл, Гордън реши, че това е жената, за която ще се ожени. В началото амбициозната юристка доста студено се отнесе към ухажванията на русокосия капитан, но той беше много упорит. Чакаше я след работа, непрекъснато я канеше на срещи, подаряваше й купища цветя.
Канадското момиче продължаваше да пази спомените от отблъскващия интимен живот между родителите си, от вулгарността на мъжете в родното си село и затова все още държеше настрана от себе си представителите на другия пол.
Гордън Хейлс обаче беше различен - мил, учтив, обграждащ я с много любов и внимание. Постепенно Керъл се влюби в него и двамата решиха да се оженят.
Родителите на Гордън обаче се възпротивиха. Те очакваха синът им да се ожени за момиче от тяхната среда, а не за някаква канадска селянка. Дори и на своя любим Керъл не разкри истината за себе си. Каза му, че е останала сираче и отишла да си търси работа в Сиатъл. Не му каза и истинското си име.
Въпреки неободрението на семейство Хейлс, Гордън и Керъл се ожениха, наеха си спретнат апартамент в Манхатън и заживяха щастливо. Не след дълго младата госпожа Хейлс забременя. Гордън беше изпратен в Корея, там войната все още продължаваше. Когато беше бременна в седмия месец, Керъл получи известието за смъртта на своя съпруг. Детето се роди преждевременно. Беше момче, кръсти го Гордън на баща му. След трагедията отношенията между семейство Хейлс и снаха им се постоплиха и скоро младата жена, заедно с бебето, се пренесе да живее при тях в голяма им къща.
Когато Гордън-младши спря да суче, Керъл отново тръгна на работа, но нещо у нея се беше променило. Нямаше я предишната амбиция и желание за кариера, започна по-често да се оглежда около себе си - в обстановката, в която живееше, започна да се интересува повече от политика. Запозна се и с други жени, останали вдовици като нея, участва в няколко митинга против войната, включи се в подписката до президента за изтегляне на американските войски от корейския конфликт.
Първата половина и средата на петдесетте години бяха пълни със събития по цялата планета. Хората от колониите се бореха за националната си независимост, в Централна и Южна Америка се създаваха революционни групи, насочени срещу управляващата върхушка, искаха по-висок жизнен стандарт за населението. Страните от Източна Европа се ориентираха към социализма и се включиха в един блок със Съветския съюз. В Западна Европа довчерашните врагове във войната преодоляха омразата и започнаха да си сътрудничат. САЩ помогнаха на Германия да излезе от следвоенния икономически колапс. Създаден беше и колективен съюз за отбрана, наречен НАТО. Заговори се за Студената война между двете системи - социализма и капитализма.
Керъл следеше събитията, както в собствената си страна, така и в света и вече не се застояваше много в кантората. След края на работния ден бързаше към сбирките в антивоенния клуб, където се записа. Освен против войната, тук се изнасяха лекции и на различни политически теми, говореше се за гражданските права на американците.
По това време за цветнокожото население в страната имаше доста социални ограничения. Новите приятели на Керъл се противопоставяха на расизма и искаха равни права за всички. Имаше и такива, които прокламираха социална справедливост и повишаване на жизненото равнище на най-нископлатената работническа класа.
Семейство Хейлс никак не одобряваше политическите интереси на снаха си.
Когато младата жена започваше да критикува правителството, генерал Хейлс изсумтяваше и с намръщена физиономия излизаше от стаята. Той не можеше да се съгласи с нито едно нещо, казано от нея. Освен това за него политиката беше работа за мъже, а не за някакво си двадесетинагодишно момиченце.
Една неделя през месец октомври 1956 година Керъл, заедно с други членове от клуба, подготвяше материалите за седмичника, който издаваха. Освен против войната и расизма, имаше и една статия, в която се осъждаше новата данъчна политика. Член на клуба, преподавател по икономика, обясняваше минусите на сегашната система и предлагаше нова програма.
Точно в този неделен октовмрийски ден към Керъл се приближи шестдесетгодишен елегантен мъж и я заговори:
- Извинете, госпожо Хейлс, може ли да поговорим за малко?
Младата жена не остана много учудена, защото в клуба непрекъснато идваха хора, които искаха да станат членове, питаха кога ще има беседа или просто желаеха да споделят своята гледна точка по някои политически въпроси. Имаше и такива, които критикуваха дейността им.
Керъл остави колегите си и се оттегли с елегантния господин в един ъгъл на залата.
- Да, слушам ви, господине - усмихна се учтиво тя.
- Госпожо Хейлс - погледна я в очите мъжът, - имам честта да представлявам група хора, които изповядват същите ...ъъъ....или почти същите идеи като вашите. Натоварен съм със задачата да се обърна към вас с въпрос дали искате да се присъедините към нашия, бих казал, колектив.
Керъл беше заинтригувана. Господинът срещу нея нямаше вид на нов член, нито на човек, който идва в клуба, за да поспори с останалите присъстващи или просто да запълни свободното си време.
- Какъв точно е вашият колектив? – попита внимателно тя.
- Да предположим - продължи спокойно мъжът, - че ние сме хора, които не са съгласни с някои установени параметри в нашия свят и бихме....
- Чакайте, чакайте - прекъсна го импулсивно младата жена, - какво включвате в това понятие "нашия свят"?
Мъжът ни най малко не се засегна от прекъсването.
- Да приемем, че използваме това понятие в по-общ смисъл, без определени географски райони, "нашият свят" като термин за обществото, в което живеем, за икономическия, политическия и културния социум.
Керъл се разсмя.
- Вие да не сте някаква самарянска организация?
- Може и така да се каже, зависи от каква гледна точка говорим.
- А вие от каква гледна точка говорите?
Мъжът замълча, седна на близкия стол, извади бавно цигара, запали я и придърпа един пепелник към себе си.
- Говоря от гледна точка на справедливостта и доброто.
- Аха – вдигна пръст Керъл, - сега разбирам, вие не сте самарянска организация, вие сте ангели, пратеници от небето, дошли на земята, за да спасят човечеството от злото и покварата.
Младата жена огледа по-обстойно елегантния посетител. Нямаше вид на шизофреник, но все пак, знае ли се....имаше и съвсем порядъчни на вид умопобъркани.
- Не съм нито луд, нито член на някаква религиозна секта, която проповядва свобода и равенство във Вселената – каза спокойно посетителят, все едно беше разгадал мислите на събеседничката си.
- Сигурен ли сте? – погледна го иронично Керъл.
Мъжът се разсмя. Имаше хубави зъби, усмивката му беше приятна.
- Правилно сме разбрали, че освен всичко друго, вие притежавате и чувство за хумор. Чувството за хумор, госпожо Хейлс, е...
- Ще ми кажете ли най-накрая кой сте вие и какво искате от мен? – малко нервно го прекъсна Керъл.
Лицето на мъжа стана сериозно. Той смачка цигарата в пепелника и се доближи до младата жена.
- Името ми не е толкова важно. Работя за група хора, които, както вече ви казах, са посветили силите си в борбата за един по-добър живот. Хора, които не искат да има още десетки милиона жертви в една нова война. Тези хора търсят съмишленици. От известно време ние ви наблюдаваме и решихме да отправим предложението си към вас да се присъедините към нашия колектив. Естествено, вие сама ще вземете своето решение. Идването при нас е доброволно. Няма да се обидим, ако ни откажете. – Мъжът подаде на Керъл една визитна картичка и допълни: - Ако искате да научите нещо повече за нас, обадете се на този номер. – Поклони се леко и тръгна към изхода. След няколко крачки се обърна. – И не забравяйте, моля, че този разговор не се е състоял.
Керъл остана с отворена уста. Чак, когато елегантният господин излезе навън и минаха няколко минути, тя погледна визитката. На нея пишеше само Джон Паркър и имаше един телефонен номер.
Младата жена не каза на колегите си от клуба за този странен разговор, не каза и на свекъра и свекърва си. В първия момент започна да си мисли, че елегантният господин е от ФБР, но бързо отхвърли тази идея. Вярно, че в седмичника, който издаваха, понякога имаше доста сериозни критики към правителството, но все пак той се четеше от малко хора, а клубът функционираше по-скоро на квартално ниво и не представляваше никаква сериозна заплаха за държавната сигурност. Отхвърли също идеята мъжът да е умопобъркан или член на някаква безумна секта. Колкото и да не личеше в определени случаи, имаше съвсем дребни наглед неща, които издаваха същността на подобни хора, погледът например. Джон Паркър имаше много уравновесен вид.
Цяла седмица Керъл обмисляше разговора, гледаше визитната картичка и се колебаеше дали да се обади. Интуицията обаче й подсказваше да го направи.
Един ден тя решително взе телефона и набра номера.
Обади се същият елегантен господин.
- Господин Паркър – каза младата жена с разтуптяно сърце, - мисля, че искам да се срещна с вас.
- Мислите или искате, госпожо Хейлс?
- Искам – произнесе с дрезгав глас Керъл.
- Добре - отговори мъжът, - но знайте, че веднага можете да се откажете, ако например не харесате наших колектив. Това е доброволна организация. Няма да ви повтарям, че разговорът е доверителен, вие вече сама знаете.
Керъл и мъжът се уговориха къде да се срещнат. Той дойде с луксозен черен линкълн с шофьор. Младата жена се поколеба миг-два, взе си дълбоко въздух и се качи в колата. Отново интуицията й подсказваше, че от този момент нататък животът й ще се промени.
Животът на двадесет и осем годишната Керъл Хейлс наистина се промени. Тя попадна сред хора, за които дори не предполагаше, че съществуват. Колективът, както го нарече Джон Пакър, се състоеше от мъже и жени от различни националности. Те бяха нарекли своята дейност фондация "Прогрес". Години след това Керъл се убеди, че по-сполучливо име от това не можеше и да бъде измислено.
Фондация "Прогрес" беше създадена малко след края на Втората световна война от четирима мъже и една жена - американски политик, френски генерал, японски бизнесмен, немски благородник, който беше известен учен и популярна английска писателка. Различните националности и различните занимания не им пречеха да имат еднакво мнение по един въпрос - бъдещето на човечеството. Тези хора се познаваха още преди войната, бяха имали търговски, дипломатически и културни взаимоотношения. И петимата притежаваха едно общо качество - пацифизма. В разгара на войната, когато светът се раздели на врагове и съюзници, те не прекъснаха връзките помежду си и не прекратиха приятелските си отношения поради различната политика на собствените им правителства. Събраха се след края на войната и се заклеха, че ще използват всичката си енергия и възможности, но няма да позволят човечеството да изгуби дотолкова разсъдъка си, че да започне отново да се изтребва с милиони. Колкото и невъзможна да изглеждаше в началото тази идея, за единадесет години петимата създатели привлякоха много симпатизанти и имаха клонове в почти всички точки на земното кълбо. Названието фондация "Прогрес" беше споменато случайно, уж на шега, но с течение на времето се възприе за постоянно. Четиримата мъже и жената се бореха против войната, за намаляване на омразата между отделните народи, за икономически, социален и културен напредък.
Разбира се, човечеството не можеше да се промени само с едно замахване на магическа пръчка и изведнъж да заживее като в съчинението "Утопия" на Томас Мор, но пък благодарение на фондацията не се случиха редица кризи и конфликти.
Създателите, които бяха и изявени обществени личности, мобилизираха всичките си възможности в името на своя план. До средата на петдесетте години те вече имаха много съмишленици - няколко десетки политици от цял свят, бизнесмени, представители на благородничеството, религиозни фигури, културни дейци, дори спортисти. Те правилно бяха преценили, че най-напред трябва да търсят подкрепа сред обществено значимите хора в отделните държави. Фондацията в никакъв случай не представляваше някакво елитарно сдружение, напротив, тя беше създадена в името на прогреса на всички хора, но точно авторитетните обществени фигури можеха да помогнат за това дело. Естествено, не всички обществени фигури бяха въвлечени в делото. Много внимателно и обстойно бяха проучвани предложените личности, понякога дори с години и чак тогава ги запознаваха с дейността на фондацията. Някои се отказваха, други се плашеха, а имаше и такива, които отиваха в полицията и службите за сигурност. Съществуването на подобна фондация изглеждаше толкова абсурдно, че полицията в никоя държава не можеше да приеме насериозно информацията за дейността на някаква международна организация, стремяща се към прогрес на човешката цивилизация.
Когато Керъл беше привлечена за сътрудничка, членовете и симпатизантите на фондацията вече наброяваха няколко хиляди по цял свят. Младата жена въобще не подозираше, че може да съществува нещо подобно, но впоследствие се увери, че всичко казано от господин Паркър, е истина. По същото време фондацията беше изградила стройна организационна система. Начело имаше орган, наречен пак уж случайно Управителен съвет, но това название остана за постоянно. Имаше и различни степени на посветените в делата. Някои проучваха проблемите, които предстоеше да бъдат решени, други, това бяха членовете сред политическите кръгове, се опитваха да въздействат със средствата на дипломацията, трети служеха за информатори. По-специална група представляваха изпълнителите на задачите.
Керъл дори се развесели, когато научи за тях. Тя си ги представяше като герои от криминалните романи и филми, но изумлението й беше голямо, когато разбра, че това са хора с различни професии, които водеха съвсем обикновен живот в останалото време. Разбира се, не всички членове можеха да станат изпълнители.
Изпълнителите бяха най-добрите и най-добре обучените. Фондацията дълго ги проучваше и влагаше много средства и усилия за тяхното обучение. Повечето членове на Управителния съвет бяха бивши изпълнители. Двама от първоначалните създатели вече бяха покойници, но синът на единия от тях в момента се изявяваше като много успешен агент.
Принципът на действие в организацията се градеше на безупречна дисциплина. Управителният съвет и проучвателите следяха обстановката в света и когато възникнеше конфликт, който можеше да предизвика сериозни военни, политически, икономически или социални последствия, те се намесваха.
Анализираха данните от информаторите и възлагаха задачата на изпълнителите.
Естествено, възможностите на фондацията не бяха безгранични. Понякога нейната намеса не помагаше сто процента, но поне предотвратяваше да се случи по-голямо нещастие.
Първият въпрос, който възникна у Керъл, беше дали досега не е имало член, който да играе двойна игра и да сътрудничи на тайните служби на някоя държава или просто тайните служби да се опитват да внедрят свой човек във фондацията. Такива естествено имаше, но самата организация, разпръсната по земното кълбо и разполагаща с различни по националност членове, представляваше доста трудна за разгадаване задача. От друга страна, сред съмишлениците фигурираха и хора от специалните служби и политици, които разполагаха със солидна информация. А и ЦРУ, КГБ, МИ-6, МОСАД и всички подобни служби дотолкова бяха ангажирани със следенето на колегите си от другите държави, че и през ум не им минаваше за наличието на обединена международна агентура и то в името на човешкото добруване. По-скоро те вярваха в съществуването на всякакви международни терористи, екстремисти и анархисти, но не и в борци за световен прогрес.
Керъл Хейлс беше избрана за изпълнител. Разбира се, можеше да откаже, но тя прие. В отдалеченото канадско село отзвукът от Втората световна война почти не достигна и дъщерята на Никълъс Джоунс, дори не знаеше кой срещу кого се бие. Загубата на Гордън обаче я накара да се замисли за това и не случайно тя започна да посещава антивоенните клубове. Убийствата се вършеха в името на безумни идеи или заради приумиците на параноични държавници. И заради това обикновените хора се избиваха на бойното поле. Същите тези обикновени хора понасяха бедността, глада и инфлацията. Вроденото чувство за справедливост у юристката се бунтуваше срещу несправедливостта. Бунтуваха се и много други хора, но фондацията се спря на Керъл, защото освен всичко останало, тя притежаваше качества, които можеха да я превърнат в отличен агент. Младата жена прие да сътрудничи на фондацията и й посвети четиридесет и пет години от своя живот. Искаше, както нейното, така и другите деца да имат по-добро бъдеще и да живеят в един мирен свят.
Керъл Хейлс напусна кантората, в която работеше, и отиде в друга. Тази кантора се ръководеше от съмишленик на фондацията и така юристката можеше да отсъства по-дълго време, когато изпълняваше някоя задача. Гордън-младши беше на три години и родителите на починалия й съпруг се грижеха много добре за него. Те приемаха нормално продължителните командировки на снаха си и дори се радваха, че в новата кантора прави доста успешна кариера. Пред тях младата жена спря да говори за политика, да критикува правителството и да недоволства от войната в Корея. Генерал Хейлс одобряваше промяната в снаха си и си я обясняваше с повечето работа и житейско съзряване.
Фондацията правилно се насочи към Керъл Хейлс. Тя показа изключителни способности и след няколко години се превърна в един от най-добрите агенти.
Генерал Хейлс сигурно щеше да получи инфаркт, ако разбереше, че извоюването на независимостта на някои колониални държави и успокояването на политическата обстановка в Конго през шестдесетте години, която имаше опасност да предизвика война на африканския континент, станаха не без участието на Керъл. Но пенсионираният вече генерал не можеше да знае това.
На четиридесет години Керъл беше избрана за член на Управителния съвет, но продължи да участва в операции. Мечтата й беше Гордън-младши да поеме по нейния път. С течение на времето обаче разбра, че това няма да стане. Синът й растеше като ленив тийнейджър, свикнал да получава всичко наготово. Сърцето й се свиваше, гледайки го как зяпа апатично в телевизора и опустошава един след друг пакети с чипс. Опита се да го насочи към спорта, но младежът не прояви никакъв интерес.
- Защо ми е да спортувам, само да се потя - отговаряше равнодушно той и продължаваше да се тъпче, гледайки телевизия.
Майката поговори и със свекъра и свекърва си, но те никак не се притесняваха, че внукът им на осемнадесет години, при не особено висок ръст, тежи почти сто килограма.
С много усилия Гордън влезе в университета. Не особено блестящо, но успяваше да изкарва и изпитите. След като завърши, генералът употреби някои от връзките си, за да го приемат на работа в една голяма компания. Младият мъж не беше вече толкова дебел и странно, но доста бързо напредна в професионалната си кариера. Умееше да изслушва хората, не обичаше да противоречи на шефовете си, никога не се конфронтираше с колегите си и сякаш нямаше собствено мнение. Керъл може и да не харесваше тези негови качества, но в компанията явно ги ценяха. Понякога се вглеждаше в сина си и не можеше да открие в него нищо нито от себе си, нито от покойния му баща. Гордън-младши беше станал един неприятен алчен сноб.
Керъл се премести да живее в Лондон. Съседите й в квартала знаеха, че госпожа Хейлс е била омъжена за висш американски военен, но останала вдовица. Никой обаче не се съмняваше в нейния английски произход, изисканата дама говореше с перфектно лондонско произношение. Тя се занимаваше с благотворителна дейност, изнасяше лекции в неделното училище, а всичките й приятелки бяха във възторг от следобедните закуски, които организираше. Госпожа Хейлс правеше най-вкусния черешов пай в цял Лондон. Освен това тя беше много отзивчива и с радост се съгласяваше да се грижи за съседските деца.
След смъртта на баба си и дядо си Гордън-младши наследи внушителното им състояние. Керъл нямаше никакви претенции към наследството, а и синът й не беше много съгласен да го дели с някой друг, пък бил той и собствената му майка. Фондацията разполагаше с добри финансови ресурси и обезпечаваше добре агентите си. Гордън естествено не знаеше за това. Той предполагаше, че майка му живее от пенсионния фонд, където беше влагала пари, докато работи в кантората.
Керъл не харесваше и снаха си. Беше сигурна, че се е омъжила за Гордън само заради доброто му материално състояние. Съпругата на сина й беше завършила бизнес администрация в Харвард, но след женитбата не пожела да работи. За двете й деца се грижеха гледачки, а тя прекарваше времето си по фризьори, козметици, психоаналитици, фитнес зали и купуваше купища дрехи от най-скъпите бутици. За разлика от жена си, която поддържаше безупречен външен вид, Гордън се превръщаше от ден на ден в един не особено привлекателен мъж на средна възраст с алчни очи, чиято единствена цел беше печеленето на пари и власт. Междувременно той стигна до борда на директорите в компанията, където работеше и дори се опитваше да прави политическа кариера. На Керъл обаче отпуснатият вид на сина й все повече й напомняше за баща й.
Понякога семейството на Гордън, заедно с двете деца, идваха на гости на Керъл в Лондон. Тя се стараеше да не показва неприязънта си към тях. Синът й почти не се отделяше от телефона или компютъра, жена му обикаляше магазините, говореше за дрехи, модни дизайнери и кой как е бил облечен на светските партита, на които ходеха. Когато внуците й бяха малки, Керъл обичаше да се занимава с тях, но времето минаваше. Били завърши университета и започна работа в компанията при баща си. Беше елегантен млад мъж, но говореше суховато и се отнасяше с пренебрежение към всички, които нямаха неговата възможност да получат добро образование. Дороти учеше медицина и беше същата капризна и предвзета глезла като майка си. Керъл дори се радваше, че контактите със семейството на сина й ставаха все по-редки. Ядосваше се, че агентите от фондацията рискуваха живота си, за да живеят спокойно хора като Гордън и Елън Хейлс, а те дори не подозираха за това.
Керъл вече отдавна работеше за фондацията, когато реши да издири мулатката Синди, искаше да й се отблагодари по някакъв начин. Оказа се, че тя се е омъжила за свой клиент, живееше в Торонто и беше собственичка на магазин за битова техника. Керъл посети магазина и едва позна в елегантната делова жена бившата проститутка. Синди също не позна дъщерята на дървосекача. Помисли я за клиентка и даде знак с глава на една от продавачките. Към Керъл се приближи симпатично цветнокожо момиче и отракано започна да й рекламира предимствата на новия модел хладилници. Много приличаше на майка си, когато преди години тя обясняваше на малката канадска селянка как може да спечели от продажбата на фалшиви билети.
Агентката на фондацията издири и госпожица Коулмън. Проспериращата едно време книжарница не беше издържала динамиката на пазарните условия в края на петдесетте и началото на шестдесетте. Госпожицата фалира, а неизплатената ипотека я лиши и от къщата й. Керъл завари бившата си работодателка в малък апартамент, намиращ се в грозна сграда в един квартал на Сиатъл, който не се ползваше с добра репутация. Старата жена, изкривена от ревматични болки, живееше самотно и бедно. Разчиташе единствено на социалните служби. На шкафа в лошо обзаведената стая имаше снимка - Керъл и нейния съпруг. Маргарет Коулмън страдаше и от напреднала форма на склероза и не можа да познае своята любима продавачка.
Керъл се погрижи за благодетелката си. Тя прекара остатъка от живота си в един старчески дом край Лос Анджелис. Имаше лична медицинска сестра, а прозорецът на стаята й гледаше към океана. Старата жена така и не научи на кого дължи това, а повечето време беше толкова зле, че не разбираше къде се намира. Керъл имаше мисия в Централна Америка и не можа да отиде на погребението й.
Бившата Полин Джоунс никога не потърси близките си. Дори когато остаря, не изпитваше угризения към тях. За живота й в малкото село не знаеха и колегите й от фондацията. Всъщност, знаеше само един човек.
В Амстердам госпожа Хейлс беше посрещната от симпатичен млад мъж. Погледнати отстрани, те приличаха на леля, която идва на гости при любимия си племенник. Двамата се качиха в син ситроен и потеглиха на север. Пътуваха по протежение на залива Йоиселмеер и спряха пред една вила, малко преди град Ден Уфер. Подобни вили в района имаше много.
Останалите членове на Управителния съвет вече бяха пристигнали. Те бяха девет на брой - шестима мъже и три жени. С повечето от тях Керъл беше работила по време на своята кариера като активен агент. Само един от мъжете беше по-млад - около тридесет и пет годишен, останалите надхвърляха шестдесетте. Съществуваше практика местата в Управителния съвет да се заемат от по-опитни и с дългогодишен стаж членове. Естествено, имаше и изключения, като младия мъж например. Някои от съвета все още участваха в отделни операции. Такава беше и Керъл.
След обичайните поздравления и разговори събранието беше открито от дребен, оплешивяващ мъж. Хората, които следяха новините по телевизията, можеха да познаят в негово лице външния министър на една европейска държава. Мъжът говореше перфектен английски, макар и да не беше англичанин. Иначе, по време на своята работа в собствената си държава, той винаги ползваше услугите на преводач при официални срещи с англоговорящи. Когато понякога се опитваше да говори английски, силният му акцент беше просто натрапчив.
- Колеги - започна дребният мъж, - това събрание беше свикано, защото се оказа, че имаме сериозен проблем. - Той замълча малко, побарабани по масата и продължи. Останалите не откъсваха поглед от него. - Вече месец и половина нашите проучватели следят ситуацията на Балкански полуостров и нещата там са доста обезпокояващи.
- От десетина години нещата там са все обезпокояващи?- прекъсна го младият мъж. - Винаги се намират хора или сили, които да подклаждат етнически конфликти на Балканите.
- Този път не са етнически конфликти - обърна се към него дребният мъж.
- Какво тогава? Да не би да искаш да кажеш, че хората там се конфронтират заради учебната програма в средните училища?
- Франко, овладей словоохотливостта си, ако обичаш! - хвърли гневен поглед към младия мъж една от жените.
Франко вдигна примирено ръце и каза на по-възрастния мъж:
- Извинявай, че те прекъснах!
- Нищо, младежо, и аз преди тридесет години бях същият - усмихна се той и продължи към останалите:- От известно време нашите хора проучват ситуацията и нямаше да свикаме тази среща, ако не бяхме почти сто процента сигурни. Когато преди две години започна конфликтът в Косово, всички данни говореха, че той е на етническа основа. Първоначалната информация за размириците в Македония от тази година показа същия сценарий. Всички останахме с впечатление, че албанците продължават претенциите си и към македонците и не се отказват от идеята за Велика Албания. Но това е външната част. Нашите проучватели са стигнали до извода, че конфликтът в този район е изкуствен, за да прикрие нещо друго. - Мъжът стана, направи няколко крачки из стаята и рязко се обърна към присъстващите. - Другото е ядрено оръжие. Изглежда албанци и македонци действат съвместно в тази насока и за пред света създават впечатление, че двата етноса в страната воюват.
- Какво имаш предвид, като казваш ядрено оръжие?- попита Керъл. Тя през цялото време слушаше много внимателно.
- Имам предвид складиране на ядрени материали и може би производство на оръжия за масово унищожение.
- В Македония! - възкликна Керъл. - Извинявай за сравнението, но звучи като набързо написан сценарий за второразряден екшън.
- И на мен ми прозвуча така първия път - отговори дребният мъж, - но проучвателите ни са сигурни. Много внимателно са изследвали целия район и предполагат, че базите, където се намират ядрените материали, са в Шар планина. Хората, свързани с това, имат голямо икономическо влияние в страната и дори в съседните държави. Най-вероятно те са и от двата етноса - македонци и албанци. Имат свои политически фигури на всички нива на властта и от всички партии. Партизанските борби, които се разиграват там, са с цел отвличане на вниманието в друга посока.
- За какво й е на Македония ядрено оръжие? - попита Керъл. - Тези бизнесмени с голямо икономическо влияние, както ти ги нарече, не може да не знаят, че държавата е прекалено малка за подобни авантюри и че това няма да остане незабелязано от света. На всички е известно как се наказват такива авантюри.
- Точно, защото знаят за санкциите, инициаторите изкуствено предизвикват там етнически конфликт, нещо като продължение на косовската криза. Между другото, проучвателите ни не изключват и възможността косовският проблем преди две години да е предизвикан отново умишлено, за да даде обяснение на подобни бъдещи размирици. През това време истинската дейност в Шар планина остава скрита.
- Но за какво им е ядреното оръжие? Не вярвам да искат да стават европейски хегемон! - изсмя се младият мъж.
- Най-вероятно смятат да го продават- каза водещият събранието. - Купувачи на такава стока колкото искаш. Може дори и поръчки вече да са дадени.
- Откъде се снабдяват с ядрени продукти? За това се изискват много средства – не се предаваше младият мъж.
- Отново, според нашите проучвания, следата води към съседна България. Македонците и албанците, които се занимават с това, имат много добри контакти с българските си партньори. Не се изключва и участието на висши български офицери, бивши и настоящи, в играта. Съмнявам се по времето на федеративна Югославия Тито и неговите наследници да са правили бази с ядрени продукти в Македония, а и трудно биха се снабдили с тях. Въпросът с България обаче е друг. Няколко десетилетия тя беше най-верният съюзник на Съветския съюз, галената по-малка сестра. Цял свят знаеше, че Съветите произвеждат ядрено оръжие, но за България нищо не се говореше. Руснаците може би тайно са правили свои бази там, нещо като резервен вариант, без никой да подозира. И сега тези складирани навремето радиоактивни материали се ползват от новите икономически властелини. Естествено, това не става без участието на офицери от старата армия и хора от бившата власт, които са знаели за базите. В момента те просто разпродават старото военно социалистическо имущество и печелят много добре. А защо в Шар планина, ами много просто. Там районът е идеален за дейности, които трябва да останат скрити. Иначе пред света албанци и македонци се конфронтират на етническа основа.
- Сигурно ли е, че в България Съветите са правили ядрени бази?- попита един мъж с очила, който досега слушаше мълчаливо. - През седемдесетте години, по времето на Брежнев, може би, но...но после при Андропов и Черненко и най-вече при Горбачов България май изгуби ролята си на любимата по-малка сестра...
- При всички случаи България е намесена. Ако не като страна с ядрени бази, то като страна, откъдето преминават ядрените материали. Известно е, че след падането на Желязната завеса от военните обекти в Русия и бившите съветски републики започнаха да изчезват радиоактивни вещества. Техният път преминава през България за към Европа.
- Аз мислех, че в Близкия изток се нуждаят повече от ядрено оръжие - каза мъжът с очилата.
- Това е известно на всички - отговори външният министър. - Само че, частните лица и организации от Европа, които също търсят ядрени материали, са неизвестни. Имаме сведения, че и някои латиноамерикански наркобарони горят от желание да имат ядрени бомби. Следата води до Македония. Възможно е в Шар планина да е организирано производство на ядрени бойни глави или пък да се рециклират бивши съветски ядрени бойни глави. Нашата цел е да разберем какво точно има там, откъде идва, къде отива и колко голяма е опасността от него.
- Македония... - изрече по-скоро на себе си жената, която седеше до дребния мъж - .. .защо пък не.. .никой не би предположил, че в тази малка държава някой ще тръгне да се занимава с плутоний и уран...освен това хората там се конфронтират на етническа основа, кой би се сетил да търси друго...
Хората в стаята коментираха известно време току-що чутата информация. После дребният мъж отново взе думата:
- Налага се да пратим агенти в района. Предлагам като най-подходяща за това Жълтата подводница, помощници Ванеса и Артър, ако се наложи Керъл и Раул.
- Жълтата подводница! - възкликна Керъл. - Но тя очаква да замине за Африка!
- Жълтата подводница е отлично обучен и опитен агент- каза дребният мъж. - Трябва бързо да разберем какво се крие в Шар планина, докато не е станало късно.
След около час обсъждане всички присъстващи единодушно решиха, че Жълтата подводница е най-подходяща за операцията в Македония. Керъл трябваше да й предаде инструкциите.